Когато при едно проучване попитали група американки, разнородни по цвят и занятие, какво едно-единствено нещо биха променили в живота си, повечето отвърнали: бих отслабнала.
„Може би се идентифицирам с тези жени, понеже ми е внушено още от раждането, че само ако коремът ми е плосък, ще съм добра, в безопасност и закриляна, желана и изобщо важна. Може би защото през по-голямата част от живота си съм се чувствала виновна, мръсна и лоша, а в корема ми се е стичала като в чувал цялата тази себеомраза. Може би защото стомахът ми е станал резервоар на всичката ми скръб, на незаздравелите ми травми от детството, на неосъществените ми амбиции, на неизригналия ми гняв. Той, коремът ми, е като токсично бунище, където съжителстват експлозиви като: християнският императив да си добър; патриархалната повеля да си тиха и мъничка; консуматорското настървение към съвършенство, основано на предпоставката, че си роден грешен и за да се промениш, трябва да похарчиш купища пари…” Това твърди в пиесата си „Доброто тяло” Ева Енслър, чиито революционни „Монолози за вагината” провокираха цяло световно женско движение – на V деня. Нейното one-woman-show „Доброто тяло” може да ви изчерви, трогне и вдъхнови да се посмеете над себе си и да кажете „Майната ти!” на всеки, който посмее да ви заговори за диети, пластични операции, силикон или фитнес…
Но, съгласете се, единствено менструацията може да се сравни по постоянно присъствие в женския живот с епичната битка за стройно тяло. И ако ежемесечното кървене все пак в един момент от битието ни свършва, то точно тогава излишните килограми обикновено вземат окончателно връх над нас.
Може би е време да си признаем: манията за физическо съвършенство ни изяжда живи. Престъпно голяма част от живота ни преминава в скубане, гладуване, боядисване, къдрене, опъване, подпълване, удължаване, изсмукване, стягане и какво ли още не… Абсолютно сигурно е, че този неистов, патологичен стремеж да убиваме естеството си, да изстръгваме природата от себе си ни разболява психически. В живия живот пластмасовите кукли Барби биха ходили на 4 крака, нали знаете?
За диетите, разбира се, трябва да се говори и е добре дори да се правят – но по оня разумен начин, при който тяхна цел и фокус е нашето здраве и съхраняването на младостта и жизнеността ни оптимално дълго. Именно тогава темата „диети” се превръща в разговор не за комплекси, вини и поражения, а за победи и връщане на самочувствието. Тогава вече не се чувстваме изгубени в килограмите или в целулита, а се наслаждаваме на живота, грижейки се за себе си, учейки се да се обичаме… И само тогава, напук на клишето, че няма по-досаден разговор от този за диети и режими, можем да провидим колко интересни и дори интелектуални открития могат да бъдат направени по темата за женското отслабване. Защото диетата може да бъде разказана като литература, но и като разследване, като философия, но и като конспирация, като психическо рестартиране… и други истории.
0 Коментара