„Всички щастливи семейства си приличат, всяко е нещастно по своему“ – фамозното клише в началото на романа „Ана Каренина”, макар отдавна профанизирано, продължава да е вярно. Какво се случва с главната героиня и с нейното семейство също е известно, поне на хората, имащи навика да четат.
Карл Маркс (помните ли го?) пише, че „бракът е основата на семейството“. Двадесет години след падането на комунизма в пристъп на нецензурирано любопитство посетих музея в родния му град Трир, където с потрес установих, че той въобще не е бил „приятен“ човек според общоприетите критерии – живеел е в чудна бигамия с легендарната си съпруга Жени и прислужницата им Хелене Демут. Тя, милата, дори му родила син, даден безсърдечно за осиновяване, а като капак – в края на жизнения им път двамата са положени в общ гроб в Лондон. Решението за това е на Жени фон Вестфален (вероятно точно тя е била истинският мъж в семейството), баронесата, скандализирала своя социален кръг с брака си.
По въпроса за сексуалната мощ на Маркс
музеят мълчи, но пък това ми се видя твърде безинтересно на фона на старателно прикривания от комунистическата пропагандна машина факт, че дъщеря му Лаура се е самоубила. Така Маркс започна да ми изглежда нормален човек, съвсем различен от идеализирания си образ (портрета на стената), с който ни промиваха мозъците.
Няма как да си спестим паралелите преди/сега, връщайки се в съвременния свят (реален или виртуален). И докато за повечето ми сестри по съдба единственият авторитет по семейното щастие е Кобилкина – на нея те се позовавават и уповават, то аз лично предпочитам да се консултирам и с„Хъфингтън Поуст“ . Преуспяващата медия, която щастливо разведената Ариана продаде за няколко милиарда, бълва почти ежедневно статистики и текстове, от които разбирам как им е на другите хора по света, включително и по този жизненоважен въпрос.
За съжаление, тези два информационни „кита“ излъчват различни вербални и невербални сигнали. Видният визионер Кобилкина ме изстрелва в розовите облаци на надеждата, защото според нея всичко става с любов, мантриране, че я заслужаваш, че ти си магична, неотразима и дори килограмите нямат значение. Ако „жезълът“ не става толкова пъти, колкото си мечтаеш, вината е единствено в твоята фелацио техника или евентуално в
неосъзнатата негостоприемност на „йонито“ ти,
но нищо де – тези проблеми са преодолими. А, може би, всъщност си осъзната войнстваща феминистка, която не е пропита от изначалното възхищение към мъжа-бог, но нищо де – осъзнаваш се и готово. Кобилкина най-вероятно не знае, че всъщност е стигнала до границата на сериозните политически и философски категории, но пък аз отдавна я подозирам в този грях. Уфф, обичам я тази жена!
Обаче! Какво научавам от „Хъфингтон Поуст“? Целият свят тези дни се разтресе, когато един фрустриран герой изпрати на жена си (чрез медиите) екселска таблица с пълно и методично описание, ден по ден, на всеки нейн отказ за секс. Разпределени по изтъкнати причини и грижливо осигурени алибита. Потрес! След два дни от другия край на Америка беше отвърнато с друга екселска таблица от още по-фрустрирана съпруга на друг герой. И тя описала в подробен, но стегнат бизнес вид 40-ина дни на отчайващо безсексие (аз бих го нарекла „мрачно безебие“), в които основните й приятели са били „Вълшебната пръчица“ (популярен бранд сексиграчка) и собствената й ръка. Венецът на всичко беше един невероятен блогър, който описа откровено в същия „Хъфингтон Поуст“ как след многомесечни напъни за интимна близост със съпругата си осъзнали, че всъщност проблемът се заключавал в това, че и двамата се чувствали длъжни. Отнасяли се съвсем сериозно и отговорно към нуждите на партньора, но резултатите били точно толкова успешни, колкото американската военна програмата за ракетите „въздух-въздух“ (една бъкана с електроника ракета трябва да прихване и унищожи друга бъкана с електроника ракета, което се оказва леко проблематично и затова след множество гръмки гафове програмата е изоставена тихомълком). Е, този достоен човек разкри, че едва след като напълно осъзнато и договорено са се отказали от секса, той започнал да им се получава спонтанно.
Така стана обществено приемливо гласно да се признава и говори за това, което вероятно си знаем всички:
сексът в брака не е гарантиран,
да не говорим за това, че дори когато се случва, едва ли са големи шансовете да е вълнуващ, звезден, фантастичен, земята да мръдне, кратерът да изригне, жезълът да те порази, а аз лично се съмнявам и „йонито“ да се пръсне, както би го описала Кобилкина.
Чувала съм, че има семейства, които „палят мотора“ 10 или дори 15 години след зората на връзката. Не познавам лично такива, но за благото на всички ни се надявам, че е възможно. В моя свят сексът не стига и от това се оплакват както мъжете, така и жените. Да се чудиш защо не се прави по-редовно, ако дефицитът е взаимен? Май това ще си остане една от най-големите човешки мистерии. Освен това не мога да се начудя как на безумната заблуда – че сексуалната мощ на мъжете в „южната част“ на 50-те е в заника си поради естествени възрастови причини – се връзват повечето съпруги, при което започват да се примиряват с „основната програма“. Същите тези „окаяни“ мъже са като пролетни магарета, когато „волната програма“ им позволи да изприпкат извън семейната ливада. Така че, синдромът„познатата крава“ (ако не сте научили какво е това досега от „Бриджит Джоунс“, животът ви така или иначе е минал безсмислено и няма нужда да се занимавам с вас), е абсолютно универсална и фундаментална теорема.
Семейният секс има своите предимства – може да се употребява в мигове на безсъние или досада. Да не говорим, че тъй като знаеш какво гониш и с какво разполагаш, при съответната концентрация можеш да го постигнеш съвсем бързичко.
Няма нужда от изпълнения в стил „Цирк дьо Солей“,
за да преминеш пръв фотофиниша. За съжаление, няма нищо вълнуващо в това да знаеш, че така или иначе ще ти се случи. А колкото и да се опитваш да докараш спонтанност, едва ли ще се получи, когато трябва да избалансираш между твоята умора и неговата депресия, затишието в детската стая и ранното ставане, женското вечерно желание и сутрешния мъжки мерак. Трябва ли изобщо да споменаваме текущото „сдъвкване“ по темата за разхвърляната кухня или задраната при паркиране кола, пълния гардероб, от който нищо не става за носене и къде ще почиваме това лято? Ако Ромео и Жулиета имаха възможност да се обичат дълго и щастливо, докарвайки се до рутинен секс в събота вечер, щяхме ли въобще векове да плачем над потресаващата им история?
Нека бъдем откровени – семейният секс е легитимация, че „сделката“ още е валидна. Защото, каквото й да сте си мислели на две чаши шампанско преди ен-брой години, бухнати в кичозен кринолин и пърхайки с мигли под бялата воалетка, бракът ви междувременно си е станал партньорство, при което – поне от време на време – трябва да „подписвате“ анекси към брачния договор. Почне ли някой от контрагентите да се мести на дивана по средата на нощта, не ти трябва Кобилкина, за да разбереш, че е време за промяна на статуквото.
И при „безбрачните“ положението не е розово
По един куп причини: криза, безпаричие, алкохол, килограми, кариера, безработица, демонстрации, контрапротести, правителство, безвластие, банки и прочие либидоубийци… Да не пропусна Пеевски. Познавам един куп „свободни“ хора, при които на десетия секс годината се позиционира между Goodyear и Very good year.
Така стигам до философския извод, че с брак и без брак, сексът винаги витае някъде другаде. Ливадата, на която се въргалят старото пролетно магаре и новата му извънбрачна крава, е винаги по-зелена от моята старателно поддържана и подстригана семейна градинка.
Но има светлина в тунела! Според всичко, което чета, в братска Америка върви нова сексуална революция. И 70-те са новите „30“. Добуталите до тази заветна възраст „расови“ екземпляри от двата пола, благодарение на свободното време и напредъка на фармацевтичната индустрия, се сношавали като зайчета и дори в момента били изложени на най-голям риск от полови болести и зарази. Ти да видиш! Освободени от оковите на първи, втори или какъвто й да е брак и скрупули и въоръжени с най-голямата мотивация на този свят – всеки път може да ти е за последно – те правели чудеса. Е, на това му се вика секс, сигурна съм…
Изглежда в шедьовъра на днешно време новият Толстой би трябвало да започне с: „Щастливите семейства си приличат, а всеки е нещастен по своему“. Апропо, онова за брака като основа на семейството, Маркс го е написал за първи път (каква ирония) в „Проект на закона за развода“, 1842 г.
0 Коментара