Добре дошли в ретро
Ето ни на дивана с любимия мъж, наслаждаваме се на момента, седим споделено и се забелязваме интензивно. И изведнъж той прави или по-скоро казва нещо, което ме вбесява от нула до пълната десетка за пет секунди. Репликата или жестът не просто ядосват и нараняват. Те ми се струват познати, напомнят ми на нещо вече видяно и чуто, на човек, когото съм познавала добре и е играл важна роля в живота ми.
Дежа вю. Изненадана съм – мъжът ми е тъкмо онзи, от когото най-малко съм очаквала подбно поведение. Не и от него – той е различен, не би се държал като предишните, онези, който направиха/казаха същото, когато… И ми се иска да извикам: „А, не, не, този филм вече съм го гледала няколко пъти, моля, да не се връщаме към ретро лентите, нека този път е ново и различно”…
„Искам нещо ново”, ама друг път. Цялата човешка цивилизация се крепи на култа към традицията, повторението, цикличността и свързаната с това ритуалност. Ние обичаме познатото, еднаквото, предишното. Празнуваме Коледа. Боядисваме яйца. Радваме се, когато старата мода отново е актуална. В някакъв момент спираме да се интересуваме от нова музика и жабката на колата ни си остава пълна с дискове, които пред племенниците ни минават за ретро. На всеки няколко години отново слагаме онези безумно неудобни обувки с платформи, понеже тенденцията пак е такава, и завързваме връзки с хора, които се оказват неудобни точно по същия начин както и предишните.
Вече видяно, вече живяно
„Ретро” е нещо, което вече е било, но е различно от „минало”. Ретрото не е просто било, а е „билото, което има нужните качества, за да се завръща”. Ако ги нямаше, щеше да остане забравено старо. Важните неща, тези, които ни определят, имат свойството да се завръщат циклично. Това не е непременно хубаво. Че шотландското каре е актуално на всеки десет години през последния век, не е опасно за никого. Като изключим, че не отива на всеки и рискът да изглеждаш смешно, облечен в къса карирана поличка, е голям. Цикличното влечение към мъже със склонност към продължителни запои или такива, които ни карат постоянно да се чувстваме несигурни, обаче може да се окаже почти смъртоносно.
Щом „ретро” е „вече билото нещо, което имаме нужда да се завърне”, то в повечето случаи
нашите връзки са тъкмо ретро
Освен ако не сме достигнали до сладкия/плашещ момент на готовност да прекъснем традицията, голяма част от нас прекарваме десетилетия наред в една и съща връзка, връзка дежа вю. Макар че партньорите се сменят. Може нещо в развоя на отношенията да е повтарящият се елемент, може нещо в нашето поведение или в неговото, в изхода на историята или пък всичко това накуп. Но ретро елементът винаги е там, изскача като модна тенденция, която не харесваме и на която, кой знае защо, винаги се подчиняваме.
Ако сериозно се замислим, всички важни мъже в живота ни са имали поне няколко много сходни характеристики. И едно ясно изпъкващо общо качество, което по никакъв начин не бихме могли да определим като полезно за връзката ни. Ретро качеството на моя любовен живот, онова, което накрая заварвах у всичките ми важни партньори, беше неотменимото им
усещане за вечна правота
Знаете онези хора, които дават вид, че ви слушат и всъщност наистина ви слушат, но не за да ви разберат, а трескаво обмисляйки контрааргумент. За тях е по-важно да са прави, отколкото връзката да се развива добре и двете страни да са доволни.
Ако това е някаква утеха, не само нашият личен любовен живот е ретро. Всички имаме приятелки, които през годините ни представят мъже, един от друг по-различни като професии, външен вид, менталност, амбиции, отношение към децата и т. н. Известно време след началото на връзката започват да ни разказват за проблемите, които неизменно възникват… И Големият Проблем винаги е един и същ, независимо че мъжете са различни. Всички сме на пързалката – онази, дългата и кръглата, обикаляме ли, обикаляме.
Каквато те залюлее, такава ще те отлюлее
„Ретро” е различно от „класика”. Класиката е уместна, удобна, функционална и в повечето случаи работи добре. Ретрото също ни носи комфорт, но не този на приятната и удовлетворителна употреба/преживяване, а този на познатото. Ретро всъщност означава „назад”. Назад, но към какво? Към миналото, естествено!
Че човешкият стил на привързаност и създаване на връзки се изгражда в най-ранното детство, е христоматиен факт, необиден за никого. По-трудно е да се преглътне постулатът на психологическата теория, че от детството нататък разиграваме една и съща връзка. Как точно става това зависи от начина, по който семейната ни среда ни е научила да се свързваме с хората в периода от първия ни ден до седмата ни година. В преразиграването на драмата (или комедията, или фарса) ни партнират различни хора, но ние ги товарим с очакванията да изиграят ролята, която сме им отредили по силата на натрупания си детски опит. Един вид каквото сме научили за любовта и обичането до седмата година – това е. Във връзките си завинаги оставаме „в първи клас”.
Освен ако не „работим над себе си”, анализираме, осъзнаваме, превъзмогваме лошите уроци от много далечното минало” – дава надежда хорът на психолозите. Докато останем в зоната на ретро връзките обаче, предварително зададеният сценарий винаги ще доминира над участниците.
Остава въпросът на какво е майка повторението – на знанието или на зациклянето?
Защо все ретро (или: ела, лошо, че без теб по-лошо)
Цикленето предизвиква ужасен, дразнещ шум, от който боли глава, но човешката любов към познатото е безгранична. Дори лошото познато приемаме за по-добро от най-доброто непознато.
Друго обяснение за популярността на ретрото в отношенията е, че те са основани на повторения. В зрелия си живот повтаряме връзки и ситуации, които са ни причинили трудни за преработване емоции на по-ранен етап. Целта на болезненото упражнение е да ги доведем до по-добър, различен край.
Всички знаем примера от популярната психология – ако сме отглеждани от студен и отхвърлящ родител, който трудно показва одобрение, е доста вероятно да си избираме подобни партньори в зрелия си живот. За да ги „разтопим”, да спечелим одобрението им, да обърнем ситуацията в наша полза сега, когато вече сме големи, опитни и знаем как. Това ретро обвързване обаче е
пълнене на каца без дъно
Няма да убедим мрачния мърморко да ни прави възторжените комплименти, които сме очаквали от баща си, ако ще и да застанем на главата си. Защото той е тъкмо такъв, какъвто сме си го избрали – мрачен мърморко. Или както казваше един колега на мъжа ми: „Вярно е, имам склонност да си падам по високи брюнетки, които ме пренебрегват, унижават и използват. И какво от това? Така ми харесва!” Винаги ще има студени, нафукани брюнетки, които да му мачкат самочувствието и да будят ловния му инстинкт, но струва ли си да прекараш целия си зрял живот на мъж, блъскайки си главата в една и съща стена? Не е ли скучно? Не може ли по друг начин?
Може, разбира се.
Добрата новина е, че освен ретро връзки има и връзки-революции. Лошата е, че вторите трябва да си ги заработиш, при това здраво. Защото те идват като резултат от натрупване на достатъчно ретро връзки. По-трудната част: в добавка е нужен и капацитет да осмислиш количествено натрупания опит, а после да го използваш, за да въведеш качествени изменения. С други думи, когато си носил достатъчно дълго късата шотландска карирана пола, която не ти отива, да събереш мъдрост и кураж да облечеш нещо съвсем различно. Нещо, което не само те прави да изглеждаш добре, но и ти е удобно, не стяга, не те кара през пет минути да го подръпваш нервно надолу. Революционната връзка прекъсва традицията, влачена като шлейф десетилетия наред. Тя не повтаря нищо, тя е себе си, а не реминисценция, в нея на преден план са изведени партньорите, не сценарият. За да допуснем случването на такива отношения обаче, са нужни себепознание и технологично време, в което да ни писне от повторения.
Връзката извън режима copy – paste, естествено, си има своята цена. Тя е нова, различна, това не е нашият сценарий, който познаваме така добре,
контролът не е в нашите ръце,
не сме режисьорът на началото, нито на развръзката. Не можем да предвидим развоя на връзката-революция, трябва просто да я живеем, да се отпуснем и да се предадем на почти религиозната надежда, че някога нещо може да се случи по различен начин. А това е изнервящо като първи скок с бънджи – не си се овързал сам, за да си сигурен, че въжето ще издържи, не си го правил преди, не знаеш дали ще се справиш.
Новото и непознатото носят напрежение. Затова толкова често бягаме в ретрото. То е приятно, успокоява, дава усещане за традиция, за нещо, към което да се завърнем. Ретрото никога не си отива, защото е онова, което ни гради, то е в нас, миналото сме ние днес. Хубаво е обаче да можем да отворим място и за нещо ново. Нещо, което никога не сме обличали или преживявали. Защото е много възнаграждаващо.
Ето така: насред онзи момент на приятна споделеност, когато изведнъж съм побесняла, се чудя какво да изкрещя на мъжа ми: „Не се дръж като баща ми” или „Не се дръж като бившия ми съпруг”. Не успявам да избера, затова изревавам и двете. „Е, стига де, не предполагах, че ще го приемеш толкова навътре, просто се шегувах, извинявай” – отговаря той. И си давам сметка, че ето ме най-после и мен в революционна връзка. Защото едно от моите „общи неща между всичките ми предишни Важни Мъже” е, че никога и за нищо не се извиняваха.
0 Коментара