Сега излязох от банята. Чист съм, а и чисто гол. В това искрено състояние на тялото ще напиша тези страници.
Чувам само тракането на клавишите, мъркането на компютъра и шум на хладилника, охлаждащ моите малини. Нищо не ми пречи да започна и да свърша с историята си. Може би само сценичната треска от монолога, който ще последва? Или пък треската е по-скоро цинична. Майната им. Започвам.
Началото е сравнително близо във времето, все пак съм на 19 години. Беше лятото след кандидатгимназиалните изпити. Живеех в капсулираната си заблуда, че момичетата са недостижими същества, а вероятността за сексуален контакт, който исках да осъществя с някои от тях, е нещо като война за мир, т.е. пълен абсурд е някоя да ми пусне.
Е, реалността ме опроверга. Спах с една съученичка.
Актът можеше да мине под рекламния слоган „гуш-муш”. И мога да кажа: „с кръв покриха се стените и на този хубав ден” (нямаше стени, защото е чаршаф, но просто цитирам любим поет). Не беше кой знае какво. Срамно, напрегнато, а и космато – от нейна страна.
Момичетата на моята възраст и от тогавашната ми среда бяха еднотипни, предсказуеми, безинтересни. Плюсовете им бяха три – цици, задник и третата съставка от коктейла на секса, черешката, която всеки тийнейджър изгаря денонощно да вкуси, посети, преброди, маркира и да прокопае през нея тунел до бялата светлина на оргазма. Нормално е, но бързо доскучава. Трябва и нещо друго.
Зарязах този тип момичета и отношения за определено време. И още първото гимназиално лято по пълна случайност на прожекция на дипломни работи в киното на НАТФИЗ се запознах с бъдещата си едногодишна любов.
Това беше първата ми истинска връзка. Не беше сексуална, ако не броим целувките и свирките. Тя спа за първи път в живота си с един барабанист в един тъжен за мен август, докато аз бях на третия етаж на вила край морето. Но пък не може да се отрече, че в промеждутъка беше наистина хубаво.
Опознавахме се, пишехме си стихове, бяхме навсякъде заедно –
кино, театър, концерти на ADF, Stereo MC’s, «Остава». Тогава разбрах какво означава да обичаш и да оставиш егоизма си малко да седне да си почине и да отстъпиш себе си на някой друг. Кофти шанс беше, че този някой друг не се чувстваше по този начин. Нищо. Просто факт, който трябваше да преглътна и да продължа напред.
Такава е постмодерната ситуация на емоционална отчужденост и повърхностност. Даже когато хората си мислят, че обичат истински и до дъното на душата си, всъщност обичат леко и по навик, без много-много обременявания.
Просто да има на кого да звъннеш, когато искаш компания, някой за чукане, някой за кинти, някой за деца, някой, с когото да съществуваш. Делнични разговори, клиширани ситуации, диалози, решения, цели матрици на поведение, взети от емоционални и интелектуални полуфабрикати като книгите за самопомощ, от лайфстайл списанията, от телевизионите сериали.
Истината и искреността са лукс, който малко хора могат да си позволят. Животът е много по-лесен, ако следваш елементарни съвети, хороскопи или каквото и да е предлагащо безпроблемен и щастлив изход от ситуацията. Животът става лесен, плосък и безвкусен, но това не може да се усети, преди нещо да те прасне по главата и да си кажеш: „Ей, чакай малко, аз съм кретен, който сам се лъже.»
Ако стигнеш този момент, попадаш в истинския свят. Тук всичко зависи от теб. Твоя е цялата отговорност. Всичко е по-красиво, но и по-тъжно.
Виждаш нещата като Нео в „Матрицата”, след като Морфей му показа истинския свят, виждаш ги като ученика, праснат с пръчка от дзен-учителя си.
Това разбрах само за секунда в онзи август преди години. Разбрах и какво мисля за любовта. Тя е по-идеална от най-идеалната фигура на света – сферата. Отвъд опита, мимолетността и времето. Отвъд мненията, впечатленията, думите и нещата. Отвъд теории, хипотези и други протези на мисленето.
Любовта придава на миговете удоволствието от самите мигове, докато мигаш на сантиметър от очите на човека, с когото си Едно и в когото си Едно.
Това се усеща, когато половинките на тази Единица се разделят. Съжаляваш за изгубения рай. Хората могат да обичат за кратко. Те само за малко могат да са половинки от Едно цяло, след това отново стават една двойка от два далечни човека.
Беше ми ужасно, след като разбрах за изневярата на момичето с барабаниста. Чиста проба предателство.
За да се оправя, за да не се замисля въобще какво ми има и какво наистина искам и от какво имам нужда, започнах да свалям всякакви момичета.
Съученичка, живееща точно срещу кабинета по химия. Няколко пъти даже учителката ни видя какви странни алхимични и сексуални опити правехме. Зарязах я на рождения й ден, след като тя ми духа до бялата торта с нож забучен по средата.
Мацка с изрусена коса и сини лещи. Мислеше се за умна и
четеше Достоевски на английски, което само по себе си е доста тъпо.
Занимаваше се с модерен балет и беше с интересни тазови умения, но притежаваше неприятния навик да хапе когато и където не трябва. Зарязах я в ден, в който валеше като из ведро, тя ми написа sms, че е секси мокра, аз се уверих на живо в това и я разкарах след секса. Беше тъжна и мокра.
Чернокосо момиче, свирещо на бас-китара, приличащо на Пи Джей Харви и Пати Смит, понастоящем учещо в Консерваторията. Обадих й се една вечер да гледаме заедно „Американски психар”. Тя беше с пиърсинг на езика и й свърших в устата. На следващия ден след като гледахме „Сиянието”, тя каза, че май си играя с нея, че си правя експеримент. И си тръгна.
Имаше и няколко, които канех да гледаме или „Трейнспотинг”, или „Стената” на Пинк Флойд. Виждаше ми се по-ритуализирано и подредено. Чак след последния път с последното трейнспотинг-момиче потънах в депресия, по-дълбока и от Марианската падина.
Безсмислени са тези връзки. Няма значение дали ще продължат повече от един път, защото след това всичко е жалко и сиво повторение. Без чувства, просто секс. По време на оргазъм в мозъка ти се отделя допамин, който ти действа горе-долу като доза хероин. След това пролактинът те сваля на земята.
Онзи, уж последен, път пролактинът ме свали прекалено много. Това ме накара да осъзная, че отново съм готов за истинска връзка с истинска любов. Цялото това клатене най-много щеше да ме превърне в надменен, циничен и мразещ себе си идиот.
Крайно време беше за противоотровата.
Точно тогава четях книга на една българска писателка, която ме шашна. Не мислех, че текст на човек, роден в пределите на малката ни страна, може толкова да ми влезе под кожата.
Намерих й моментално icq-то и започнахме да си пишем. Аз исках да се сдобия с първата й книга и тя с решителност отвърна, че молбата ми е чута и ще бъде изпълнена. Имахме среща пред Народния театър. Бях облечен изцяло в черно. По-късно тя ми каза, че съм бил красив, блед, рус демон. Запознахме се на живо на 10 май 2003. Помня го толкова добре, защото си пазя поканата, оставена на хода на театъра. Тя гласи: „По случай 50-годишнината от възстановяването на БПЦ Българската патриаршия и Българският патриарх Максим учтиво Ви канят на тържествен концерт.” Толкова абсурдно беше началото на връзката ни, наоколо свети отци в черно, а ние, душевни анархисти, говорим за странни и неразбираеми за тях неща.
Спахме за първи път чак 11 дни по-късно, след цигулков концерт на един мой познат. Трещяха гръмотевици като във филм на ужасите, а на мен ми беше толкова хубаво, че не свърших.
Аз бях нейната котка, тя беше моята аристократична кучка.
Аз бях бяло, а тя черно. Допълвахме се взаимно, противоречахме си. Аз бях дзен и спокоен, тя беше квантова, относителна и невротична. Аз бях прекрасен за нея, тя беше прекрасна за мен. Аз се учех от нея, тя изпитваше перверзно удоволствие да ме учи: на секс, на хватки в писането, на всякакви непознати неща. Аз също й дадох мои ценни находки: Мишел Турние, «Нова генерация», «Рейдиохед» и всичко останало. Тя се влюби само в Турние.
Нищо хубаво не продължава прекалено дълго. И ние закономерно тръгнахме по опасните пътища на връзката ни, към началото на края.
Не знам кога точно осъзнах, че няма да мога да й помогна да спре лексотаните и да запълни черната дупка в себе си, която баща й е пробил в нея на 13 години. Тя си/ми внушаваше, че аз също имам черна дупка, дълбока почти колкото нейната. Лошото беше, че започвах да й вярвам.
На концерта на Placebo беше довела и сина си. Той доста приличаше на мен, което ми навя странни асоциации, които най-вероятно са неправилни, но наистина се изплаших, защото няколко дни преди това ми предлагаше да напишем книга за майка и син, кореспондиращи си по мейл, без да знаят кой кой е заради никовете.
Забравих да кажа, че жената беше на 40 години, имаше и съпруг.
Щом видях сина й, усетих в каква голяма каша съм се забъркал. Реших да прекратя всичко по бързата процедура. Да бъда гадно и егоистично лайно и да прекратя най-красивото нещо, което ми се е случвало. Да избягам с тихи котешки стъпки, които за нея ще са толкова шумни, колкото апокалипсисът.
Проблемът беше, че връзката с по-възрастни от теб е странно нещо. Такива хора те облъчват с целия си опит, интелигентност, проблеми, предразсъдъци и разочарования, че неусетно се чувстваш остарял и смазан от живота. Прехвърлят ти лудостите и странностите си, а аз вярвам, че лудостта е заразна, честно. По-възрастните очакват да бъдеш като тях, моделиран според несъзнателните им желания и представи. Да сте различни като две капки вода.
Това в общи линии е ужасно.
Аз й казвах десетки пъти, че я напускам. Чувствах се притиснат срещу стената на смисъла на живота, когато я гледах как се тресе като епилептичка и виждах в очите й чиста лудост. Тя ме желаеше толкова много. Не можех да си представя колко. Аз исках да си тръгна за последен път от софийския й дом, а тя ме беше хванала за краката. Влачех я по пода.
Аз срязах пъпната връв на любовта ни. Нещо, което никога няма напълно да си простя, даже и да е било всъщност правилна постъпка. Извинявам й се. Тази песен ми звучи в главата винаги щом си мисля за нея:
Сори за внезапния побой над теб,
сори за мръснишкия език – не исках,
сори за изхвърления в коша Рен,
общите ни снимки в коша, сори, мислех:
себе си лекувам, не ревнувам, не сънувам, боледувам…
сори, сериалът бързо се затвори.
сори, че не бях изцяло аз.
сори, че използвам твойто гадно „сори”,
сори, че обичам и не съм във час…
Рен, сори за вината в мен.
И каква изненада, отново бях в ужасно състояние. И пак запях старата песен – нарцистичната и егоистичната – за връзките за по една нощ. Срещах се с много момичета, опитвах се да се влюбя в тях. И успявах. За около един час. И така няколко пъти.
Един ден разбрах, че «Нова генерация» ще имат концерт. Винаги съм искал да ги гледам на живо, а винаги съм ги слушал на мъртво. Димитър Воев, лидерът на любимата ми българска група, е починал през 1992 и това ми желание никога няма да се изпълни, но пак бих отишъл на концерт на останалите членове.
В деня на концерта имах среща с много хора в едно кафе. Една приятелка беше със странно човешко същество, приковаващо погледа ми с магнит и пирони. Като се качваше по стълбите, виждах само главата и ми приличаше на момче. Чак като седна на масата, се усетих, че е от другия пол. Гледах я през цялото време. Продължих да я гледам и когато тогавашното ми подобие на гадже седна до мен.
Стана ми глупаво и станах от масата и си тръгнах. Бях сам на концерта и полудях от еуфория на всяка от 11-те песни.
Седмица по-късно се видях с приятелката, която беше довела това момиче. Каза ми, че има среща с нея и ако съм искал, можело и аз да дойда. А аз исках, о, да, колко го исках.
Казваше се Моника. Като Моника Вити, като Моника Белучи, като света Моника, майката на свети Августин. Като божествен никнейм ехти името й. Като идеална мнемоническа мантра за запаметяване на чувства.
На тази първа истинска среща й говорих за всякакви и все различни неща, за книги и песни, за режисьори и философи, за картини и клипове, за снимки и символи, за себе си и мен. Тя ме гледаше със спокойните си очи, леко се поклащаше като махало на стенен часовник и пиеше чая си на малки глътки.
Говорехме по телефона часове наред, пишехме си десетки мейлове и sms-и. Разказах й всичко за себе си, за връзките ми. За последната, която съм скъсал по ужасен начин. Тя ми разказа, че нейният първи път не бил весела приказка.
Аз реших, че трябва да й помогна да се справи с това. Живеех с тази мисъл. Исках да компенсирам предишния си провал и неспособността да запълня дупката, която шибаният баща беше пробил в дъщеря си.
Обичах Моника толкова много. За първи път не усещах компромисите, които правех, като компромиси, а просто като жестове на любов. Мислех само за нея. Пишех само за нея. Нямах нужда от нищо друго.
Режех парчета от себе си, като торта се поднасях, давах й и допълнително и не ме болеше, напротив, беше ми сладко.
Помня първата ни целувка.
Тя ухаеше на представата за нощ с жена, която съм сънувал като дете.
Беше бяла като слънцето, което зяпам тъпашки само след изрична родителска забрана. Слюнката й беше Абсолют ванила, абсент, сок от нар, морска пяна, кислородна вода – поразяваща, дезинфекцираща, опияняваща, сладка и горчива.
Езикът й беше октопод с десетки меки, твърди, жилести пръстчета и ръце, които те опипват и се стрелкат – бързи като змиорки и дълги като лиани, минали без паспорт границата на устната й кухина и обсаждащи зъбите ми. И те също като Троя и фондовата борса падат изкушени и отдаващи се. Разтварят се червените стегнати устни. Вдига се бялата зъбна врата на непристъпната крепост. Тази целувка е Целувката. И ако можеше розата да целува, то тя е взимала уроци от Нея.
Такава беше първата ни целувка. Екстаз в чист вид. По-красиви бяхме от „Целувката” на Климт. Бях на седмото небе. Бяхме вече шест месеца заедно. Исках я. Тя беше тъжна. И тя ме искала толкова много, но не можела. Ужасът стягал корема й и всичко около него.
Намерих й психоаналитик. Не й помогна. Искаше да се разделим. Пропадането пак изникваше пред мен.
Но не му е било тогава времето. Беше ми написала мейл. В него казваше, че си е измислила първия път. Била девствена, но й дошло наум, че ще може да ме задържи, ако имала подобен проблем. Беше ме работила и манипулирала през цялото време. Миг-два бях в потрес. След това ми мина. Лъжата нямаше никакво значение, аз я обичах повече от всичко друго.
Първият ни път не беше на фона на First time на U2, а на фона на рождения ден на баща й, с когото майка й бързо се разделила и заживяла с любовта на живота си. Правихме го три пъти без презерватив. Нямаше кръв. Беше най-добрият секс, който някога ми се е случвал. Познах любовта, погледнах я в очите. Никога няма да забравя тези секунди и тези моменти. Райски е лека дума.
Самата Моника е ужасно красива. Висока, с дълги крака, с прекрасни клавирни пръсти, с къса черна коса. Тя беше моята жена лотос. С лице, приятно като пълна луна, с кожа фина, мека и красива като жълт лотос, с очи мъдри и блестящи като на млад елен, с гърди твърди и високи, с шия като на раковина, толкова ефирна, че слюнката й може да се види, с нос леко чип и приятен. Между краката й се е настанила нейната лотосова пъпка, любовният й сок ухае на току-що разцъфнала лилия.
Връзката ни вече изглеждаше приказна. Аз бях Той и тя беше Тя.
Щяхме да живеем щастливи до края на дните ни.
Бяхме пълно въплъщение на всичко, що е любовно на света. Всички истини, всички клишета бяха в нас. Казвахме си мило, коте, пате, котке, манга гърл. Разбирахме се лесно, по интуиция, от половин дума, от четвърт жест.
Подарявахме си всевъзможни подаръци. Правехме влудяващ, прекрасен, напълно извънземен секс. Живеехме в песента на «Нова генерация» „Само двама”. Само ние имахме значение, всичко друго го духаше.
И беше така, но за кратко, но това не променя факта, че макар и за кратко, беше така.
Моника не можеше да продължава дълго по този начин. В нейното съзнание моментално изникваше съпоставката между голямото щастие и голямото нещастие, между голямата връзка и голямата липса. Страхуваше се. В нея любовта и смъртта се преплитаха по неописуем начин.
Не можеше да поеме толкова много от произвежданото от слетите ни тела и съзнания вещество любов. Разбирах я напълно. Аз преди се бях чувствал така, сега също, но можех да продължа напред в тази връзка, без да се отказвам. Тя не можеше.
Изкарахме заедно едно идеално море и нещата почнаха да се разводняват, обстоятелствата започнаха да се стичат и скъсахме.
Бяхме само двама и се возехме на виенското колело на любовта и секса. Изкачихме се, стигнахме връхната точка и слязохме на земята, но докато бяхме заедно само ние, се обичахме. В този само наш момент другите трябваше да си измислят своя дума, не и обич, не и любов, защото те бяха само наши.
Очаквам скоро да срещна нещото за мен в клипа на собствения си живот. Не съжалявам, че не мога да превъртам напред. Чакам.
Текстът е от сборника “Секс OFF”, съставен от журналистката Пепа Витанова и издаден от „Изток-Запад”. Книгата е българският отговор на нашумелите американски заглавия “Кучката вкъщи” и “Копелето на дивана”.
0 Коментара