Вече никой не се учудва от всекидневните информации в медиите за пребити, удушени, изнасилени или застреляни деца и подрастващи. А побоищата между непълнолетни ни се виждат едва ли не леки случаи на фона на всичко останало.Както ми каза заместник-директорка на едно от столичните училища: „Ами те шамара не го имат за насилие.” По първа сигнална система мозъците ни очевидно свикват с потока от негативни, зловещи новини и в един момент човек изключва, но което е по-страшното – започва да става равнодушен и да се примирява с всичко.
От миналата година събирам подобни новини за драматични случки, за да направя филм по някои от тях. Целта на филма е превантивна, да бъде видян от колкото се може повече малолетни и непълнолетни, за да бъде поука за тях и предупреждение какво може да им се случи. Почти година обикалях различни градове, срещах се и разговарях с няколко непълнолетни убийци, с адвокати и полицаи, с психолози и педагози, с една директорка на затвор, с кметове, с възпитатели в домове за социални грижи, с родители, които бягаха от камерата.
Оставам смаяна от това
колко малко родителите осъзнават, че техният живот и действия са модел
за поведение на собствените им деца, че предпочитат да пият в кръчмата или да се въртят около печката, отколкото да прегърнат детето си и да поговорят с него вечер поне за час. Междувременно наскоро беше публикувано социологическо изследване за това, че по-агресивни и по-проблематични са децата на разведените родители…
Оставам недоволна от това, че в училището гледат най-често формално на задълженията си като педагози и рядко ги интересуват човешките проблеми на подрастващите.
Оставам погнусена от начина, по който вече създадени институции за работа с проблемни и не толкова проблемни деца формализират своята дейност, имитират работен процес, но просто не работят. Както каза един директор във врачанско училище: „Тука имаме някакъв инспекторат, но не им виждам очите въобще, има и законово положение за глоби на провинили се ученици, трябва да се вземе решение и от кметството, но не съм чувал досега да има такъв случай.
Полицейска кола обикаля понякога, но ги няма въобще вечер,
точно когато ни трябват най-много…”
В сливенския затвор психологът твърди, че според него само в затворите има реална работа с агресивните непълнолетни. И че много от специалистите, включително мастити психолози, не правят разлика между видовете престъпления, както и видовете убийци, за да лекуват по подходящ начин тяхната психика.Въобще голяма част от обществото здраво стиска очи и не иска да се изправи с мъжество пред жестокия факт, че за последните години овъртолени в борбата за хляба, за кокала или кокалчето, смачкани от негативите на някаква псевдодемокрация, която мина под лозунга на Сталин „Граби награбеното!”, изпуснахменай-ценното – децата ни. Те кротко и безсловесно растяха пред телевизора до някоя изкуфяла баба, а по-късно и здраво слепени за компютъра, с неговите изглаждащи гънките на мозъка игри с „нежни” убийства и състезания с мощни коли, които катастрофират наужким…
Една млада убийца ми разказваше, че почти не е ходела на училище,
че в нейната къща предимно се е крещяло, а побоищата у съседите били всекидневни, че проблемите в училището се решавали с юмручното право, че любимата й игра била „Каунтер страйк” (там се чувствала важна и силна) и когато с компания момчета ограбили един старец и го убили, всичко й се струвало „като на кино”. Преди дни научих, че е излежала своята присъда и за добро поведение вече е освободена, но съдбата й дотук всъщност е присъда за обществото около нея, за големите, които въобще не са си били на мястото. Друго момиче, осъдено за убийство на съученичка, сподели, че и досега не може да разбере защо всъщност е убила. „Чудя се…”, ми каза. Просто хей така, а всъщност експертите твърдят, че е заради борба за надмощие и авторитет в една компания, заради комплекси и лоши семейни навици, заради момче… Просто хей така едно друго семейство е останало без любимата си дъщеря заради неща, които могат да се разрешат и с един човешки разговор. Ако има обаче кой да научи младите, че е нужно да се говори при всеки малък или голям проблем, да се говори приятелски, добронамерено, без шамари и юмруци.
Между другото същото това момиче, вече пълнолетно, ми каза, че не знае какво да прави оттук нататък, че не й се работи нищо, когато излезе навън, защото не й е интересно и не може да се задържа дълго на едно място. Моля се за нея, защото
осъзнах, че се е загубила в най-дълбокото на тъмна гора, откъдето може и да не излезе никога.
Дано да не съм права.
Време е всички, които си дават сметка накъде вървим по този проблем, да се хванем в ръце и да работим с всички сили по темата „превенция”, да обгрижим с повече човещина децата си, да ги научим на малки и големи красиви неща, да им внушаваме по всякакъв начин, че са добри. А там, където методите ни „издишат”, навреме да търсим експертна и лекарска помощ.
Бих се радвала също, ако политиците престанат да използват евтини клишета като това, че „младите хора са бъдещето на наш’та страна и в тях е надеждата ни”, защото всички вкупом направиха така, че младите да не искат да остават да учат и работят тук, а думата „родина” ги изпълва със скептицизъм…
Ако мозъците ни са полирани от думи без смисъл и вече са хванали мазоли, дано в сърцата ни все още да са останали обич и човещина не само за нашите, но и за чуждите деца.
0 Коментара