Съперницата в мен

„Най-опасна е неизвестната съперница”

Блага Димитрова

На ревността й се носи слава, че трови любовта. Разяжда я отвътре навън, спъва я, докато прохожда, чупи най-красивия й сервиз кристални чаши и не й казва да събере стъклата, а я гледа как стъпва боса по тях и започва да кърви. А после я поглежда с поглед на невинно дете и заявява, че не е искала да причини неприятности. Ревността си има обаче и съучастник. Тя не взима решения, тя само изпълнява. А зад кулисите е страхът от неизвестното. Той няма наивни, детски оправдания. Той държи на един рафт шишенца с безцветна отрова и налива по малко от тях в каната, с която поливаш любовта си. Крие машинациите си изкусно и те оставя да се чудиш как цветята на любовта ти повяхват, въпреки че ги поливаш с толкова старание. Имаш си враг, от най-страшните, най-подмолните, най-непобедимите. Защото този враг е част от теб.

Страхът от неизвестното иска много, а не дава нищо.

Има едно определено нещо, което желае и го търси непрестанно, не се примирява без него. Иска да знае какво си мисли човекът, когото обичаш. Страшно, нали? Защото няма как. Ала страхът не се интересува, за него е важен резултатът, а не как ще го постигнеш. И започваш да се чудиш. Търсиш начини да разбереш. В началото си казваш, че това е лесно. Разбира се, че знаеш какво си мисли. Ти го познаваш, та ти го обичаш! Любовта предоставя на златен поднос най-дълбокото, най-чувственото и интуитивно познанство. Но това е трикът на страха. Той иска да помислиш, че е лесно. Да се подхлъзнеш върху собствената си увереност, да се блъснеш в перфектно изчистената стъклена врата. За да може тогава да започнеш да се чудиш защо нещо, което трябва да е лесно, даже естествено, се е оказало непосилно. Въртиш се в кръг. Оглеждаш се, а нищо не виждаш. Започваш да заспиваш всяка вечер с мисълта, че трябва да знаеш какво си мисли онзи, който държи душата ти в ръцете си.

Обичаме да се залъгваме, че познаваме някого безусловно.

Сблъсъкът с невъзможността на тази вяра винаги е болезнен. Обикновено, когато нещо ни натъжи, правим всичко възможно да избегнем допира с болката. Страхът обаче е неуморен. Ако му отказваш, става даже по-настоятелен.

И така, започваш да заспиваш и да се събуждаш с мисълта, че нещо ти липсва. Знанието, което си се заблуждавала, че имаш. Да се почувстваш наивна също боли, впрочем. Една болка и друга болка се разбират много добре – съюзяват се срещу теб, преди дори да си се осъзнала. Наговарят се заедно да те водят по пътя на несигурността. А всички пътища водят към страха от неизвестното. Особено този. Искаш или не, вървиш по този път, ала се чувстваш без посока и се луташ. Страхът само наблюдава. Ти ще свършиш останалата работа сама. Как да разбереш чуждите мисли? Искаш да знаеш всичко. Всяка мисъл, даже най-маловажната. До вчера не ти е минавало през ума, а сега за друго не можеш да мислиш. Искаш да знаеш за чуждите мисли, защото знаеш твърде добре своите.

А твоите мисли са плашещи. Правят те уязвима.

Усещаш какво е значението на тази нова нужда да разкриеш чуждите мисли – да разбереш дали и ти имаш същата власт над другия, каквато той има над теб. Увереността ти се свива на кълбо и оставя предостатъчно място на страха да се настани в празнината. Започваш да се съмняваш и в нещата, които знаеш. В нещата, които чуваш и виждаш, в онези, за които имаш доказателства. Нищо не е достатъчно вече, защото не можеш да се видиш през чуждите очи. Нелогично, нали? Страхът е нелогичен. Особено онзи от неизвестното.

И тогава идва ред на ревността. Страхът й дава главната роля. Тя е добра актриса. Често я подценяваме. Тя работи с подкрепа. А ти си винаги сама срещу себе си. Ревността е форма на параноя – тя те заключва в стая без прозорци, гаси лампата и те кара да се чудиш има ли и друг в стаята. Сигурна си, че си сама, нали? Страхът не толерира сигурност. Сигурността се корени в увереността ти. А тя е дала мястото в ума ти под наем на страха. Договорът няма крайна дата. Стоиш си в тъмната стая и вече почти чуваш нечий дъх – няма как да си сама! Дъхът е твоят собствен. Ти просто вече не го разпознаваш.

Твърде си заета да търсиш отвъд себе си.

Страхът от неизвестното седи на задната седалка, а ревността извършва нарушенията. Кара с превишена скорост, че страхът бърза. Страхът не го интересува, а пък и ревността не я спират на пътя. Обаче хората забелязват, че минава на червено. Създава й се неприятна репутация. Рано или късно нея държат отговорна. Не официално. С мълви, със слухове, с тайни нападки. Поставят я извън теб и я обвиняват, търсят към кого се е била насочила, защо е превишила скоростта, за къде е бързала.

Аз обичам да разправям на хората, че не съм ревнива. Обаче от неизвестното? О, от него много ме е страх. Ако срещна човек, който не го е страх от неизвестното, сигурно ще се влюбя в него. Ако срещна такъв човек, сигурно ще се преструвам, че не виждам, че даже да ме обича, той и без мен може. Ако срещна такъв човек, сигурно ще съм поласкана, че мисли за мен, даже да е малко, защото ще знам, че погледите му ще бъдат на желание, а не на нужда. Сигурно ще се страхувам даже повече отколкото преди. Ще се опасявам, че той не познава този страх.

Сигурно ще ревнувам – не от друга, а от себе си.

Ще завиждам на него, че вижда през страха. Ще се въртя нощем безсънна, но няма даже да се чудя какво си мисли, ще знам, че е безсмислено да се опитвам да разбера. Ще ревнувам от онази версия на себе си, която ще го накара да се уплаши и той за малко от неизвестното – от това мен да ме няма. Ще ревнувам от всяка версия на себе си, различна от тази, която съм. Понякога съзнателно, по-често подсъзнателно. Ако срещна такъв човек, той ще е самият ми страх в човешка форма. Аз ще бъда ревността си. А любовта си ще поливам по няколко пъти на ден с отровната вода, без да се усещам, че я убивам.

За да има ревност, трябва да има от кого да ревнуваш, нали! Неестествено е да кажеш, че ревнуваш от себе си. Е, аз най-много ревнувам от онова ми аз, което познава машинациите на страха. И винаги ходи из къщи с чехли. В случай, че по пода има стъкло.