Затънала съм до уши в неща за вършене и затова най-логичното, което се захващам да правя, е да се чучна пред монитора и да заразглеждам безразборно снимки на тоя и оня. Е, така, щото е ненатоварващо, а и да видя, дали пък нещо не се е променило по широкия свят от последния път, когато бях влюбена в някого по картинка. Насред манджи, котета, залези и напъни на Пабло Ескобар да подреди световната правда, току се изтъпани някоя снимка на подпухнал от фитнес красавец. Той си мисли, че е красавец, де, щото е помпал часове наред в залата, вдишвал е с пълни гърди киселата пот на конкуренцията и се е пазел да не се насере от зор, докато надига железата. Има се за голямата работа, секси и неотразим. Но всъщност е интересен само на себе си. Малко да го боцнеш с нокът и се е сдухал.
Защото жените всъщност си падаме по клоуни.
Успееш ли да разсмееш една жена, значи тя вече е наполовина твоя. Това го знаят подсъзнателно дори малките момченца, които рисуват за приятелката си от детската градина нещо шарено и абстрактно, само и само да я впечатлят, да видят, че тя пак се усмихва широко и искрено и че пак е готова да сподели сутляша, малебито си или какаото. „Тя май ме харесва – се пита по-късно ученикът, защото много са се смяли, докато са се готвели за класното по математика – дали да не я поканя на зимния бал“. И наистина, тя приема с усмивка. Защото той си е постлал добре и качествено я е развеселил.
Мъжете, които ни разсмиват, са различни типове.
Единият е сладкодумният разказвач на вицове. Помня, че в началото на студентските си години отидох на някакъв купон в студентско общежитие, където познавах само домакина и приятелката, която ме заведе там. Кротко си седях и гаврътках, каквото плискаше в чашата ми, докато към мен не се присламчи един хубостник и не отвори съкровищницата с култовите вицове. Като подкара one-man-шоуто с вицове за милиционерите, па като мина през онези за блондинките, после за чукчите, за Чапай и Петка, евреите, златната рибка и Бай Ганьо, докато неусетно от хахо на хихи не стигнахме и до мръсните вицове. Тогава пък как се отприщи тоя ми ти човек, сякаш се беше стискал още от корема на майка си. Половината народ наоколо, жените, тоест, налягахме от смях, другата половина, мъжката, от възпитание не прекъсваше с онова „А, тоя го знам“. А
клоунът вадеше от ръкава поредния заек
и го връзваше за поредното шалче, извадено от другия ръкав. Къде ги беше складирал тия милиони вицове, не знам, обаче вечерта се изниза аламинут. От вицовете, в крайна сметка, не остана никакъв спомен, но пък след този купон потрепвах ококорено и с надежда от всяко негово телефонно позвъняване. Направо си ме беше полуспечелил.
Другият тип е клоунът-партньор, който обикновено се изтъпанва насред компания, шумен е и гръмогласен, на всяка цена държи публиката да припада от хилеж, но, ако пък те е набелязал точно теб, обезателно търси взаимността ти и те включва във волната си програма. Пуска наизустени лафчета от „Опасен чар“ и чака да му върнеш топката с други, също толкова култови и клиширани лафчета от същия филм. Ослушва се да чуе от смеещата се твоя уста нещо от „Оркестър без име“, за да ти върне пасчето, и е див и щастлив, когато се разтресат и въздух, и компания от чутовното му чувство за хумор.
Не че сам не я може цирковата програма,
ама друго си е да се клатят масите от сътрудничеството ви. Така той хем впечатлява тебе с бърза мисъл и хумор, хем сума-ти борчета и елхички от масовката биват спечелени и държани на позиция стендбай.
Любим мой клоун е италианецът Бенито от ресторанта до работата ми. С колежките ми го подозираме, че е албанец, ама нали ни разсмива, купуваме му и италианската версия. Много закачливо парче е той. Види ли ме, почва да пее sempre, sempre, adesso tu и от сорта, па се заизвива, суче и увива около мене, аха още малко кълбо напред към пазвата ми да врътне. И това всеки път, когато прекрача прага на ресторанта му. То е ясно, че ще поръчвам, ям, муам и гньета накуп, и че Бенито точно затова ми се радва до уши и разпищолва маймунджилъците си. Но ми се струва сякаш, че не е само до яденето. А и усещам как във въздуха
витаят хормони, барабар със смеха.
Сияе, като ме види. Закача се. Грейва от прецъфтелия ми момински свян. А как ме гледа – не ми трябва ни Белчо, ни Сивушка, ни котаракът от „Шрек“. Пуска гъделичкащи лафове, ерудиция, духовит е и чак подрипва от еуфория. И пуска пътьом лежерни шегички с внимателен сексуален намек, от които аз си глътвам езика. Добре, че са колежките, че да разведряват обстановката с адекватни включвания. За мен остава чувството, че съм полуспечелена, нахранена и гладна за още.
Познавам поне 25 все интелигентни жени, като всяка от тях, ако я попиташ какво й е задължително да притежава един мъж, ще кажат чувство за хумор. И чак тогава могат да я притежават и нея самата. Или поне да я препикаят като територия. Мъжът обикновено завежда културно-развлекателната програма, а жената е по поощряването и мотивацията. Мъж без чувство за хумор е като жена без майчински инстинкт.
Наблюдавайте на какво се радват жените около вас.
На подаръци? На успехи? На това, че е облизана къщата и че козунаците и тая година им се надигнали ли? Не! Това са моментни усмивчици ала английската кралица. Истинският блясък в очите на една жена идва придружен от широката й усмивка и е резултат от клоунадата насреща. Независимо как изглежда клоунът, в костюм ли е опакован, в бермуди, по боксеркиq или е съвсем гол тупан, ТЯ трябва задължително да се превива от шеги и закачки, та чак да й се завие свят. Тогава забравя и грижи, и проблеми, и целулит, и свекърва. Сълзите от смях се конкурират по пречиствателна и окриляваща стойност само със сълзите при оргазъм. И единствено глупакът няма да се съобрази с това, когато насреща му има жена. Още повече жена, която той желае и която е готова да го поощри за всеотдайността му в цирковото изкуство.
Признавам си, че не съм по-различна от останалите жени, които обожават и се заплесват по мъжа-клоун. Може да го наречете повърхностно, но това си е ваш проблем.
Аз се смея, когато съм щастлива.
Смея се искрено, щедро, гръмко, до напикаване. Ако някой ме разсмее, заковавам завинаги плочка с името му на плота в центъра на бара ми. Да се знае. И не е задължително, като е клоун, да ми навре червен и кръгъл нос в лицето и да ми предложи побелели бузи за целувка, за да ми прималее от чара му и да се оставя да ме лашка из завоите на шегите си. Достатъчно е да ме накара да забравя за времето и да не искам да спира водопадът от смях. При това, без да става дума обезателно за бъдещност и съвместност, а само за онова ефирно чувство на безгрижие, отпуснатост и лекота, които може да получа само от човек, комуто идва отвътре. И да го разпозная, че е моят човек.
Успее ли да ме разсмее един мъж, съм наполовина негова. Че коя ли жена не обича флирта. За съвместен живот обаче е важно да бъде спечелена И другата половина. А там няма място за клоунада.
0 Коментара