Всичко се върти; всички същества и планети, и молекули, и Божии частици се въртят в грамаден кръговрат и от това на всички ни се вие свят – затова живеем във вечно опиянение.
Вечното пиянство, което ние наричаме Живот. Само пияните някак успяват да изтрезнеят чрез пиенето си – и така виждат, че налудничавото въртене е обхванало всички и че от кръговрата няма спасение.
Само пияните – повярвайте ми – са трезви и трезво виждат колко шантаво и объркано е всичко в тая въртележка, която ние от страх наричаме Свят.
Наричаме я Свят, защото си мислим, че като наречем нещата, те ще се опитомят, ще се укротят и ще легнат в краката ни. Но това, което наричаме Свят, не е кучето Шаро и не ляга в краката ни. То се върти. Страховито е!
Тая Самсара – това обръщане на живота в смърт и на смъртта в живот – те са нашият пъкъл.
От Самсара – от вечния кръговрат на смъртите и преражданията – можем да се спасим само в Нирвана. Но Нирвана се постига трудно. За целта най-малкото не трябва да се прави нищо. А за съвременната буболечка, наричаща себе си Човек, да не прави Нищичко е наистина непосилна задача.
Кръговрат.
И времето се върти и миналото става бъдеще.
Ето за това пиша сега. Как всяко минало става бъдеще. Човек остарява и заживява само със спомените си. И ето какво става: той се събужда и си казва с тъжна наслада: днес ще си спомням за вчера. Утре ще си спомням за завчера. Вдругиден ще си спомням за сватбата си. А в деня на смъртта си ще си спомням деня на раждането си. Кръговрат е това.
Но и ако погледне съвсем конкретно човек, модите се връщат, забравените мелодии се явяват като нови, новите стилове учудващо приличат на отдавна захвърлените. И още: след нахлулия в живота и в политиката радикализъм идва отреченият преди време консерватизъм. За да го смени после отново радикализмът. Времената на меркантилност и груб материализъм се сменят от времена на мистицизъм и пламенна духовност.
Но ето нещо интересно: има хора, винаги съзвучни с времето си, и хора, които са в пълен дисонанс с времето си. Това е мисъл, която изказвам не защото съм сигурен в нея, а защото си заслужава да се обсъди. В края на краищата един човек няма на какво друго да е продукт освен на своето време. И когато кажем “ренесансов човек” за някой, роден на улица „Шейново” през 1970 г., ние, най-общо казано, говорим щуротии.
Защото роденият в едно време – независимо дали харесва това или не – е носител точно на тия качества, които са му придали времето и мястото, в които е роден. Роденият на улица “Шейново” през 1970 не е Рафаело Санти, а обикновено спънато софийско овчарче, което въпреки прочетените книжки с илюстрации си остава спънато софийско овчарче. Плахо някак си, но пълно с желание да е нещо друго. Нещо повече.
Ето – аз.
Аз съм роден именно на улица „Шейново” през 1970. Изживял съм несъзнателно седемдесетте, обхванат от онова свръхсъзнание, което имат децата, преди да ги сполети трезвата сухота на узряването. След това съм загубил ясния си детски поглед, с който се вижда над злободневието, и съм преживял осемдесетте като измъчен квартален хлапак, който мрази диското и социализма. След това съм преживял в шеметно въртене и суетене деветдесетте – налудничави и сурови, мрачни и диви години – същинско Средновековие (дори мога да направя аналогия на годините: 91-а беше като Юстиниановата чума, а 96-а – като Стогодишната война). След това преживях и първите Десет. От новото хилядолетие, в което беше доста страшно да се влезе – за мен и за всички. И повече страшно наистина, отколкото вдъхновяващо. И ето сега аз вървя напред във второто десетилетие на новия век и съм тревожен и развълнуван. Но във всичките тези десетилетия мой живот аз съм живял в…
1968-а.
Кажете ми сега какво е това?
Цял живот аз пускам бакенбарди и бради, дълги коси, виещи се до яката на кадифените ми ризи, нося клош панталони и дълги ревери на вталените сака с кръпки на лактите. Все едно тия неща са машина на времето и ще ме върнат в моята година. 1968.
Аз съм вечен студент от Лос Анджелис, Сан Франциско, Денвър, Ийст Енд – Лондон, Ливърпул, Хамбург и Париж – 1968. И Прага. Прага с нейната пролет. 1968.
Аз цял живот се готвя за революция и съм дете на любовта и цветята. Нищо, че съм дете на служещи. От Вселенския Социалистически Институт по Нищо. Въпреки че съседите ми слушаха цял живот Лепа Брена и дори не дораснаха до Глория. Аз съм хипи.
Искам да говоря на хората за свободен секс, за комуни, за заспиване под звездите и Всеобхватна справедливост. Джон Ленън от 1968-а е мой брат и се срещаме поне веднъж седмично с него в някой клуб, където той свири;
…и пушим цигари и пием бира и понякога той ми дава някаква хартийка, изписана на ръка, а на нея е текстът на песента A day in the life. 1968.
Аз не живея добре във времето си. Сегашното мое време никак не прилича на вихрената и вдъхновена 1968-а. Струва ми се, че не живея добре.
Или може би съвсем добре си живея?
Защото с това мое ретро бъдеще, с това мое измислено настояще и бъдеще, в което плувам като в най-красивия аквариум от злато и диаманти, аз съм спасен!
Защо? – ще попитате.
Защото гледам всичко около мен през моята шарена призма – призмата на 1968-а – и гледката се изкривява по един доста приятен начин. Даже пазаруващите в мола, погледнати през тая моя кристална и вдъхновяваща леща, могат да изглеждат като бъдещи участници във фестивала Уудсток.
Уудсток, който ще започне през 1969-а.
Както казах, някои хора живеят в дисонанс с времето си.
Но всъщност не е така. Ние живеем във всички времена.
Образованият човек… Чуйте сега: образованият човек е щастлив именно с това, че може да вземе от духа на което и да е време. Да си представи този дух. Да го превърне – вътре в себе си – в леща, в кристална призма – и след това да гледа своето време през тази призма. И да преодолява скуката, мизерността, досадата и пошлостта на своето време именно така. Гледайки света през красивата призма, направена от духа на други времена.
А сега, моля ви, чуйте песента на Джон Ленън „Гледайки през стъклен лук”.
Довиждане.
0 Коментара