Съседът и други странности

Когато преди две години се нанесохме в настоящето си жилище, заварих съседа – гол, да маха жизнерадостно през кухненския прозорец. Беше есен, той беше дърво,  листата му бяха опадали вече, но почукваше с клони по стъклото и се опитваше да се социализира. Аз от дървета много не разбирам, помахах му и се заех да разопаковам и подреждам. През зимата главата му натежа, приведе се, за да не се скърши, бутахме снега от клоните му.

През пролетта всички дървета цъфнаха, някои дори се раззелениха, само съседът седеше като пъпчив тийнейджър в ъгъла на дневната, докато наоколо се вихри купон. Една сутрин влязох в кухнята и тя беше потънала в мека, зелена светлина. Дървото се беше раззеленило и имах чувството, че живеем в короната му, а не в апартамент. Заедно с нас в клоните се бяха нанесли още три синигера и една авлига. От време на време ни навестяваха и няколко свраки. През юни месец съседът цъфна и чак тогава разбрахме, че е липа.

Без да се усетя, започнах да разказвам за този мой нов приятел – съседа – на всички. За птиците, бръмбарите и калинките, които живеят в клоните му, за това как се кара с вятъра от време на време, за нещастната му любов със зимата.

Наскоро се случи да ме попитат как човек може да се привърже към дърво и да изпитва чувства към него. Не ми ли се струва странно? И аз се стреснах. Как наистина?

Аз да не съм от тия, дето ходят и прегръщат дървета?

Не съм! Доскоро вкъщи вирееха само цветя, любители на цигарен дим, всички останали загиваха. Да не би да страдам от липса на приятели? Съвсем не! Имам страхотни приятели, които, доколкото ми е известно, прегръщат дървета само понякога, най-често ако са попрекалили с алкохола, но пък с радост отбелязват и на трезво, когато наоколо ухае на акации. Вярно, вече не разнасяме книги, дрехи, тенджери, любови и терзания между четири квартири на три преки разстояние една от друга, но се чуваме всеки ден. Е, с някои по-рядко, но времето не стига. А и започнахме да се съобразяваме – не си звъним по телефона след 22:30, освен ако няма нещо много спешно и важно. Обаче всичко това си е в реда на нещата, нали?

Ние с моите приятели не сме се отдалечили един от друг. Просто така се случва, като порасне човек. Среща някого, с когото иска да живее, съсредоточава се в работата си, струпват му се куп важни, неотложни задачи, във всяка кухня се появяват тенджери и тигани. Някой заминава надалеч. Друг гони кариера. Трети се лута ту тук, ту там,

идва на гости да си разтовари чантата от тревоги,

да освободи място за нещо хубаво и тръгва да го търси. Всичко това не е странно, нали. Съвсем нормално си е, нали? Нали?

И така, седя си с чаша кафе до кухненската маса, опитвам се да не гледам липата и да се съсредоточа върху въпроса за нормалното и ненормалното в приятелствата. Обаче тя почуква по прозореца: „Отвори ми – казва, – какво се инатиш.“ Какво да правя, нали напоследък, понеже и работя от къщи, най-много време прекарвам с нея, свикнала съм да я слушам, добри съвети ми дава, отварям прозореца и завирам нос в листата й. Не ме питайте как е възможно да усетя аромата на липа в средата на май, когато съседът трябва да цъфне през юни. Усещам го. Вдишвам го и се сещам за общите спомени, които имам с моите приятели. Обаче не за тези, които сме си създали заедно, а за тези, които единият е разказал на останалите и те са ги направили свои. Например с тази любима моя приятелка, която сега живее в Германия, от две седмици си звъним само, за да си кажем, че ще се чуем за по-дълго съвсем скоро, обаче сега не можем да говорим, защото имаме да правим това и това, и това, ми се случи следното.

Студентки сме още. След дълги митарства по други градове и държави тя най-сетне идва в София. Есен е. Седим двете на пейка на „Раковски“, ядем печени кестени от фунийка, направена от амбалажна хартия и тя ми казва, че ей това точно – да седим на „Раковски“ и да ядем печени кестени – много й е липсвало. „Как ще ти е липсвало – питам я, – като ние никога преди не сме го правили?“ И се оказа, че като съм й писала и разказвала,

тя просто е направила спомена свой

По-късно, когато се срещнах с нейни приятели и състуденти от университета, в който беше учила в Кишинев, изобщо не се сетих, че ги виждам за пръв път, толкова бях слушала за тях преди това.

С годините подобни случаи с най-близките ми приятели зачестиха. Ако направим една бърза равносметка, ще излезе, че сме измислили телепортатора. Как иначе да се обясни, че през всичките тези години ни се струва, че винаги сме били заедно, като в някои моменти лесно може да се докаже, че сме били поне на още едно място. Кой къде е бил, какво е правил, тоя сън аз ли го сънувах, или ти ми го разказа, а аз в кого бях влюбена по онова време, защото не си спомням, сигурна ли си, че не беше с нас в оня бар, аз съм убеден, че танцувахме заедно, като бутнахме певицата – какво значение има, щом ти се струва, че си бил, че си сънувал, че си обичал, че си правил щуротии заедно с останалите. Е, може и да е малко странно, но е хубаво.

Прекарвам сигурно поне половин час така – в спомени за неща, които са ми се случили или не съвсем, с моите приятели.

Сещам се също и за приятеля ми от „Хепи“ на „Раковски“, който винаги седеше на четвъртия стол на дългата страна на бара, поръчваше по две бири и гледаше столът от дясната му страна да е празен. Една вечер, докато си пиех бирата от късата страна на бара, помолих бармана да му предаде бележка. Половин час по-късно вече седях до него, на свободния стол от дясната му страна, и си говорехме. Въпреки че през годините на пръсти се броят случаите, в които сме се виждали извън заведението, а барът на „Хепи“ вече не съществува, успях да го запозная с почти всички важни за мен хора и разговорът ни не е спрял и досега. Това странно ли е? Не знам.

На мен ми се вижда съвсем в реда на нещата

Кафето ми изстива. Телефонът звънва. Навън започва да вали, липата и бурята си вдигат скандали. Говоря и ги гледам. След десет минути дървото се е нахилило, дъждът и вятърът са изчезнали и то поклаща доволно клони под следобедните слънчеви лъчи. „Странно време“ – си помислям първо. После си казвам, че не е. Съвсем нормално е.

Не успявам да извлека никакъв извод от всички тези истории. Знам само, че от време на време има бури, а друг път е слънчево. Понякога ухае на акации, понякога на липа. Понякога на човек му се налага да смени квартирата и да си купи тенджери. Случва се дори да се влюби за постоянно. Но докато телепортаторът работи и го ползваме – поне понякога – приятелствата ни са живи и всичко е напълно нормално.