Психотерапията – необходимост или каприз?

Във великолепната си книга „Човекът – социално животно“ известният социален психолог Елиът Арънсън доказва, че сред най-силните човешки потребности е „търсенето на оправдание за собствените постъпки, чувства и убеждения“. Когато това не може да се постигне по пътя на логиката, се раждат митовете. Тези митове не е необходимо да бъдат подчинени на фактите в живота и затова могат да бъдат мощно оръжие за спекулации, масови заблуди и измами. Историята и реалността, в която живеем днес, е пълна с такива примери.

Идеите, които Арансън така сладкодумно излага в книгата си, няма как да остареят, защото “социалното” няма как да изчезне, независимо от социалната изолация. Както повечето примати, по своята природа човек е социално животно, но за съжаление, той е в състояние да приеме само първото –

че е „социален“, но не и че е „животно“.

В различните сфери от своя живот човек е обвързан в сложна мрежа от формални и неформални взаимоотношения. Това е толкова естествено и нормално за живота на хората, че те почти не го забелязват, а още по-малко биха погледнали на този факт като на значима тема и начало на проблеми, изискващи индивидуални и групови усилия за преодоляването им. Но едва ли който и да било човешки живот би могъл да премине без непосредствените взаимоотношения да не пораждат емоционално-психични затруднения, конфликти или кризи. В забързаното ни ежедневие, което рязко „спря“ с въвеждането на извънредно положение, все по-често установяваме, че едно душевно или психично неразположение

може да ни “извади от строя” за доста дълго време.

Бихме ли могли да направим нещо, за да сведем тези моменти на затруднения до своя минимум? Да, бихме могли да използваме времето си, за да можем да погледнем навътре в себе си, да повишим познанието си за света, но и себепознанието си.

В Делфи, Гърция, на един „голям камък“ е написано – „Познай себе си“ и може би защото е свършил камъкът, не е продължено с „а чрез познанието за себе си, опознавай и другите хора“, като тук включим и децата си. По този начин бихме имали шанса да се върнем към хармонията и равновесието в самите нас и около нас.

За психичното здраве обикновено започваме да говорим, когато го загубим, но доста често не сме в състояние да определим какво точно сме загубили.

Психичното здраве представлява един

особен вид душевно благополучие,

изразяващо се в равновесие, хармония и комфорт.

Тези състояния от своя страна правят така, че човек се чувства оптимално работоспособен, удовлетворен от себе си и от това, което прави. Във взаимоотношенията му с околните не се усеща напрежение, а успешната му активност го кара да се развива и усъвършенства. Отсъствието на душевно благополучие не означава непременно наличието на психична болест, а само липсата на едно или повече от по-горе описаните състояние, които могат да доведат след себе си и до по-сериозни проблеми. Един от най-сигурните критерии за диагностициране на наличието на психично здраве е

способността на човек да се адаптира

към реалността, в която живее.

Всеки, който е в добро психично здраве, се адаптира по най-добрия начин за себе си към реалността. Може да звучи парадоксално, но една „държавност“ няма нуждата от психично здрави хора, защото те са трудно управляеми – колкото е „по-болно“ едно общество, толкова по-лесно то може да бъде водено в желаната от „управниците“ посока. Днес, може би, все по-голяма част от хората ще се съгласят с това, живеейки в ограничаване на свободите им, в условията на заплахата от „пандемията“ – коронавирус.

От всички науки психологията е тази, която ни дава възможността да изследваме най-скритите страни на човешката природа – усещания, емоции, чувства, да изследваме самите себе си и заобикалящата ни реалност. А ние, хората, живеем по една доста проста схема, целяща постигането на максимална удовлетвореност на актуалните ни потребности. Човекът е Природно същество, а в Природата функционира един основен Принцип –

Принципът на удоволствието.

Няма нито едно живо същество, което живее, за да му е трудно. Схемата е далеч по-проста: възниква желание, което води до появата на напрежение и мобилизация на енергия, което да задвижи човека към удовлетворяването на потребността – отпускане след изживяването на удоволствие от удовлетворената потребност. След това има един кратък миг, в който нямаме никаква потребност (състояние на дистенция), но после отново се появява потребност, и отново по схемата и т.н. Но ако живеехме реално по тази схема, ние, хората, щяхме да се чувстваме хармонични, балансирани и щастливи и може би нямаше да има нужда от психолози, психотерапевти, или просто те нямаше да имат работа.

Но тъй като хората живеем в общество, с чиито норми сме принудени да се съобразяваме – морални и псевдоморални,

етични и псевдоетични,

закони и псевдозакони (за кон и за лъв), възпитание и псевдовъзпитание, обучение и псевдообучение и т.н. Всички те, колкото и парадоксално да звучи, са насочени към това да възпрепятстват удовлетворяването на потребностите ни до степента на изживяване на удоволствие. Така например, ако в задушна театрална зала на човек му се прииска да се прозее или кихне (съвсем естествени и нормални физиологични потребности), то той едва ли ще го направи така, че да изживее удоволствието от удовлетворената потребност, независимо че е мобилизирал точно толкова енергия, защото това непременно ще бъде оценено като

„неприлично“ и дори „просташко“.

Доброто му възпитание ще му позволи да удовлетвори потребността си „наполовина“ – тихичко и ако може, никой да не разбере. Но по този начин, човек ще изразходи само половината от мобилизираната си енергия, а другата половина, тъй като няма къде да отиде, защото в Природата нищо не се губи, ще си остане в човека и той ще остане под напрежение. А колкото повече напрежение трупа човек, толкова повече му се увеличава невротичността. Мога да дам още много примери за това колко много напрежение трупаме от неизказани мисли, неизвършени действия, несподелени чувства, неотреагирани емоции и в крайна сметка неудовлетворени докрай потребности.

Неудовлетвореността на човека стои в основата на неговата невротичност и затова съвременният човек може да бъде определен като

хомо невротикус.

Но хомо невротикус може да бъде нормалис, т.е. осъзнаващ невротичността си и търсещ пътища и начини за справянето с нея, за да повиши степента си на удовлетвореност в живота, и да заживее отново в Принципа на удоволствието. Хомо невротикус може да бъде и абнормалис, примиряващ се с невротичността си, като нещо наложено му от възпитанието, нормите и законите, т.е. неосъзнаващ, че тази невротичност е негов избор, а не му е наложена отвън. По този начин хомо невротикус абнормалис вместо да насочи усилията си към личностна промяна, ги насочва към промяна на Принципа на удоволствието и успява да го трансформира в

Принцип на избягване от неудоволствието.

Така все по-често му се налага да избира от „две злини по-малката“ (както казват политиците) и постепенно „забравя“, че би могъл да избере нещо добро и полезно за себе си.

Думата „криза“ – финансова, политическа, икономическа, здравна, стои в основата на психичния дискомфорт у хората. Дори хора, които нямат финансови затруднения в резултат от кризата, но са предразположени към невротични или депресивни изживявания и състояния, изпитват голяма тревожност от самата дума „криза“, поради неяснотата от последствията в бъдеще. Днес в България може би всеки пети се е докоснал до тревожността си в най-общия й вид.

Психотерапията е лечение

„Психотерапия“ съдържа в себе си древногръцките думи за „душа“ и „лечение“, а термини като повлияване, напътствие, промяна и други  само описват това, което се случва. Връзката, която се осъществява между двамата – психотерапевт и пациент, стои в основата на терапевтичния процес – тя се планира и поддържа съзнателно от психотерапевта и има своите цели. Какви са те? Да се премахнат, променят или забавят съществуващи симптоми, като психотерапевтът използва голям репертоар от психологични средства – от планираното въздействие на взаимоотношенията до прилагането на целия спектър от психологични методи, а по този начин се повлиява на

проблемите от емоционален характер,

които променят цялостното ни съществуване – соматично, психично и душевно. Когато поведенческите модели и характерът на човека дадат възможност да се разграничат нарушенията в поведението, това дава възможност да се  видят – характерът и поведенческите модели имат пряко отношение към емоционалните проблеми на човек.

Да се подкрепя, съдейства и подпомага позитивното израстване на личността – целите при психотерапията се разширяват до “освобождаването” на богатия ресурс от възможности на всеки един човек, а оттам и към по-доброто му

себепознание и познание за другите.

Има различни психологични теории и различни направления в психотерапията – психоанализа, поведенческа, когнитивна, рационална, аналитична  и т.н., но независимо от теоретичните постулати, стоящи в основата на дадено направление, разбирането на смисъла на нашето поведение, ограниченията, водещи до неудовлетвореност и разширяването на човешкия потенциал за движение по посока на удоволствието, изразяват същността на всяко психотерапевтично въздействие.

Психотерапията е реалност

Тя съществува – за едни е необходимост, за други каприз, а за трети е просто “или” – колебание, недоверие, съмнение. Ако се опитаме да представим живота ни в една опростена схема, бихме могли да начертаем една отсечка, в чието начало стои някаква потребност, а в края й се намира удоволствието от задоволяването й. Ако имахме възможността да живеем по силата на тази праволинейност, вероятно нямаше да съществува психотерапия, защото щяхме да бъдем в състояние на непрекъснат душевен и физически комфорт. Просто щяхме да бъдем щастливи, защото

щастието е равно на удоволствие.

Така е при животните, така е било и при нашите предци, които са живеели по неписаните, но и единствено неоспорими закони на природата, на непринудеността, на спонтанността и подчинявайки се на принципите на реалността, удоволствието и властта. Ние, еволюиралите съвременни хора, сме трансформирали тези принципи в двусмислици, симптоми и се стремим към избягване на неудоволствието!? Опитваме се да променяме природата, забраняваме си непринудеността и контролираме спонтанността. За всичко това обаче плащаме твърде висока цена – боледуват душите ни, боледуват и телата ни. Ние търсим изход от болестта и психотерапията съществува в резултат от това наше търсене.

Ако човек не се чувства щастлив в ежедневието си – поради съществуващи симптоми, възпрепятстващи активността му,  за него психотерапията може да бъде необходимо условие за промяна на статуквото, т.е. тя е нужда.

Но човек може да има потребността в определен момент от живота си

да се “поглези”, за да се почувства по-значим

и утвърден, което е в състояние да го направи щастлив – за такъв човек психотерапията може да бъде “каприз”. Съществуват и немалко хора, които непрекъснато изпитват съмнения и колебания, които ги карат да си задават въпроси от типа “Аз щастлив ли съм?” , “Мога ли да си позволя да бъда щастлив?”, “Какво е да си щастлив?”. За тях психотерапията е просто  “или” – една възможност да намерят отговори на тези и други въпроси, която в бъдеще може да определи за тях психотерапията като необходимост, но може и да се установи, че е един “каприз”, но благодатен.

Цанко Цанков e психолог-психотерапевт с 30-годишна практика. Работи с индивидуални пациенти при екзистенциални проблеми, неврози, натрапливости, хранителни разстройства и психосоматични проблеми. Провежда психологическо консултиране при проблеми в семейството, психотерапия на деца, психодиагностика. В момента подготвя своята първи книга в областта на психологията, част от която е този текст.