Същността, която ни храни

В дните, когато баща ми си отиваше от този свят, не можех да вкуся друго освен суши. Нямам представа защо. Но ми направи впечатление. Стори ми се странно, че повече от десетина дни карах на мисо супа, едамаме, маки с тон и сьомга,  чат-пат нигири. Много уасаби и джинджър. Житото не можах дори да го опитам. Не разказвам това в контекста: „история за емоционалната връзка с нашите близки“. А заради моментите, когато много силно усещаш как твоята собствена същност те храни. Без да се вълнува от протокола.

Тези моменти могат да бъдат тъжни или радостни. Състояния на апатия и тихо отчаяние или на превъзбуда от хубаво вълнение.

Случва се, когато си влюбена или разлюбена.

Когато усещаш в себе си зова на някаква кардинална промяна. При всяко положение са гранични. „Изваден си от обувките си“, от рутината, от зоната на комфорт на обичайния режим на сън и хранене. Тогава всеки забравя колко литра вода трябва да пие, коя храна е вредна и коя полезна. Не може да вкуси нищо друго освен онова, което сетивата му ще пожелаят.

По-късно, когато преминах на обичайния си режим, се поразрових, за да спре умът ми да чопли семките на въпроса: „Защо пък точно суши?“.  Успокои се, когато установи, че тялото ми е поискало тиамин, желязо, протеини, калции и омега-3, нещо люто, нещо антиспетично. Прости източници на енергия и устойчивост на организма. Вещества, полезни за доброто функциониране на сърдечносъдовата система, и такива, които балансират хормоните, свързани с емоционалното състояние.

Браво на вродената интелигентност на организма*

Обичам да наблюдавам онова, към което ме води т.нар. „вродена интелигентност“* и това, което умът ми иска да прозре, за да бъде разбиращ и полезен. За да превърне онова, което е научил в здравословен, прагматичен принцип. Така прави умът, няма защо да му се сърдим. И той го прави от любов към човека, за когото отговаря. Обаче и на ума не му е лесно, защото той не работи така. Човешкото същество е по-сложно устроено. То се стреми към баланс на всичките си системи – а това не е толкова просто като изписване на рецепта с полезни вещества в храните, сертифицирани по ISO. Истината е, че оттогава не ми се поглежда суши. Най-вероятно причината е в емоционалната памет. Има ли в нея някакъв отпечатък, който те връща към тегави спомени, всички здравословни аргументи на света са абсолютно безсилни.

Също като историята със зелето от детската градина. Всеки път го повръщах. Бях стигнала дотам, че само мисълта за готвено зеле ми докарваше

спазъм в храносмилателния тракт.

И така, докато години по-късно, една приятелка не влетя у нас със зелка. Бяхме се уговорили да си направим парти в стил „Голямото плюскане“, но в по-лек мащаб – всяка да сготви любимо свое ястие. „Не ям зеле“ – казах й. „Моето ще го ядеш, правя го вълшебно“ – отсече тя.

И факт, магията се случи. Целия следобед, в който три млади жени, на по двайсет и нещо години, прекараха в кухнята, вместо да ходят по гаджета или да си учат студентските уроци, е един от най-цветните и ярки спомени в живота ми. Белехме домати, режехме лук, моркови, чесън, подготвяхме ориза за пълнените чушки, мариновахме месото, рендосвахме зелето, цапахме и миехме посуда, пиехме вино, смеехме се, клюкарствахме, а Бритни Спиърс беше още млада и ни пригласяше с Baby, One More Time, докато новините по програма „Хоризонт“ не я прекъснеха. Не им се връзвахме повече отколкото на информацията за нивото на река Дунав в сантиметри, но за сметка на това помня как подхванахме с фалшиво пригласяне хита от 90-те What is Love в синхрон със свирката от парата на тенджерата под налягане, в която се извършваше алхимична трансформация на омразното зеле в любимо ястие.

Не подозирах, че може да е толкова вкусно, честно. Оттогава ям зеле. Дори и лошо сготвено. Нещо повече – винаги ми се прияжда зеле, когато по радиото пускат ретро хитове и някой тонрежисьор е сложил в листата What is Love на Хадауей.

Записки от протокола на контролиращия ум: зелето съдържа витамин С, В1, В2, В4, РР, К, малко каротин. В него се съдържа и уникалният витамин U, който не е точно витамин, но сега не ми се обяснява повече. Задължителен е за хора, които пият, пушат, водят нездравословен начин на живот, подложени са на стрес и не консумират редовно плодове и зеленчуци. Идеален за превенция на стомашно-чревни проблеми. Зелето е чистачът на организма. Пияниците, разбира се, не ги знаят тези подробности за странния нещо-като-витамин U, но много добре си знаят, че

зелевият сок е панацея срещу махмурлук.

И двата примера са от ситуации на гранични състояния. Когато емоцията е била много силна. Това, което премълчах по-нагоре в текста, беше, че и трите момичета изживявахме  раздяла с гаджетата си по време на първата емигрантска вълна. Затова се събирахме често – имахме много общо и друг трудно можеше да ни разбере. Особено в моментите, в които сме казвали на своя любим: „Ожени се за местна, ако трябва“. И онова, което сготви всяка от нас, не беше нейното любимо ястие, а неговото.

Много любов имаше в храната, сготвена през този ден.

Всичко се получи толкова безумно вкусно, че ни се пръскаха стомасите и не можехме да се спрем, докато не отопихме и последната капка сосче, сякаш за да погълнем цялата насъбрала се в нас и нераздадена любов.

Може би затова не ни се получава номерът храната да е вкусна всеки ден. Необходимо й е сякаш или да си в гранично състояние, или да имаш истинска страст към нея, или да бъдеш в онова състояние на мир и вътрешен баланс, че истински да си отпуснал контрола. Да твориш ястието, сякаш създаваш произведение на изкуството. И да слушаш тялото какво му се яде, без да контролираш и калкулираш ползите и вредите.

Това е супер трудно днес. Прекалено много знаем. Умът ни пляска през пръстите, когато посегнем към някой „забранен плод“ или чипс с мононатриев глутамат. Цяла година бях редактор в телевизионно предаване за здраве – дори не мога да си спомня всички теории и концепции, които ми минаха през главата, монтажната и ефира за 52 седмици. И ако трябва да съм честна, никога не ме е смущавало да монтирам материал за вредата от глутена, докато закусвам с пържена филия от бюфета – бях хляб, яйце, олио, класическата плочка сирене и добавка конфитюр. Не знам дали съм права, но си мисля, че това, което предотвратява вътрешния конфликт между всичко, което знам за здравословното хранене и това, с което в различни моменти избирам да се храня, е, че нямам никакво чувство на вина. Винаги ми е по-важно дали наистина искам тази храна. Дали примижавам: „ммм, вкусно“.

Обичам да общувам с храната.

И с хората, които продават храната. Не обичам да пазарувам от супермаркети. Предпочитам да го правя от магазина за плодове и зеленчуци на Мишо. Стоя дълго, гледам ги, пипам ги. Той си знае, че може да пуши цигара, да обслужи няколко клиенти, преди да поставя на тезгяха му едно авокадо, глава лук, половинка мушмули и една зелена чушка. Обичам да купувам яйцата от бакалията на Кети, защото тя твърди, че нейните не са от щастливи кокошки, а от щастливи петли, защото са имали шанс да онождат кокошките.

Когато съм в голям стрес, обичам да се храня не само вкусово, но и визуално. Тогава ходя в онези ресторанти, които поднасят ястията красиво. Мога да седя и да съзерцавам изкусно подредена храна със същото усещане, с което влизам в медитация. Свързвам се с нея, навлизам в нейните атоми и молекули и посягам към първата хапка, когато усетя сливането, с това, което има функция да ме нахрани. Независимо от нивото на стреса, особено когато то е особено високо, намирам време да се отскубна, като ученичка, която бяга от час преди контролно, за да се отдам на

вкусова и визуална наслада.

Без това хранене на съществото ми не бих се справила с нищо.

Много пъти съм си давала сметка, че не се храня само с веществата в продуктите, които поглъщам, а и с това, че си доставям удоволствието да общувам с храната. Да се наслаждавам на гледката как жълтъкът се разтича като в рекламната заставка на  „Всеки ден ала Жак Пепен“; да слушам музиката на рязането на лук и хрускането при изкормване на чушка; да чуя как чесънът прави „джвак“, когато излиза от пресата; да наблюдавам като в анимация как оризът става „стъклен“… едни такива неща наричам „общуване с храната“. Когато го правя, не си мисля за хранителната стойност, за калории, за здравословен ефект. По същия начин, по който не си мисля дали ми носят ползи и вреди хората, с които си говорим и ни е приятно.

Дълго време ми отне, за да се сетя, че това е начинът, по който нашата невидима същност ни храни – комуникацията с всичко, което ни заобикаля. Онези, граничните състояния, с които започнах този текст, може и да са моментите, когато го забелязваме, но не са правилото, а изключението. Само защото сме здраво разклатени. И същността ни храни с пилешка супа като грижовна вътрешна майка. През цялото останало време също е готова да ни храни само чрез това малко усилие – общуването със света около нас. Дори и без да се налага да поглъщаме храна. Дори да го приемаме за неодушевен.

Ако всичко това ви изглежда малко откачено, няма проблем. Все ще се разклатите в някакъв момент и ще пуснете контрола. А дотогава, може да си напомняте една сентенция от филма „Джули и Джулия“: „Знаеш ли какво харесвам в готвенето? Това, че след един ден, в който нищо не е сигурно, и когато казвам „нищо“ имам предвид наистина „нищо“, може да се прибереш у дома и да си абсолютно сигурен, че ако добавиш жълтъците на яйцата в разтопен шоколад, и добавиш захар и мляко, сместа ще стане гъста. Какъв комфорт!“

*вродена интелигентност – оригиналното наименование innate intelligence възниква като термин през XIX век сред лечители, които са се опитвали да коригират „магнетизма“ в тялото на своите пациенти. Днес концепцията за вродената интелигентност се използва от хиропрактери, специалисти по боуен-терапия и други, непризнати от официалната медицина техники на лечение, които имат за цел да стимулират организма сам да се справи с възникнал здравословен проблем.