„Днеска е празник, затова няма как, баба и дедо седнаха един до друг.”
Из филма „Лачените обувки на незнайния воин”,
реж. Рангел Вълчанов, 1979 г.
В онези чоглави години, когато София се тресеше от протести, а приятели си разваляха дружбата заради червено-сини пристрастия, моя милост беше зад граница и там завъди интересни познанства. В училището, където пропелтечвах на немски и водех кръвожадни битки с немската граматика, се подвизаваха едни други две девойки от нашенско. Зорето и Жанет. Втората явно в родилното е била записана от пияни акушерки без „а” накрая на името, но пък това я поевропейчваше и й даваше особените правомощия да е най-веща по всички вселенски въпроси и да слага точката на всяко изречение. Но за Жанет после.
Първо за Зорето. То и то си идваше с името и се тресеше от зор за какво ли не. Че има гадже, че няма гадже, че гаджето кръшка, че гаджето пъшка, че гаджето ту иска да се женят, че току се отмята. Обичам аз всякакви сърцераздирателни истории, обаче и на мен ми се опъваха жилите от зор да му обяснявам на Зорето, че, което трябва – си става когато и както трябва, ако изобщо и да го дава куул, а да не се вживява толкова в неща, над които няма власт.
Въпросното гадже, приказките за което на нас трите ни пълнеха междучасията, вечерите, телефонните сметки и празното пространство в главите, живееше в България. Кеф ти камилата, кеф ти камиларя. А Зорето си беше отвсякъде на зор. Не можеше да се концентрира в езиковото училище ни с окончания, ни с конструкция на изреченията, а пък на касата в магазина забравяше половината продукти, понеже беше изцяло в плен на мисълта и лудостта си по това вездесъщо гадже в България. Тяхното беше огромна любов – такава, че всичките поети, писатели, певци и художници един връз друг да се бият с лакти, за да я възпяват. Пък ние, дружките, толкова присърце да бяхме взели всичко, че неусетно проимахме усещането, това гадже и на нас, че ни е гадже. Дотук прекрасно, обаче ситуацията беше
нулев секс, а само зор, зор, зор
Зорето се тюхкаше как ще й засъхнат малките срамни устни от недокоснатост, че и големите, как ще й оплешивее венериният хълм от самота и как горката тя ще си повехне неомъжена, кахърна и необладана, напук на неоспоримия й български чар. А ние проклетисвахме и съдба, и граници, и даже вече от толкова зор измъдрувахме план Б.
Една лятна привечер, омагьосани от розовеещия се залез и отчаяни от несправедливостите в живота и немската граматика, приютихме телеса в една от градините на големия град и се натаралянкахме като че от утре ще има режим на алкохола и да не се минем. Ние трите – Зорето, Жанет и аз. И гледайки се през премрежени клепачи, решихме да запознаем Зорето с чичото на Жанет. Той й беше чичо, колкото аз й бях разнояйчната близначка, но пък затова беше достатъчно бърз и се появи при нас за има-няма и половин час. Фасон на мускетар, коса до раменете, коцкарски мустак, венести ръце, жаден поглед и една готовност в стойката, като че е сибиряк и ще се хвърля пред танковете още преди да е навършил пълнолетие. Жанет живееше с него. Но го отстъпи с апломб на Зорето, понеже приятел в нужда се познава. Не били женени, не, чичо й бил и секс нямали …
Аз хлъцнах, като се изтъпани пред очите ми, а Зорето направо се виждаше вече в пробните на булчинските магазини. Прощавай, мило либе в България, обаче тук ми намирисва на радикална промяна, най-малкото из междукрачието, прозирах мислите й.
От тая вечер един дерт се свлече от приятелските ни плещи. Сиротното сърце на нашата дружка живна и се разгалопирваше трескаво в очакване на всяко рандеву с чичото-мускетар. Където е текло, пак потече, а гаджето в България потъна в хищните лапи на най-красивите жени на този и онзи свят и се затри. Един зор обаче нямаше да е зор, ако е сам, та затова изведнъж сърцераздирателността в жанра се измести накъмто похожденията на новата изгора на Зорето. Не му вярваше много-много на чичото. Хем го имаше за нея, хем го нямаше – един такъв като Левски – „покаже се, скрий се, без знак и без след, навсякъде гонен, всякъде приет”. Изглеждаше така, че с Жанет само си играеха на чичо и племенница, но всъщност, ако внимавахме в римата на името й и ако им проследявахме езика на жестовете…
И се започнаха едни вуду магии,
едни хвърляния на боб и гадания защо не звъни тоя пусти чичо или защо не вдига телефона, ами защо закъснява, защо това и защо онова, защо изобщо ходи по земята и диша въздуха на свестните момичета, каквато беше Зорето. И защо не й предлага брак. Сексът с него е чудесен, като го има, обаче цялото това напрежение… Дали пък не е женен. За Жанет, разбира се, за коя друга.
И докато и звяр, и природа, и ние се лутахме барабар със Зорето и сексуално-шерлокхолмските й терзания, така изведнъж се разбра, че в чеклистата на порядъчната нашенска девойка беше отметната графата семейство. Неочаквано Зорето се омъжи, а съпругът, уви, изненада всички ни.
Не беше чичото-мускетар, ами се оказа едно кротко беломуняво човече с мили обноски, девствен поглед и праволинейно поведение. Никога не закъсняваше, никога не пикаеше извън тоалетната чиния, никога не заглеждаше гърдите ми или устните на Жанет. Страхотен компаньон, готвач и джентълмен. Па и хубавец. Изведнъж откъм Зорето заглъхнаха топовните изстрели на сексуалната й неудовлетвореност. Стана сякаш по-толерантна към чичото-мускетар. Не го освободи от длъжност, но и не й пречеха вече чак толкова непостоянството и безотговорността му. Очите й грееха след секс, не само кожата й. Стана спокойна и уверена. Вече знаеше още преди да влезе в магазина, какво ще купи и не забравяше нито един продукт. Кротна се. А ние проимахме време за себе си.
Жанет завъди любовник, после още един, втори, пореден и още, и пак, а от разказите й помня само марките на колите, в които се таралянкала, както и резултатите от изиграните креватни мачове. Върволицата мъжища явно й даде криле до небесата, защото изведнъж напусна жилището на чичото-мускетар, за да стане извънредно мила, по български, с един достолепен господин, много болен вдовец, без деца. Едно такова завидно благородство я завладя и една такава светла и изящна любов, че никой не се учуди, когато с въпросния премъдър господин сключиха брачен съюз. Стигало му според брачния договор само да му държи ръката и да го гали, за останалото имало кой да се грижи. Всички се подсмихвахме доволно –
„Така, така, мир вкъщи и любов навън”
Когато след време Жанет се поумори от любовниците, а съпругът й от живота, тя се отдаде и юридически, и плътски на първата си любов и заживяха като в приказките, сякаш цял живот са мечтаели един за друг и мечтата им внезапно се е сбъднала. Гледаха се в очите любовно и се любеха, гледайки се в очите. Тя забрави, или поне така казваше, за стадото гъделичкащи егото и плътта й кавалери с огромни коли и десеторно по-огромни обещания. Беше щастлива от това, което имаше. Гласът й омекваше, когато ни разказваше екзалтирано за креватните си подвизи с благоверния, движенията й се забавяха и ставаше блага и отпусната, сякаш се пренасяше в прегръдките му и се оставяше да я глезоти. Разбираха се чудесно и от половин дума, допълваха се и си бяха достатъчни. Учудващо за цял свят, но нейното семейство се оказа пример за това, че бракът може да е прекрасен, барабар със секса му.
Три години по-късно се срещнахме случайно със Зорето. Цъфтеше повече отвсякога. Беше разкарала чичото-мускетар, беше се наситила на напрежението с него и
той вече не осмисляше извънбрачните й нощи
както преди. Също така беше щастливо разведена. Имаше лелеяното безсрочно разрешително за оставане в Германия. Край с късните смени по кръчмите, край с гладенето на ризи по домовете, край с чуденето откъде да вземе тия 500 марки месечно, за да ги превежда на сметката на съпруга си в продължение на три години. Беломунявото човече се оказа местен педераст, който за сумата от 15 хиляди марки, разсрочено за три години, даде на съпругата си сигурността да живее, работи и на спокойствие да търси себе си зад граница. Разбира се, че нямаха секс. Секс един с друг. Но пък се оказаха свестни, бракът им си вървеше лежерно и безаварийно, държаха си се адекватно като две страни от брачен договор и си спазваха правилата му.
Зорето имаше това, което искаше, и всичко останало беше без значение.
Жанет в крайна сметка също получи онова, което я правеше щастлива.
А аз, гледайки съдбите им, наблюдавайки и други, си бетонирах убеждението, че сексът си е секс, бракът си е брак. Две стихии, заиграли се на гоненица в лабиринт.
0 Коментара