Както всяка година, и тази в деня на Хелоуин на вратата ми позвъниха тълпа съседски деца с намазани личица, кошници в ръцете и ултиматума: „Лакомство или пакост”. Вместо да се трогна и да напълня джобовете им с бонбони и вафли, неприветливо отсякох: „С терористи не преговарям” и затръшнах вратата. Да, знам, не беше никак мило от моя страна. И не, не съм противник на празника и не смятам, че вреди на нацията, националната сигурност и още там каквото се предполага да застрашава. Миналата година съвестно раздадох специално купени за целта лакомства. Но това беше през 2015-а, а в 2016-а вече не позволявам на никого да ми дава само два варианта за избор. И да ме кара да избирам между това да направя каквото се иска от мен или да си навлека проблеми.
Съвсем доскоро вярвах, че „пакост или лакомство” е единственият модус, в който човешките отношения могат да виреят. Че
за да те обичат, трябва да си добричък
и да правиш това, което се иска от теб, иначе справедливо получаваш пакост, а каква по-голяма пакост от нелюбовта.
Всичко започна по най-баналния и учебникарски начин – в детството, къде другаде. За много родители е новина, че детето им е отделно човешко същество и се разочароват силно, ако то възприема нещата по начин, различен от техния. Моите, макар и чудесни хора, на свой ред бяха възпитани от родителите си, че създаваш деца, за да те радват, да приличат на теб и да осъществят несбъднатите ти проекти. Денят, в който установих, че тази работа с пианото не е за мен и е време да посветя времето си на нещо друго, беше същият, в който осъзнах, че имам два избора. Или правя това, което смятам за правилно, или ме обичат. Силно разочарованата ми майка отсече: „Не съм предполагала, че отглеждам толкова непоследователен човек”. Баща ми се зае да ме плаши с перспективата да завърша като работник в завод, на поточна линия, в цикъла „първа, втора, нощна смяна и почивка”.
Не се уплаших от възможността някой ден да се окажа ангажирана с тежък физически труд. Но да изглеждам „непоследователна” в очите на родителите си – това ме вледеняваше от ужас. Продължих да свиря на пиано и те продължиха да ме обичат. До следващия път, в който имах план или мнение. Ето така започна традицията „давам лакомство, за да ме обичат”. И тя, с възхитителна последователност, се репродуцираше дълго, след като излязох от детството. В тази парадигма обаче, ролите се сменят на ротационен принцип. Случваше се да бъда в позицията на заложника, но
идентификацията с насилника е популярна психична защита
– за да се спасиш, ставаш като него. Така, че се заварвах и в обувките на терориста.
Прекарах 6 г. от живота си във връзка, в която нищо от онова, което вършех, не беше правилно и не се оказваше достатъчно добро, за да ми спечели лакомство. Първо бях твърде амбициозна и се налагаше да намаля оборотите, за да съм по-отдадена на дома. После очевидно станах твърде пасивна и без достатъчно свой живот, на фона на справящия се с всичко мой партньор. Бях твърде слаба, после пък недостатъчно слаба. Щяха да ме обичат, ако съм по-малко изискваща… но все пак ако знаех какво искам… по-постоянна в настроенията си… но все пак не толкова предвидима… ако родя дете…ако не родя дете. Накрая ми хрумна да се запитам, какво ме задържа в отношения, за които не съм достатъчно добра и да си събера багажа. Веднага станах най-добрата, но вече знаех, че всяко преговаряне с терористи те връща обратно в играта.
На свой ред, и аз дадох приноса си към галерията на емоционалните насилници, стопявайки лагерите на рядко читав човек в продължение на години.
Щях да го обичам, ако беше по-амбициозен. Когато, за целта, записа моята специалност в университета, се оказа несамостоятелен. Искаше ли да прекарваме повече време, ставаше задушаващ, но когато спазеше моето изискване да имам повече пространство, излизаше незаинтересован.
Има разлика между това да очертаеш параметрите си и да кажеш „Това е неприемливо поведение по отношение на мен” и да изнудваш с оттегляне на любов при неизпълнение на условия. Аз правех второто.
Казват, че безусловната любов съществува, макар и само между родители и деца. Дори и между тях обаче едва ли е съвсем безусловна. Работа на родителите е да поставят дълга редица условия пред питомците си, за да ги подготвят за живота – ходи на училище, изяж си супата, не се бий. Някои от тях успяват да накарат децата си да се почувстват обичани, независимо от това дали се справят с изпълнението на условията. Други обаче
приравняват „слушането” с основание за любов
Понякога се стига до експлицитно емоционално изнудване – „направи, каквото ти казвам, иначе няма да те обичам”. За това е важно да разграничим условията, поставени от любов, безусловната любов и любовта с условия. Особено сред възрастните. Защото ако между възрастни безусловната любов тип „убий ме, аз пак те обичам” е основа на нездрави връзки и буди психопата дори у най-уравновесения човек, то любовта с условия напомня на нескончаеми преговори с терористи. В които аз, както вече се похвалих, от известно време отказвам да влизам. Отказът от преговори с терористи може и да ти струва – образно казано – живота на неколцина заложници, но впуснеш ли се в тях, гарантирано си ги загубил всичките.
Никога няма да можеш да угодиш на терорист. Колкото и да се стараеш, той ще продължава да поставя условия и „само ако налучкам правилното поведение, всичко ще е наред” е илюзия.
Желанието на терориста не е да създава отношения, основани на прозрачност и ясни правила. Правилата във връзката с него непрекъснато се променят, задава ги той и обикновено важат само за другия. Но винаги са основани на положението „или – или”, на усещането за страх, че ако не си в правилното „или”, ще отпаднеш от емоционалната му карта. Напрежението и старанията обаче са напълно напразни. Няма правилно „или” – идеята на терориста не е да създавате хармония, а да ви държи в страх. Вашият страх го кара да се чувства овластен и значим, от страната на силата, извън риск от изоставяне.
Защитата срещу
модела „Вечен Хелоуин у дома”?
Убедеността, че можеш да оживееш без лакомството, макар да знаеш, че за отказа от него ще получиш сериозна пакост. Че може би ще трябва да пострадаш едно известно време, преди да стъпиш на по-здрава почва. Със или без терориста. Проблемът с модела „или – или” не може да бъде решен на нивото, на което е създаден, да се опитва да се угоди на терорист е безсмислено. Но ако човекът с лакомствата, плашен с пакости, отстъпи крачка назад и погледне голямата картина достатъчно отдалеч, обърне се към себе си и започне да укрепва собствените си устои, даде си сметка, че животът му не се изчерпва с тази връзка, може и да се изненада от резултата. Защото ако откажете да играете по правилата на терориста, помагате и на себе си, и на него. Вадите го от игра, която е също толкова болезнена за него, колкото и за вас. И – казвам го като превъзпитан терорист – особено, ако във връзката има деца. От опитите на заложника да умилостиви терориста, колатералните жертви обикновено са именно те. Колкото и банално да звучи, тази нездрава игра между възрастните се попива и репродуцира от децата.
Затова никога не казвам на сина си: „Няма да те обичам, ако не произведеш желаното от мен поведение”. Нито в прав текст, нито с внушения. Не го излагам на ситуации с игри на емоционално изнудване. А на децата от входа ще раздам лакомства още тези дни. Защото го искам, а не защото ме е страх от пакост.
0 Коментара