Прошката дава свободата да бъдеш творец на дните си

Срещаш се с много хора с различни проблеми. Какъв дял от „консултирането” заема прошката?

Много от хората, които консултираме с екипа, живеят в миналото и проблемът им е фокусиран в невъзможността да приемат, простят или просто да извадят ценното от опита си досега. За да направят крачката към живеенето тук и сега, неизбежно минават през прошката. Така че, може да се каже, че делът е голям.

Хората сме по-склонни да търсим реванш, да искаме да отмъстим, или все пак силата на прошката е по-голяма?

Желанието за реванш е първична реакция. То идва, без да се мисли за последствията и без да има удовлетворителна цел в дългосрочен план. Реваншът не показва как ще живея, той е само една емоционална стъпка за противодействие на страданието. Но след него пак страдаш и пак може да се озовеш в травматична ситуация. Какво като отмъстиш? Това ще ти помогне ли да разбереш причинно-следствените връзки, мотивите и да научиш нещо повече за бъдещето и за това как да не стигаш до нуждата от отмъщение?

За да надскочим реванша обаче, има стръмно било. В емоциите си ние трудно ще погледнем към логиката и мотивите на другия. Да го разберем, да му простим, да му гласуваме отново доверие… Всъщност хората се страхуват да прощават, защото смятат, че това ги прави да изглеждат глупави, наивни, че ще бъдат „прецакани”. Прошката обаче освобождава и дава ясна посока за пътя напред. Този, на когото си простил, или ще се развие и ще оцени, или ще избереш да си без него, ако прошката не посее семена.

Кое е по-лесно – да поискаш или да дадеш прошка? На теб лично, което ти е по-трудно?

Криворазбраното достойнство трудно иска прошка. Неувереността и малоценността трудно дават прошка. Така че и двете могат да са страшни и трудни. В същото време да прощаваш и да искаш прошка могат да се интерпретират като сила, смелост, поемане на отговорност, зрялост… Двете са взаимно свързани умения и са лесни за тези, които имат стабилен център, знаят кои са, какво могат, какво искат и как да го постигнат. Най-лесно се учат по силата на примера! Затова и в християнските традиции присъстват в редица празници.

В голяма част от случаите, за да простиш, минаваш през страдание, обвинение, гняв, желание за мъст. А за да простиш на себе си – през чувството за вина. Кое от двете състояния е по-разрушително и от кое се излиза по-лесно?

И двете са разрушителни и то с голяма сила. А как се „излиза”? Като разберем първо как сме „влезли” и извървим по „нов начин” пътя… Тук изниква генерален въпрос как в онази ранна възраст около 4, 5 г.са  ти прощавали, за да излизаш от вината и да разчиташ на обичта като по-силното работещо чувство?

Гневът и желанието за мъст са изключително унищожителни за личността – проектираш всичко навън и емоциите, и мислите, и действията ти наказват. Нерядко това формира зависимо поведение и човек не може да се откаже от ролята си на палач. Тази роля изглежда сигурна, защото виждаш страданието на другия и това те прави „ценен и печеливш”. В крайна сметка обаче, оставаш самотен и гневен на живота и хората.

Вината пък е тихият опустошител – тя бавно и постепенно се наслагва и определя житието и битието на личността. Така човек може да спре развитието си, фокусиран в самия себе си и търсещ компенсаторно перфекционизъм.

Колко е трудно да простиш на себе си? Да си дадем прошка означава ли, че заличаваме и собствената си вина?

Съобразно тривиалното българско възпитание хората трябва да си посипват главата с пепел и да вадят собствените си трески. Много родители, когато стане конфликт между децата им, не се вглеждат в емоциите на детето, не го научават да познава за себе си, а само търсят вината. Затова то не може да прости нито на себе си, нито на другите. Винаги се търси виновникът, а не отговорния. Може би отговорността е рационалната заместница на вината. Друга крайност е максимата, че нашето семейство е най-добро и всички други са виновни. Тя дава добра база да избягваш вината.

Така че, прошката към себе си е трудна там, където са те научили прекомерно силно да поемаш отговорности, без да знаеш дали са твои, там където са те научили за всичко да си виновен. Парадоксът е, че точно това „обучение” може да произведе и агресори, и жертви, които никога да не са с нуждата да прощават на другите и на себе си. Защото защитният механизъм на отричането може да е всемогъщ.

Умението да боравиш с инструмента „прошка” изисква търпение, смирение и вяра.

Трудно ли е да обичаш, въпреки че не одобряваш?

Завишените очаквания и изисквания са препъникамък за всеки тип отношения. Обичаш човека такъв, какъвто е, и нямаш потребност да изискваш, да променяш, да превъзпитаваш… Ако си шеф, можеш да не одобряваш и да изискваш от служителя си, ако си треньор – от спортиста, ако си  учител – от ученика, но одобренията и изискванията в близостта нямат място. Въпрос е на степен на емоционална интелигентност, но понякога и на наивност или сляпа надежда. Ето примери: ние обичаме децата си, въпреки че не одобряваме постъпките или резултатите им. Обичаме приятел, въпреки че ни е излъгал, защото вярваме, че ще съжалява или ще разбере какво е направил. „Обичаме” мъчителя, изневеряващия, агресора, защото наивно имаме надежда, че утре ще е по-добрър ден и той ще се промени.

Тези комбинации са навсякъде, ние живеем нерядко в амбивалентност, точно поради обичта. Но тази обич произхожда от нашите дефицити и потребности. Човек трябва да знае кое го измъчва и докъде обичта е плод на собствения ни страх, че не сме направили най-доброто, или че не заслужаваме внимание, не заслужаваме обич…

Колко е трудно да не бъдеш съдник?

За българите е мнооого трудно. Ние сме нация, която разбира от всичко, може всичко… Затова и не могат да ни управляват и да вземаме решения, всеки дърпа към собствената черга, която е най-добре изтъкана. Осъждането често е инстинктивно, субективно и уж с желание за по-добър развой. Има хора, които трудно виждат собственото си поведение, но знаят какво не бива да е на другите. Виждаме го и по улиците – всеки се оплаква, че не бива да се правят нарушения, но маскира своите.

Да си съдник е престижно и води до субективно усещане за значимост, затова е привлекателна и прилепчива роля. Но още в Библията е казано, че не можем да бъдем съдници. Може би, защото няма как да знаем цялата истина. Смятам, че е осъзнат личен избор да не бъдеш съдник. И, да – трудно е!

Има ли наистина прошката лебечна сила?

Тя е своеобразен катарзис. Да! Само като погледнеш лицето на човек, който в едната сесия е бил гневен, изкривен, посивял и напрегнат в гримасите си да задържа гнева и да иска да бъде разбран. А след това, след седмица, видиш спокойното лице с отворени очи, нормалното дишане и свободата, защото е взел решение да прости и с това е осъзнал колко по-силен и можещ е… Уникално е! След прошката си свободен да бъдеш творец в дните си, а научавайки се да прощаваш, се научаваш да обичаш истински – както себе си, така и другите.

А какви поражения може да нанесе недадената прошка?

Може да започнеш всичко да прекарваш през ситито на неудовлетворението, обидата, неглижирането, пренебрежението… Опорочава се усещането за свързаност с хората. Нарушава се себевъзприятието. Трупа се горчилка от неотработени емоции, които ден след ден като магнит събират нови поводи за обида и гняв. В крайна сметка, често се стига и до психосоматика.

Притча

Стара легенда разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По пътя между тях избухнал спор и единият зашлевил шамар на другия.

Той се спрял и без да каже нищо, написал на пясъка:
„Днес моят най-добър приятел ме удари!“

Продължили пътя си и стигнали до един оазис, където влезли да се изкъпят. Този, който преди това получил плесницата, внезапно започнал да се дави, но приятелят му го спасил навреме. Когато се посъвзел, взел камата си и с нея написал върху един камък:
„Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!“

Заинтригуван, приятелят му го попитал:
– Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?

– Когато някой добър приятел ни оскърби, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но когато направи за нас нещо прекрасно и ни помогне в труден момент, трябва да го гравираме върху камъка на сърцето, където нито вятърът, нито времето може да го заличи.