Понякога си мисля – дали все повечето данни, подкрепящи тезата, че „всичко идва от детството“, не банализира и омаловажава проблемите, не ги ли прави “обясними” и в същото време отчайващо непоправими, стоящи зад стъклото на спомените? Превръщат ли се те в извинение? Как да бъдат видени в подтичващото настояще, което не иска да хвърля поглед назад, защото се спъва в отломките на миналото? Как може човешкото знание да бъде в подкрепа на преживелите тормоз в детството?
Мога да продължа с въпросите, това ми е работата, но знам и парчета отговори, спомагащи намирането на път – за това какво се случва и има ли „след“.
Тормозът е зло
Ще се съгласите, без съмнение. Но дали го забелязвате, когато е близо до вас? Когато е около вас? Когато е с вас – било когато сте били дете или когато вашето дете е подложено на него? Учудващо много хора, може би заслепени от неговата близост, махват с ръка и го игнорират – било за себе си или за друг. Преди време следвах в социална мрежа група със спомени от детството на различни хора и това, което четях беше забавно, поне докато не “превключех”. Поведения на родители, братя и сестри, служители в детски/учебни заведения – извън вица на разказваната история – бяха свидетелства и не рядко разкази за тормоз, емоционално, вербално, физическо насилие.
Кога загубваме чувствителността си?
Кога обръгваме от злото? Кога свикваме с неговата ежедневност? Пак започнах с въпросите… Но те кънтят при всяка катастрофа, всеки фал в системите, на който сме свидетели – а всички ние сме като в стиха „страдални, безсънни, безнадеждни, знойно жадни…“. Дали това овчедушие пред заслепената от фаровете на злото ни държава не е и заради това примирение към ежедневния, банален тормоз? Тормозът, който по определението на Олуеус и Лимбър е умишлено,
повтарящо се негативно поведение.
Макар понякога това да е единичен инцидент, с който детето се справя, има и доста случаи, в които продължава. Има прогнози, че над 70% от хората са били тормозени за нещо от някого в някакъв момент в детството си, но ако това спре след няколко прояви е възможно да го забравим или да няма ефект върху нас. Но при почти всеки десети е възможно пострадалият да иска да изчезне от средата си – понякога дори като иска да си остане вкъщи, преструвайки се на болен, за да не отиде при хулиганчетата. Понякога възрастните може да се намесят и заплахата от последиците да е такава, че да се престане или тормозът рязко да намалее. Има и деца, които независимо от опита на техните дразнители, успяват
да обърнат в своя полза случващото се
или да ги игнорират. Но това далеч не е обичайният развой, когато насилник намери огледален образ – жертва, която атакува себе си (през срама), защото тогава се получава връзка, в която двамата не могат да се откъснат и има негативна синергия. Физически, психически и емоционални вреди за всички – детето е пряк засегнат (избягвам думата жертва), насилник или негов свидетел.
Още-от-не-толкова-видимия тормоз
По различни данни родителите днес не успяват да разпознават кибертормоза, при който технологиите се използват за изпращане на заплашителни съобщения до жертва или по начин, който води до психологически и социални проблеми за него/нея по всяко време на деня, което създава особена тревожност и липса на сигурно място/време. Това може да става чрез мобилни телефони, социални мрежи и е
форма на социална агресия, която може да включва слухове,
обиди, неприятни снимки или съобщения. Докато при традиционния тормоз насилникът и жертвата обикновено се познават един друг, при кибертормоз насилникът знае коя е жертвата, но жертвата може да няма представа кой е отсреща и това прави много зловещо преживяването, особено пък когато неизвестният мъчител има снимки или информация, която се преживява като срамна.
Срамът
Езикът. Езикът, който използваме, моделира мозъка ни. Думите са пътят към възприятието на средата и на самите нас, затова и вниманието, което им отделяме е толкова важно. Не само думите, които знаем, но и думите, които се използват към нас и тези, които ние използваме към другите. Спирам с поезията и влизам в прозата.
Когато един родител използва думи към детето си като „тъпак“,
тогава каква може да бъде самооценката му – в малките или големите години? Да си засрамен (нека не го бъркаме с притеснителност) е нещо, което научаваме като малки и порастването ни е в това – да се оглеждаме и вглеждаме в себе си. Но ако някои хора не се срамуват от това как изглеждат; дали правят грешки; как се държат – за други страхът от засрамване се превръща в тема на живота им.
Тормозът, независимо от формата си, се приютява в гнездото на срама – от там може да се модифицира като тормоз на работното място, домашно насилие, расизъм… Срамът от това, което си или как може да те възприемат,
подхранва „правото“ на насилника да продължава.
Има теория, че срамът възниква в два типа ситуации – когато решим, че другият/другите няма да ни възприемат каквито сме заради нещо – ръст, килограми, както и когато някой ни отхвърли от групата, към която искаме да се присъединим (независимо дали съученици или друга компания). Затова и детската възраст е първата, в която се появява срамът – то е по-малко или по-неспособно от някой друг, тогава идва и съмнението в себе си. Децата често пъти развиват способностите, които са им важни (каране на колело например), но понякога в тях остава агресия, която търси откъде да излезе. Тук идва ролята на селото, което отглежда детето –
то спира детето, което чупи; това, което обижда.
Тук е и родителят, който хваща ръцете на малкото, което го удря или отмества зъбите му от тялото си, без да го засрамва, т.е. без да нарани самооценката му, наричайки го „лошо“ или “злобно”. Личният пример, обяснението, постоянството и търпението са в основата на това, което ще се превърне в лично спокойствие и развитие на морала в годините. Теоретично стратегиите за управление на срама лесно се проявяват като ежедневно поведение.
Психоаналитичката Хелън Б. Луис, която работи по темата, споделя, че пациентите често са били в състояние на срам и че това състояние „почти винаги“ не е било признато от пациента и терапевта, но именно работата със срамните преживявания води до по-добър напредък в терапията. Има една психотерапевтична мъдрост, че „тялото изглежда има нужда да изрази истинските си чувства, дори умът да е избрал да ги скрие, а устата да мълчи“ . Това е причината, поради което ядосаното дете може да удари със сила на площадката “без да иска”.
Гневът може да бъде много тревожен като преживяване.
Цялото тяло да се бушува и когато не знаеш как да се оттървеш, това може да приеме различни форми. Едно добро обяснение дава Доналд Натансон, който разпознава четири категории срам (и създава компаса на Натансон). Това са: оттегляне, избягване, атака към себе си и атака към другия. Оттеглянето е тогава, когато се скриваш от срам (лицето, зад някого или да не се покажеш);
избягването обхваща зависимостите и защитни механизми като отричането,
а понякога и нарцистичното поведение. Третата и четвъртата част могат да послужат отчасти за обяснение на тормоза. Хората, които изпитват срам е възможно да обвиняват и наказват себе си за някакво поведение, дори ако не е имало начин да го променят и така се самонараняват (депресия). Гневът, обърнат навън обаче може да е срам, който се разрешава с изместването на силата му към друг човек. Това може да се види отчетливо в ранните възрастови групи, когато тормозът се използва от една част от децата като начин да се справят с чувството на собствената им малоценност, включително и предизвикана от стреса от оценки или желанието им за представяне и успех в собственото им семейството.
Белезите на травма
Свещената дума “травма” вече се използва за щяло и не щяло, понякога и като синоним на „драма“. А нейната дълбочина и сила идва от общото преживяване на тялото и душата, както отбелязва Алън Шор, защото „концепцията за травма… е по дефиниция психобиологична”. Тя е мост между пребиваванията на тялото и ума. В този мост мозъкът се заучава да бъде нащрек и уплашен заради
събития, които определяме като „травматични“,
какъвто е тормозът. Това е и причината, поради която логично в кабинетите се предлага пациентите да потърсят и открият своите начини да отпуснат вниманието си чрез алтернативни терапии като йога, майндфулнес, релаксации, масаж и спорт, които могат да бъдат ефективни за успокояване на вегетативната нервна система, която е свикнала да стои с отворени очи, очаквайки нападението, в състояние на нарушена регулация. Реално с тези методи се тренира отпускане, те имат за цел да наклонят везните към
преодоляването на хроничния стрес, в който е било/е детето
и който е възможно да доведе до физически и емоционални последици като „заучена безпомощност“. При тормоз стресорът е постоянен и по този начин системата за реагиране на стрес остава включена дълго време и по този начин се увеличава риска от тревожност, депресия, храносмилателни проблеми, главоболие, проблеми със съня и нарушена концентрация и памет. Просто мозъкът става фокусиран върху оцеляването за сметка на други аспекти на здравословното развитие.
Тези състояния не са „струва ми се“. При сравнение мозъчната структура и функция в лица, които са преживели неблагоприятни преживявания в детството (напр. домашно насилие, изоставяне/пренебрегване, бедност) са различни от тези на хората, които не са имали такива събития, те остават като кървящи рани.
От тези, които са били тормозени като деца, 63% са казали, че са забелязали въздействие върху живота си като зрели хора – с последствия в усещането за успех и благополучие, отношенията с партньори и в работа, включително и в аргументите им при взимане на решение.
Малтретирането в детството има последствия за цял живот.
В едно шведско проучване взимат данните на 14 000 деца, родени през 1953 г. Изследователите проследяват здравните резултати на децата през живота им. Данните за децата, които са тормозени в училище показват много повече случаи на хоспитализация, повишен риск от диабет и девет пъти по-голяма вероятност от сърдечни заболявания.
Причината тормозът да е толкова тежко бреме за човек е, че при децата и тийнейджърите одобрението на хора от същата възрастова група е основа на формиране на отговора „кой съм аз“, на идентичността – отделяйки се от родителите, те попадат в друг свят, където мнението би могло да се отпечата като “вярно”. Когато детето/тийнейджърът остане дълго време в среда, която го унижава, то прави вътрешни връзки и изводи и саботира себе си. Проблемът е и в двете посоки –
преживяващите тормоз имат най-висок процент на депресия,
насилниците показват най-висок риск от суицидни мисли. Това потвърждава компаса на срама, за който прочетохте по-горе, че хората, които тормозят вероятно вече страдат от влошено психично здраве, но вместо да станат жертви, насочват агресията си не навътре, а навън, към други хора. Възможно е и това да са импулсивни, трудно контролиращи себе си деца, които не знаят какви са начините да се справят с гнева си и техните действия да са абсолютно
погрешен начин да отработят емоциите си.
Естествено е малките деца да се изразяват чрез физически действия и да реагират необмислено и точно ролята на възрастните е да ги научат как да се справят с тях – е, ако и те самите могат да ги идентифицират и знаят как да ги разтоварят, изключвайки псуването, агресията и алкохола. Затова и когато родителят толерира проявите на агресия на детето, а не ги спира и го учи да ги преработва или дори ако я насърчава, тогава агресията има възможност да се увеличи и за засегне околните. Учим се и да се разпознаваме един друг и онези деца, които дават фини сигнали, че няма да се противопоставят и съпротивляват на тормоза, обичайно стават обект на агресия.
Началото на края
Самонаблюдението може да ни даде шанс да се вгледаме в мислите си, да влезем в сигурна среда, защото вече е свършило, няма го. Постепенно осъзнаваме онова, което сме чувствали как ни е променило, как ни е формирало и можем да се справим със срама си или със засрамването от различието си, а и дори да си обясним защо сме били жестоки с някого.
Един от изследователите на тормоза в училище задал въпроса на възрастни, минали през него, по следния начин: „Има нещо позитивно, получило се след това преживяване?”. И отговорите го изненадали. Близо половината хора смятали, че има, и посочили като такива например: емпатия и съпричастност към другите; поет личен ангажимент никога да не се държат с хората, както са се държали с тях; някои се стимулирали да покажат, че са по-добри.
Дали личното развитие е възможно само след голяма болка?
Колкото и да искам да завърша с хепи енд, при повече от половината от запитаните, според тези данни, това не се е случило. Затова да осмисляме реакциите си и те да не нараняват околните е начинът за по-здрав свят. Затова и не обвинявайте себе си и не се подценявайте, а проверете кой ви е го е казал, от кого го знаете и сверете дали това е истина или е тормоз, който просто продължава твърде дълго – вече не от друг, а от вас към вас.
0 Коментара