Събития на върха на иглата

Когато ви се случи, няма начин да не разберете. Не че ви пожелавам да ви се случи, опазил Господ. Но все пак, дълбокото ми убеждение е, че рано или късно се случва на всеки, поне веднъж. Иначе нямаше да сме живи. Щяхме да сме богове, безсмъртни. Нямаше да имаме какво да губим. А ние имаме. Затова се случва на всеки. Обикновено става бързичко. После, ако оцелееш, можеш по времевата линия на живота си да посочиш безгрешно: „ето тук се случи”. И после нищо не беше същото.

Например: бременна си. Щастлива си, че си бременна. Отивате да видите бебето, спомняте си от миналия път как смешно помахваше крайници, трогателно; и имаше същите устни като баща ти, а сега същото това бебе подскача до вас в своята тригодишна къдрава прелест… Леко ти е едно такова, в крайна сметка какво толкова, една фотосесия, да направим абстрактната идея за сестричка в корема на мама малко по-конкретна, и после всички ще се разходим в парка. Хубав ден е, един от първите пролетни.

Настаняваш се на кушетката до ехографа почти професионално, сякаш всеки ден това правиш. В крайна сметка си лекар, тук няма тайни за теб. Съобщаваш, че си колега, да не започнат сега да ти обясняват като на простосмъртните. Някъде в подсъзнанието ти шава идеята, че лошите неща се случват на всички, не само на онези хора отвъд, обозначени като „пациенти”,

но тази идея се игнорира толкова лесно.

Сякаш медицинската терминология е някаква защитна магическа мантра…

Ето го бебето. Ооо, вече прилича на човек, а не на извънземно или влечуго. Виж, маха с ръчичка. Отваря си устата. Има си всичко – чип нос, две очи, две уши, устичка. Това е сестричката в корема на мама. Хайде сега да му видим сърцето.

Още нищо не подозираш. Нали криво-ляво разбираш от ехография, гледаш монитора и си мислиш, ето – две предсърдия, две камери, няма транспозиция на големите артерии, изглежда окей… В един момент се улавяш, че Той, повелителят на трансдюсера, нищо не казва… от… доста… време…

Ето това е моментът, в който разбираш.

И после нищо вече не е същото. Това е моментът, към който ще се връщаш стотици пъти в мислите си, докато се втъкне в клетъчната ти памет. Това е моментът, в който земята се отваря и ти пропадаш. Това е моментът, който съдържа в себе си всичко, което е било, и всичко, което ще бъде. Като по филмите е, честно. На забавен каданс. Сякаш някой ти бръква в гръдния кош и ти изтръгва сърцето. Със спешъл-ефекти. Ти си, уви, простосмъртен. Той е като излязъл от някакво sci-fi, искряща сплав от лед и метал, и когато държи в ръка туптящото ти сърце, тази сплав се разлива по теб… една буца набъбва в гърлото ти, погледът ти се замъглява, в ушите ти шуми пронизително, краката ти омаляват, добре, че си легнала, защото ако не беше, сега щеше да се свлечеш в ъгъла…

… минават секунда-две. Осмеляваш се да погледнеш лекаря, който свъсено си гледа екрана и нервно си придърпва стола. Поглеждаш любимия си, таткото на това бебе, който се изправя леко на стола, започнал да подозира… нещо. Малката нервно снове из кабинета и идва да те държи за ръката, сякаш да се погрижи за теб. Страшно й е. Тя иначе не прави така. Тъкмо се чудиш

кога да вкараш в употреба черния си хумор, най-силната си самозащита,

формулираш си репликата, с която да отблъснеш ледения си противник, опитваш се да надвиеш парализата на гласните струни, и Той проговаря:

– Това сърце е много голямо.

Ето, това беше. Можеш да вдишаш. Оттам нататък е ясно. Съвсем като по Пратчет времето започва да се навива свистящо на един въртящ се барабан, все по-бързо и по-бързо. Всичко познато е вече друго. Започваш да превърташ в мислите си на кого трябва да се обадиш, какво да кажеш, кой ангажимент да отмениш. Започваш да планираш новия си живот с това… нещо в него. Започваш да се съобразяваш с него. В главата ти се завъртат като паралелни вселени всички възможни разклонения на сюжета. Едновременно. Просто ги регистрираш как профучават край теб. После ще му мислиш.

Сега осъзнаваш, че всичко свърши. Каквото имаше за губене, го загуби. Независимо какво предстои. Може всичко да се оправи. Може.

Но ти си видя сърцето, изтръгнато и туптящо. И оцеля.

Макар че това не е съвсем сигурно.