Толкова отдавна не съм писала за „Жената днес”, че какво по-подходящо от това да се захвана направо с жената вчера и жената утре, за да се поупражнявам върху темата ретро бъдеще. И без това днес не ми е много до писане, освен ако не броим презентациите и есетата по литература за седмокласници, в чиято центрофуга напоследък се върти изтънелият ми глас. Не се учудвайте на краткостта на текста – максимум 200 знака е изискването за есе в седми клас, за презентациите да не говорим – те разкъсват мисълта с “булети”, докато тя съвсем отлети.
И така: “Ретрото е модерно” беше популярен преди години слоган. Много ми се иска да намеря автора му, да му издърпам ухото и да го попитам какво е имал предвид с тази чиста тавтология. Все едно да смяташ за изключително попадение фразата “Модерното е модерно”, защото ретрото не е нещо по-различно от парче минало, дошло на мода за един сезон.
Може би затова освен към слогана винаги съм имала резерви и към самото ретро. Изобщо към целият
товаро-подемен механизъм, наречен мода,
който безразборно товари части от миналото и ги превръща в ретро хитове, или пък работи като асансьор и изкачва акценти от улицата и забравени от Бога места до висшите подиуми. Все остава неприятният вкус, че колкото и ревностно да пазиш някое отдалечено във времето и пространството парче скъп спомен, ще дойдат всеядните модни диктатори и ще ти го отнемат, правейки от него не просто общо достояние, а задължителен аксесоар.
Обичам полупрозрачната рокля от жоржет на баба от 20-те години, но никак не си падам по ретрото, връщащо духа на “бел епок”. Обичам къмпинг “Градина” такъв, какъвто е – ивица плаж, поделена между хора, за които пясъкът, шумът на морето и петкратната закуска от палатка на палатка е най-луксозният начин за прекарване на ваканцията, но не харесвам светската спирка по морското трасе, наречена “Градина”. И т. н., и т. н.
Още по-досадно е, че кръгът на модата се върти все по-бързо и по-бързо и изтупва от прахта стилове и места, захвърлени преди няма и два сезона, без да изчака дори санитарния минимум за натрупване на прашинки поне носталгия.
Ретрото превръща самата носталгия от емоция в аксесоар
и прави скучно-предвидимо бъдещето. Защото е ясно, че след няколко години отново ще се завърне някое десетилетие, насила набутано в един моден сезон есен-зима. Забързан каданс, в който всички сетива по веригата истински се уморяват, но не искат да си го признаят, понеже така ще “изпаднат” от модерното схващане, че динамиката придава смисъл на живота. Или поне на икономиката.
Стана ясно, че не си падам особено по това безсмислено въртене на колелото, наречено ретро. И предпочитам статиката или традицията, или даже класиката. Те правят бъдещето много по-непредвидимо, отколкото модата и това е един от успокояващите парадокси на съществуването. Един класически английски джентълмен е в пъти по-вълнуващ и непредвидим в индивидуалното обитаване на традицията, отколкото един онзиденшен мачо, превърнат във вчерашно хипи и днешен метросексуал.
Или другояче казано, бъдещето е традиция, а не революция, дясно, а не ляво, мое, а не на модните диктатори.
Не се учудвайте и на назидателността на текста, защото дремещата до вчера прогимназиална учителка, днес е будна и само ми остава да се надявам, че утре ще заспи отново, и то дълбоко. Поне докато малкият ми син не стане 7-и клас.
0 Коментара