Отчаяно ровя в харда на паметта си, за да изкопая оттам лична история, в която да облека размислите си по тази тема, по-древна от самата любов. Там обаче има само един епизод от сериала на тригодишна връзка, в който няма ексцесии, няма брутализми, няма “убийство от страст”, дори въпроси “къде беше?” и “защо чак сега се прибираш?” няма. Но има толкова много самоунижение, че ще ми държи влага през остатъка от живота ми. Ще виси не като обеца, като воденичен камък ще виси на ухото ми и като амулет ще ме пази от срещи с ревността – тази побесняла кучка от ада.
Първият ни 1-и април – Празникът на шегата (или на лъжата?), ни застига в самото начало на връзката ни – има-няма 4-5 месеца откакто сме се залюбили. Официално не живеем заедно, но аз имам ключ и свободен достъп до жилището му и него ден го чакам у тях след работа. Чакам. И пак чакам. Позволявам си да звънна веднъж, а отсреща: „Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват”. Към 22 часа вече съм решила да се изнасям, точно тогава той се прибира и след “Здравей/Здрасти”, без въпроси и без предисловия, ме застрелва с “Бях при Мария” – бившата.
Слушала съм много за нея – и от него, и от роднините му, и знам, че е с 13 години по-голяма от него, тоест с 25 по-възрастна от мен. Но точно тази вечер
въобще не съм сигурна, че младостта ми е предимство.
Толкова съм стресирана от това неочаквано съобщение, че се скривам в банята, за да не види шока в увисналата ми долна челюст. Когато излизам оттам, с всичката глупост, която природата ми е отредила по силата на половата ми принадлежност, започвам да задавам безумни въпроси. Заета съм да се самоунижавам с този ужасно инфантилен разпит до такава степен, че казаното през смях “Шегичка! Честит първи април!”, ми изглежда като опит да замаже положението и да се сложи край на тази убийствено мелодраматична ситуация. Отговорите така и не ми носят нито успокоение, нито облекчение. Напротив – карат ме да се чувствам още по-зле, още по-жалка, още по-унизена и още по-несигурна.
През следващите няколко месеца ревностните ми изблици се повтарят с най-малко същия интензитет само при споменаването на въпросната Мария. Но ревността е такава – когато не намира повод, си го измисля и едно име й стига. Няма скандали, но разговорите по темата са толкова угнетителни и за двама ни, че винаги завършват с
мълчание от негова и сълзи от моя страна.
Вътрешното ми напрежение достига върховата си точка по време на поредния монолог, в който аз го обвинявам, че не ме обича, че емоционално още не се е разделил с бившата си приятелка, че му липсва и в каквото още може да бъде обвинен всеки мъж, проявил неблагоразумието да говори пред настоящата за предишната. А той мълчи и не се опитва да ме опровергае, което още повече ме вбесява.
Нещо в тишината, която увисва между нас, когато вече съм изчерпала репертоара си, ме кара да се погледна през неговите очи точно в този момент.
Гледката ме ужасява, да не използвам по-силна дума.
Виждам едно същество, което вече не е момиче, но все още и жена не е, затънало в блатото на собствената си неувереност; което все още няма отговор на въпроса “коя съм?” и се опитва да го намери чрез човека до себе си; което няма смелост да ескалира произхождащата от това ревност до степен на желание за контрол, но манипулативно се опитва да използва плача и драматизирането, за да изиска признание за собствената си значимост. Не ми отнема много време, за да разпозная и лично да заклеймя поведението си към значимия друг като най-неуважителното и обидно отношение, което бих могла да имам към самата себе си. Буквално
погнусена от тази проява на инфантилизъм
и незрялост, си обещавам никога повече да не позволявам психоемоционалните ми дефицити да ме поставят в такава жалка ситуация.
Години наред се самообвинявам за това, че тогавашното ми поведение е било симптом на кастриращото ми желание да властвам над свободата и личността на партньора, на глупостта да се сравнявам по субективни критерии с друга жена с надеждата, че сравнението ще бъде в моя полза, на природната ми склонност да контролирам и по този начин да изнасилвам личните граници на човека до мен и в същото време да излизам от своите собствени. Обвинявам се за това, че съм се страхувала да не бъда отхвърлена и неприета; за това, че съм се чувствала не достатъчно добра в сравнение с друга.
Днес, от дистанцията на времето, и от позицията на много свършена, но и много предстояща работа върху себе си, и желание да усетя истинския механизъм на човешките взаимоотношения, виждам, че изискването, контролът, властта са вторични признаци на автентичния, дълбоко вкоренен страх, че
нямам какво да предложа на партньора си,
което да го накара да избира мен пред всички останали.
Така написано, ми става малко жал за онази, която съм била тогава. Онази, която не е била наясно с качеството на човешкия материал в свое лице и е имала съмнения в собствената си стойност.
Но знам, че само честолюбието ме е спасило от това да превърна този страх от една присъща за младостта човещинка в безпощадно психическо насилие. Само нежеланието ми да се излагам повече, отколкото вече се бях изложила, ми е попречило да ровя в телефони, да държа сметка за всяка минута закъснение, да вдигам скандали, да искам обяснения за погледите, които хвърлят случайни жени на улицата. Само инстинктът за самосъхранение на пословичната ми лъвска чест е спрял победоносния поход на ревността точно навреме, преди да извърша с нея ритуално самоубийство и да гледам как емоционалното съдържимо на вътрешния ми свят се изсипва в краката ми.
Единственото
по-страшно от ревността е физическото посегателство
като доказателство за любов. Но и двете са в графата “насилие”. Разликата е, че за да има физическо насилие, все пак трябва да има набит и побойник, а ревността сам-сами си я забъркваме от собствените си личностни дефицити, от опита да ги запълним чрез друг човек, от гнева от отказа му да го направи, от желанието да му вменим вина, че отказва да ни направи цялостни и пълноценни, от страха от отхвърляне и изоставяне, но най-вече от непознаване и неосъзнаване на собственото си качество.
Ревността е страх. А страх е обратното на любов.
0 Коментара