Привързан родител Трудно ли е да бъдеш Бог?

За нея аз съм Бог. Приносител на неизчерпаеми количества храна. Вълшебник, който превръща прах в мляко с едно поклащане на ръката. Титан, който с два подскока може да те отведе на друг етаж в нашето измерение. Аз съм този, който мести хората в телевизора. Мога да спирам дъжда, да пазя от вятър и да разгонвам досадни лелки.

Миа, осеммесечната ми дъщеря, очаква тези неща от мен. Мисълта, че мъничето е изцяло зависимо от твоите грижи, е най-плашещата, но може би и най-мобилизиращата мисъл в живота. Това знание е вятър в платната ти, но то може и да те смачка за миг. Всеки родител мечтае да преведе безпроблемно детето си от пелените до състояние, в което то ще може да понася последствията от самостоятелно взетите решения. Това не е цел. Такъв е животът. А моята цел е проста – Миа да расте пред очите ми. Важен е пътят до тази цел – ежедневните радост, нерви, разправии и несравнимото щастие да виждаш всяка сутрин този малък и съвършен човек. Пътят е важен, целта е всичко( Малко Дао се получи…) Ако успея по тоя път и с тези цели да науча Миа на някакви базисни общожитейски ценности, прекрасно. Ако не – значи ценностите са се сменили и моите вече не струват пукната пара.

Това нали не е „привързано родителство“?

Не зная как изглежда отстрани, но не мисля, че родителското тяло трябва да тръпне денонощно в някакви тегави свръхочаквания. Постановката „моето гардже трябва да е най-умното, красивото, дивото, уникалното…“ никога не ми е допадала, защото свръхамбицията задължително крие тежък комплекс. Нормалният човек иска нормалност. Той не желае детето му да яде, когато не е гладно, нито пък мечтае то да не киха никога.

Не живея с мисълта, че Миа трябва да пише като Чехов, да танцува като Алисия Алонсо, да играе като Шарапова и в свободното си време да свири пред камината „В пещерата на планинския цар“. Не посвещавам битието си на идеята тя да не работи нито ден в живота, за да има време за блестящите си платна. Нямам желание да я моделирам. По-склонен съм да подкрепям теорията, че всичко важно се предава с генома и няма как да направиш от някой нещо, което не му е било дадено. Колкото и труд да положи човек, той няма как да запее като Ранди Крауфорд, ако няма глас. Можеш да събереш библиотека с топ 500 от световната класика, може да намериш на DVD всеки филм от класацията на IMDB, може да стовариш пред мъника всички мъдри мисли на тази земя, но няма земна сила, която да накара човек да прочете книгите, да изгледа филмите и да цитира древногръцки класици, ако не му е дадено. Едно е да купиш билет за опера, съвсем друго е – на този с билета да му бъде интересно на представлението, нали?

Миа трябва да има избор! Защото да избираш, значи да си свободен.

А родителите трябва да имат мании. И моите са налице. Защото, както казват братя Стругацки: „Трудно быть богом…“ Затова и всяка лятна капка дъжд, която пада върху бузките на дъщеря ми, е личен провал за мен. Ако в магазина няма Hipp 2, виновен се чувствам аз. Ако детето се събуди при трус от 5.8 – не Рихтер е виновен, а аз. Какъв Бог съм, ако не мога да набия Рихтер, нали?

Моята голяма мания е не просто да преведа Миа по Пътя, а да не пропусна нито ден от това велико пътуване. Като един истински и отговорен Бог трябва да създавам история. И да я описвам…Още преди да се роди – сканирах ехографските й снимки и следях ембрионалните й размери.

ПО ТЕМАТА

Първото зъбче на Миа трябва да се проследи детайлно. Първото падане от дивана трябва да се документира прилежно. Първия път, в който бръкна в окото на майка си, трябва да остане някак си в историята. Втория път – когато бръкна в окото на сестра си – също. „Та-та“, „ма-ма“ – това са безценни събития, които трябва да бъдат овековечени на видео, аудио, ако трябва и на 3D. И на 4D. Ако може, де… Натрупващият се архив на Миа, който вече мина по обем личния ми архив от снимки, трябва да се обработи – по вид, по дни, по ключови думи… Информацията трябва да се концентрира и складира – всички „облачни“ технологии са впрегнати, за да направят „документите“ на Миа по-достъпни. Dropbox или iCloud – това е въпросът, който живо ме вълнува! Ако днес някой ми каже колко ще е безплатното пространство в Google Drive и в SkyDrive след пет години – ще го обявя за наследник на Ванга.

Да, техниката трябва да служи на голямата цел!

Миа има сайт в интернет. Клиповете й са във facebook и youtube. За бебефон няма да говорим, важно е камера с опция за нощно виждане да има в близост до детското креватче – не бива да се изпуска този безкраен период, в който Тя спи. Температурата не се мери с термометър под мишницата – мери се с инфрачервен лъч от разстояние! Когато Миа наддаде с 300 г и 1 сантиметър, е хубаво моментално тези факти да се интерполират в статистиката на всички деца на нейната възраст в целия свят, нали?

Вие, естествено, ще попитате: „А на работа как проследяваш развитието на Миа, докато се трудиш неуморно?” Лесно, отговарям веднага – лесно, щото Стив Джобс създаде iPhone с FaceDial. Затова е безкрайна радост да наблюдаваш как спи бебето ти, докато ти пътуваш из страната.

Част първа – 20 години по-рано

Едно е да си родител на 20, друго е на 40, повярвайте ми. Аз ги зная тези работи. Преди 20 години аз бях Бог за Анна. Мъкнех огромни туби с вряла минерална вода от чешмите пред Банята, защото по това време в София имаше воден режим. Превръщах нощите в дни, за да мога да съм пръв на опашката за мляко – защото по това време нямаше стоки в магазините. Преливах от гордост, когато носих из улиците с една ръка малката Ани – точно както преливам от гордост днес с Миа в мола. Но преди 20 години тогава, преливах и от сила. Тогава нямахме страхове, но имахме време и бяхме млади родители. Тогава имаше криза, доста по-страшна от сегашната, но нямаше екзистенциални въпроси. „Какво ще стане?“ – не беше важно. Все нещо щеше да стане и то не можеше да бъде лошо. Така се гледаше дете в криза – с много помощ и много оптимизъм.

И независимо дали си родител на 20 или 40 – начинът на гледане на дете е един и същ. И преди Бенджамин Спок, и след него – децата трябва да са нахранени и сухи. И в началото на демокрацията, и в залеза й – родителите искат не просто да посветят живота си на тях, а да видят, че те са станали Хора. Разликата е само в технологиите.

Приказките на Ани идваха от книжки с картинки или от винил, а не от App Store.

Рекламите не образоваха, защото телевизията не знаеше как да рекламира. Камери нямаше, но всеки с радио на 100 метра от креватчето на Ани можеше да я чуе на FM честота, ако плаче. Телефоните нямаха екрани, а шайби и върхът на лукса бе да се обадиш от улицата. Снимките не можеха да се пращат до студиото през мрежата (дори мрежа нямаше), а отпечатаните копия избеляваха в албумите.

Приликата е в задължението на този псевдо Бог да даде на децата си възможност да видят и да чуят поне малка част от тези „незапомнени години“. Никой не помни първата част от собствената си история, тя отлита безвъзвратно. Всъщност, май не схващам моята мания като такава. Схващам я като необходимост. Та, това е – децата са прекрасни, а родителите са си такава, каквито бяха – непораснали деца. Само времето и мястото са други. И технологиите. Вече има myheritage.com.