Ръждивият пирон, забит в петата

На последния ми рожден ден любимият ми човек ми пожела „да остана винаги, каквато съм“. Повече от половин година се опитвам да разгадая посланието му и още не мога да избера кое от двете ми предположения за истинския смисъл на думите му е вярното – дали ми казва: „Остани си винаги такава, позната, удобна, не се променяй, защото, ако се промениш, ще трябва пак да свиквам, пак да те опознавам, да полагам усилия и… в крайна сметка ще трябва и аз да се променя!“ , или ми казва: „Толкова те обичам каквато си в момента, че ми се иска винаги да си останеш такава, защото, ако се промениш, има риск да не те обичам променена.“

Всъщност… с написването на горните изречения, вече не съм сигурна дали искам да знам какво точно имаше предвид. Защото със сигурност знам, че от момента, в който той изрече пожеланието си, аз съм се променила стотици пъти във

всеки елемент на системата ум-душа-тяло,

която всеки човек представлява. С всяка мисъл, която си намира място в главата, с всяка емоция, която си позволим, всяко вдишване, което променя химическия състав на кръвта. Не утре, а само докато напиша този текст, аз вече  качествено ще съм друга.

Стоя твърдо зад горните си, както и зад всички свои думи изобщо, но не тезата за промяната като единствена и неизменна константа ще защитавам тук. Тук ще ви говоря за клишето, за оправданието „такава, каквато съм“. За този забил се в петата ни ръждив пирон, който не вадим, защото повече ни е страх от болката от изваждането, отколкото от облекчението, което ще настъпи после, нищо, че оставането на пирона в петата означава тетанус, възпаление, още по-голяма болка, загуба на крака или още по-страшно.  В преносен смисъл, разбира се.

Тук ще говоря за „такава съм“ не като признание за откритост, спонтанност и автентичност, а за „такава съм“ като оправдание за отказа ни да се развиваме, да се променяме, да израстваме и да ставаме по-добри, дори когато не сме доволни от текущото положение, но ни е по-лесно и по-удобно да си стоим в него, защото не искаме и не сме готови да платим цената на това да станем по-добрата своя версия – усилието, болката, отказа от илюзиите ни за себе си и за другите.

Но всяка красива пеперуда някога е била…  не чак толкова красива гъсеница. И се съмнявам, че на гъсеницата ѝ хрумва да си остане гъсеница, защото не ѝ се чака да му дойде времето, да се разпука пашкулът, да положи неимоверното усилие да се освободи от него, още по-големите усилия да разпери крила и… да полети. Само на човешкия мазохизъм е присъщо да бъде недоволен от живота в тесния, тъмен пашкул, но да отказва да се задвижи, да се освободи от идеите, които има за себе си и да погледне малко по-далеч от върха на носа си, където гордо вее байрака

„Такъв съм! Точка.“

Когато не е изявление за честност със себе си и с другите, за яснота по отношение на качеството на човечеството в свое лице, изразът „такава, каквато съм“ по-скоро носи посланието на почти фатално предопределение, на липса на по-добра възможност, на

отказ да бъдеш нещо по-хубаво от това, което си решила за себе си.

Точно така. Такава, каквато си, ти си това, което си решила за себе си. Това, което решаваш всеки ден за себе си. Дали да си щастлива или не, дали да си мързелива или не, дали да си способна или не, или ако да, на какво и как. Всичко е въпрос на избор и на решение. Решение, което можеш да вземеш за себе си веднъж в живота си и така да си спестиш усилието да правиш един избор много пъти. А можеш да го вземаш и всеки ден. Можеш да избереш да си даваш свободата всеки ден да бъдеш различна от вчера, нова, изненадваща и непредвидима. Имаш цялата свобода да бъдеш.

Такава, каквато искаш.

Но понякога shit happens и „такава, каквато съм“ и „такава, каквато искам да бъда“ се различават. Доста се различават. Това са моментите, в които реалността и идеите ни за себе си се разминават. Моментите, в които не се харесваме, в които се съмняваме в себе си, в стойността си, в това, което имаме да дадем на света. Моментите, в които се колебаем или изобщо нямаме престава какви са отговорите на най-важните въпроси:

Коя съм? Каква съм? Защо съм?

И няма нищо страшно, нито срамно в това да изпадаме в състояния, в които не сме наясно със себе си и губим представа за способностите си, за потенциала си. Няма нищо страшно в това да си кажеш „Аз съм си такава, толкова си мога.“ Даже напротив. В атмосферата, натоварена със свръхочаквания, свръхамбиции, в която постиженията са качени на непостижим пиедестал, е проявление на свобода да си дадеш право да не се представяш на висотата на външните очаквания към теб.

Стига тази „свобода“ да не се превърне в перманентното състояние на ума, духа и душата ни. Стига тази „свобода“ с голям потенциал да не бъде криворазбрана, да не снижим собствените ни критерии към себе си, към съдържанието на вътрешния ни свят и към качеството на това, което даваме на хората и света във взаимодействието си с тях. Стига „аз съм си такава, толкова си мога“ да не се превърне в манталитет на оскъдица, в ограничаващо убеждение за това какво и колко можем, какво и колко правим, какво и колко даваме, какво и как обичаме.

Адски е модерно да се борим против „етикетите, които ни лепят“. Но този текст тук беше

за етикетите, които сами си слагаме.

В този контекст „етикет“ е една дума, натоварена с предимно негативен смисъл, но това е само една дума. На етикета може да пише много неща – хубави, не толкова хубави, всякакви. Може да ги напише някой друг и тогава той да е „врагът“. Но когато сами си ги лепим… Тогава имаме свободата „такава, каквато съм“ да бъде най-доброто, което вярваме за себе си. Тук и сега. А утре… Утре може да бъде още по-добро.