На 25 години съм. Първата ми книга вече е излязла. Успяла съм да сменя няколко офиса и да изпълня две от мечтите си – да работя с приятели и съмишленици (правя това, което обичам) и да пътувам. Заобиколена съм със страхотни хора и угаждам предимно на себе си. На 25 години е. Аз съм на 5. Вървим рано сутринта към спирката. Тя се навежда. Целува ме. После виждам как зеленият й шлифер разперва крила и тя отлита. Ходи на някакво място, което нарича редакция. Знам, че там дават шоколад, а майките стоят до късно, защото „тази вечер затварят броя и мама е дежурна“. Не съм убедена какво точно значи, но го затварят често.
На 27 години съм. Имам дилема – да си купя нов диван или да замина за Рим. Обсъждам го с нея по скайп, т. е. искам тя да поеме отговорност за решението ми. (Звучи смешно, но понякога човек се чуди – дали не е време да започне да организира нещо като дом за себе си, вместо да си вее зеления шал по непознати градове и улици.) Тя обаче, откакто съм завършила училище, гледа да не влияе на решенията ми.
Сещам се, че когато е била на 27, е стояла с мен вкъщи и ме е учила да изваждам отсечки. Продължаваме да говорим – за Рим и дивани. Най-накрая тя казва:
“Мисля си, че ако имах възможност, бих живяла като теб.“
Докато летя за Рим, както и следващите 3 години, тази реплика не излиза от главата ми. Въпреки всичките й недостатъци мисля, че майка ми е един от най-страхотните човеци на света. Винаги съм искала да приличам на нея. Възможната смяна на гледните точки ме свари малко неподготвена.
Смятам се за късметлийка, че точно тя е моята майка.
Въпреки че ме караше да уча немски през лятото, докато другите деца играеха навън. Наказваше ме да не излизам, ако не бях добре подготвена. Възмущавах се до сълзи на тази несправедливост и… сядахме да я обсъдим. Всъщност, прекарвахме си страхотно. Въпреки че никога не казваше „не“. Предпочиташе сама да преценя, че нещо в това, което съм замислила, не е добро. Коварен ход – щом не си убеден, че трябва да направиш нещо, как да се бориш за него?
Въпреки че когато пиехме кока кола и гледахме детски филми, тя разделяше напитката по равно и никога не ми даваше от нейната част. А мойта свършваше за минути. (За сметка на това се съгласяваше да си разменяме тортите в сладкарницата. Тя винаги избираше по-хубавите.) Не знам дали тя се смята за късметлийка.
Независимо какви възможности е имала, винаги е избирала мен.
Правила го е толкова ненатоварващо за отрочето си, че ако не беше онзи скайп разговор, подобна мисъл и през ум нямаше да ми мине. Опитвам се да си представя как е щял да протече животът й, ако на 20 години не беше станала майка. Моята майка. Малко ми е трудно. Всъщност невъзможно ми е.
Когато преди време започнах да работя на свободна практика, бях толкова уплашена, че забравях как се пишат думите и къде се слагат запетайките. За това доколко смислени са текстовете, които съм сътворила, не смеех и да мисля. Давах й ги и исках мнение. По пет, по шест текста на ден. Четеше. Обсъждахме. Коригирах. Спорехме. Понякога това отнемаше целия й ден.
Веднъж, след изтощителна словесна престрелка, когато беше прегледала и последните ми текстове, се сетих, че тя всъщност е на работа. И вероятно има куп неща за вършене. Попитах я как изобщо може да бъде толкова търпелива. (Все пак голяма съм. Предполага се, че мога да се оправя сама.) Тогава дойде втората й реплика, която няма да забравя:
“Баба ти беше много търпелива с мен.
Аз нямам по какъв друг начин да й върна това. Мога само да бъда много търпелива с теб.“
Вече съм на 30. Много по-рядко й давам текстове. Гледам да я занимавам само с тези, за които наистина ми е важно да чуя мнението й. Опитвам се дори да й помагам за нещата, които тя прави. Да върша всичко, за което ме помоли, и да не прехвърлям ежедневните си раздразнения върху нея. Спрях да си фантазирам какъв би бил животът й, ако ме нямаше мен. Започнах да си мисля какъв би бил животът ми, ако имам свое дете. Имам много за връщане. Надявам се всичко за майка ми да мога да дам на дъщеря ми.
0 Коментара