Помня как преди около година попаднах на един текст на Муша Буша в нейното онлайн пространство, след който дълго време бърсах сълзи от смях. Ставаше въпрос за опита на авторката да прочете „50 нюанса сиво” и да прецени дали романът е подходящ за майка й, „76-годишна украинка, вдовица, по натура изкукуригало какаду, бивш кадър на “Бърза помощ” със стаж 35 години”.
Муша Буша е страхотна, но така или иначе, начинанието й не се увенчава с успех – по нейни (суперзабавни) признания книгата не успява да я възбуди и грам.
Аз лично съм чела не една книга с цел възбуждане. (Отделен въпрос е, че не помня нито едно заглавие). Бях на около 15, или там някъде, и явно съм имала желание да се подготвя чисто теоретично как трябва да се чувствам, когато започна да водя полов живот. Типично в мой стил подготовката на урока взе превес над емпиричното достигане до някакви изводи.
Стереотипите бързо оформиха лагер в главата ми: главната героиня е плаха и неуверена, неизменно неосъзнаваща своята красота, с наивност, съизмерима само с чутовното й достойнство. Други елементи на щастливата любовна развръзка са: да не осъзнаваш колко страстна си всъщност, да не правиш първата крачка, първия път да си отдолу, „пикантериите” да се проявяват само в момент на ярост и напрежение между Него и Нея, а след метаморфозата при разцъфването на сексуалността, задължително настъпва повратен момент за целия ти живот. Моделът пасна идеално на начина, по който аз самата се виждах тогава –
срамежлива героиня, чакаща своя алфа любим
Бях убедена, че успехът ми в живота ще мине през мъжа с главно “М” и под успех нямам предвид само щастлив брак с висок индивид с хубави, гладки мускули. Напротив, бях убедена, че жената осъществява всички присъщи й функции, само когато я вдигнат крилете на влюбен в нея мъж.
За разлика от сексуалното ми развитие в следващите години, нуждата ми да съм половинка не претърпя никаква промяна. Дълбоко в себе си, даже бих казала не чак толкова дълбоко, аз съм толкова зависима от любовта на мъжа, че проявите на еманципация са ми абсолютно противоестествени. Имам достатъчно самочувствие и вътрешен авторитет да мога да търся и да се наслаждавам на собствената си компания, но като цяло уют и цялост намирам само с мъж. Голяма част от този факт дължа на книгите, които попадаха в ръцете ми в тийнейджърска възраст. Някъде между „Граф Монте Кристо” и „Железният светилник” успявах да вместя по някой любовен роман, с който да запълня липсата на интимен живот.
Поглъщах ги за часове в трескаво очакване на еротичните страници,
където задължително се изчервявах, но после неколкократно препрочитах и почти наизустявах.
Сега тийнейджърите май не се захласват твърде дълго по еротичните писания. Или може би последните са умело прикрити под заглавия като сагата „Здрач” и историята за мистър Грей. Разбирам необходимостта един човек на 15 да задоволява любопитството си с това, което наричат young adult literature, но разбирам и хората, които отдавна не са на 15 и все още имат тази необходимост.
Често съм опитвала да си представя какво щеше да е, ако бях single, работеща жена с нормален социален живот в петък и събота вечер и ходеща на почивка веднъж годишно. Да кажем – жена съвсем класически устроена, хубавичка, малко над средно интелигентна, с нормален доход. Къде щях да си намирам гаджета? Какво щях да правя, за да не изглеждам отчаяна в очите на мъжете, но и да не оставям впечатление на скучна и вдървена?
След колко срещи с един мъж щях да ни обявявам за двойка
и след колко още щях да искам да го представя на родителите си? Давам си сметка, че за много жени тези въпроси са адски болезнени и че колкото и независими да са (сме), всички имат нужда някой вкъщи да ги чака с чаша вино в ръка. Възможностите не са много – работното място, някое заведение, където често пъти алкохолът идеализира първото впечатление, някое случайно парти или среща с приятели, които пък те запознават с приятел на техни приятели… Трудно ще намериш партньор, някой наистина читав човек до себе си, докато слизаш до кварталния магазин за цигари или докато чакаш автобуса си на спирката. Важните за нас срещи се случват по тривиалните за ежедневието ни места, а там контингентът е до болка познат и рядко има изненади. В постоянния цикъл от лица и случки човек може да залитне към литературата с еротично съдържание.
Може да потърси в нея убежище от неслучващото се
Липсата на авантюра в личния ни живот винаги намира къде да избие, най-често в зависимост (казвам последното с най-толерантния и добронамерен тон, защото познавам и двете страни на монетата). Арлекиновите четива днес пристигат в респектираща „сериозна” опаковка, навяват впечатление за фабула, но в същината си са еротика в няколко тома. Всички обичаме да ни обгръщат силни ръце и да получаваме многократни, разтърсващи оргазми, но когато нито едното, нито другото е възможно, се обръщаме към заместителите. Голямото откритие е, че в това няма нищо срамно!
Не намирам за срамно да имаш нужда от секс и да задоволяваш нуждата си по алтернативни начини. Монотонността на бита и дори затлачването във връзките ни трябва от време на време да получават освежаваща струйка непознатост, за да не влияят пагубно върху самите нас. Защото монотонността и затлачването са нормални неща, даже са доминиращата част от бита ни и зависи от нас да решим как да им противодействаме. Някои скачат с парашут, други тръгват на секс туризъм, трети четат любовни романи. Идеята е това да остане в сферата на кратко бягство, а не постоянно решение.
Не харесвам крайното линчуване или възхваляване на Деня на влюбените.
И тъй като празникът наближава, знам, че ще има безконечни дискусии по темата защо всичко е толкова глупаво и как не трябва да се прави. Всъщност, много по-съгласна съм да има един ден в годината, в който хората да се опитват да докоснат своите и на партньора си еротични фантазии, отколкото упорито да отричат нещо, което така или иначе, се е вклинило и в нашата традиция. Един ден бягство от обичайно случващото се е много по-зареждащ от много еднакво протичащи дни. Филми като “Her” на Спайк Джоунз доказват, че
нуждата от секс се е трансформирала в нужда от близост
Опознавайки физическото, ние все пак търсим път до невидимото, онова, което ни кара да трептим с честотата на някой друг. Едва ли има нещо по-полезно и благотворно от това да изразяваш потребностите си, да ги опознаваш и изследваш без страх и срам, а ако за това са ни нужни помощни материали – какво толкова. Огромното клише, че живеем във време, в което дори любовните ни връзки са виртуализирани, си е самата истина. Толкова голяма истина е, че понякога се учудвам от себе си как се радвам повече на кратко съобщение от мъжа ми във Вайбър, отколкото ако ми каже същото нещо на живо. Рядко срещам хора, които напълно пренебрегват ролята на дигиталното общуване в живота си и са просто такива, каквито са, непосредствени и неукрасени. Но ние, останалите, имаме право на леко човешко подхлъзване в метареалността – заради новото, заради това, което е било или заради това, което искаме да бъде.
Изминалата година в личен план беше доста тегава и неприятна,
тресеше ме цялостна скука и безпътица,
а от това страдаше и женствеността ми. Често се улавях да поглеждам към единствения любовен роман в библиотеката си, книга, която съм чела като момиче повече от 10 пъти. Поглеждах, но не се решавах; така или иначе знам доста пасажи наизуст. Но говорех много за нуждите си с човека до себе си. Заедно търсехме изхода, невинаги успешно, но поне заедно. Точно за тази почти вътреутробна близост мечтаех, когато живеех само с книгите.
0 Коментара