Сбогом 2020 и благодаря за любовта!

От години не празнуваме особено тържествено Нова година. Не толкова заради детето, което би се изкефило да види как родителите му глупаво се забавляват, а защото в края на декември сме адски уморени и очакваме с нетърпение да приключи поредната година.

Но 2019 г. я завършихме вкъщи с приятели, с фойерверки и с тийн купонджийски изпълнения от мъжката част от компанията. Беше хубаво, защото бяхме заедно и освен неприятния пушек и миризма от пиратки, бомбички и всякаква пиротехника, усещах любов.

Тази същата любов, която ме караше да се усмихвам в нощта на 31 декември 2019 г., се оказа най-силната, най-чупливата, най-страшната и най-трудната, която почувствах през 2020 г. Годината стартира без изменения, както се казваше в един популярен радиоформат.

Любовта не умира

На 10 февруари баба ми почина. Помня, че майка ми се обади по телефона малко преди да заведа сина ми на градина. Аз изгубих глас, светът около мен оглуша за минути. Очаквахме трудното ѝ пътуване към края да приключи, но никой не може да те подготви за такава новина. Възвърнах си мисълта, стегнах се и след няколко дни изпратихме матриархата на семейството ни – баба Доре. Стоях в края на процесията и наблюдавах как гробарите затрупват с пръст ковчега. Не можех да помръдна, защото чак тогава осъзнах, че я няма. Научих се да плача, за да запълня празнината в сърцето си и си повтарям, че нея я има, защото мен ме има, защото нас ни е имало, защото любовта ни, каквато друга няма, я има. Оттогава започнаха упоритите ми опити да направя шоколадовия кекс, както нейния, за който тя грижливо ми написа рецептата преди години. Не броя опитите, но някъде през април успях, и с първата хапка за първи път от очите ми закапаха щастливи сълзи. Любовта на баба ми остана тук, и се топеше в устата ми, запълваше нежно пресъхнатото ми сърце. Усетих я в мен.

Така че, 2020-а, благодаря ти, че направи любовта на и към баба ми още по-силна.

Отговорът е любов

През март ни затвориха. Всички. Вкъщи се оказахме ние тримата и котката. Звучи като начало на лош виц, нали… Аз работя от вкъщи от години, но в някакви 6-8 часа домът е моят офис, като изключим включванията за пране, готвене, чистене и т.н. В тишина, с телефон на ухото или със слушалки, моят дом обичайно е моят офис. През март в моя офис се настаниха един уплашен и объркан колега от мъжки пол и един стажант, готов за всичко, но навсякъде, и пълен с идеи. Тримата, плюс котката, която въобще не разбра защо ѝ пречим по цял ден да си спи , където си пожелае, се научихме да се обичаме, въпреки себе си и своите явни и скрити демони, да работим заедно и поотделно и да се пазим, за да останем заедно.

Мъжът ми, работохолик и адвокат, се оказа напълно безпомощен да работи 2 месеца. Това го скапа и единственото смислено нещо, което го вдигна, за да продължи, беше ролята му на баща. За мен той беше и стана баща номер 1 на годината. Всеки ден поне по един час извеждаше сина ни на разходка в пустия заден двор, за да се движат, тичат, играят… да имитират живот без изолация. Двамата се залепиха един за друг и върнаха смеха вкъщи. Това ми даде въздух, освен да работя, да получа нужната ми доза тишина и напълно осъзнато нищонемислене за кратко, за да продължим напред.

Синът ни видя, че майка му е почти пълно ку-ку, което крещи и чупи чинии, когато повече не може. Осъзна, че ние, родителите му, сме хора като него и сме добри, и лоши, и грешни, и стига да говорим и да не оставаме в плен на себе си, някак се справяме.

Той е смело хлапе, което разбра, че общата прегръдка може да спаси света му. И го правеше често. Гушкахме се, целувахме се, смяхме се, плакахме, готвихме, играхме, останахме заедно. Тримата и котката.

Аз разбрах, че любовта иска време. Време за двама. Време, в което не мислим за вечерята, или за сметките, или за ген. Мутафчийски. Време за любов и оттогава ценим и търсим повече моментите заедно, защото те са лепило за любов.

Така че, 2020-а, благодаря ти, че ни показа как работи любовта.

Любов – ж.р, ед.ч

През 2020 а осъзнах, че първи в списъка ми за обичане съм аз самата. В годината, в която споделянето и съпричастността, взаимната отговорност са не просто нужни, а спасяват, аз се научих да слагам първо маската с кислород на себе си.

До март спортувах поне 2 пъти седмично, след това не стъпих обратно във фитнеса, но карам колело. На 42 се качих на велосипеда за първи път от поне 25 години. Движение му е майката, когато съзнанието ти работи и в 25-тия час и трудно успяваш да избягаш от себе си.

Дори и в локдаун си търсих, исках и настоявах за своите 20 минути насаме със себе си, преди отново да съм майка-съпруга-автор-и каквото друго следва. Получавах ги, вероятно защото много ми е личало, че са ми нужни.

Дори, когато останахме само с моите доходи, продължих да се грижа за здравето си и за красотата си. Имам си няколко женски навици, които не спрях да поддържам, за да мога да продължа напред силна и уверена. След първото затваряне изхвърлих омразните анцузи, в които преживях два месеца, и вече работя вкъщи с дрехи, които спокойно мога да покажа на огледалото или за зуум среща.

Научих се да не се затварям, да бъда по-честна и със себе си, а това понякога е по-трудно, да говоря по-малко, но когато трябва. Извинявам се, когато греша, особено на сина ми. Той вече видя, че мога да се срутвам и да се събирам. Смирявам се, искам по-малко, но всичко, от което наистина имам нужда. Давам повече, защото имам повече… любов.

Това е любов – истинска и трудна, до живот. Така че, 2020-а, благодаря ти, че се заобичах.

В края на декември 2020-а е ясно, че на 31 декември ще сме пак тримата и котката. Ще пуснем фойерверки, ще гледаме зарята, ще мрънкам защо в този квартал винаги някой стреля, но точно в 12 часа ще се целунем и прегърнем и ще съм благодарна, че ни има. 2020-а си отива опърпана и вероятно недолюбвана и дори мразена, но със сигурност е оставила трохи любов по пътя на 2021 г.