Няма особена нужда от взиране в екрана, за да получиш необходимата си доза „сапунка“, дори със значително повече драматизъм и истинско човешко присъствие. Трябва ти само време, за да бъдеш преценен на око и на „тежест“, време – за да бъдеш чут, а след това превърнат в благословен слушател, и добронамерено отношение.
Нямаш нужда от Химена, Алфонсо или който и да е друг герой, дори и Изабела да е бременна, за да се усетиш част от един различно течащ живот. Загърбиш ли градското си ежедневие, отделиш ли се от собствения си стереотип и останеш за малко в някое по-затънтено село, сериалът, в който ще участваш, си струва гледането.
От близо 30 години имам радостта и привилегията – аз – градско момиче без селски корен, жадуващо за него, да наричам свое едно селце в Дряновско. Фактът, че от толкова време съм нанизала стотици дни там – първо ваканции, после отпуски и национални празници, ме прави някак по-лесно приемана в кръга от местни баби. Историите, които те разказват, са твърде истински и много по-пъстри от въображението на който и да е сценарист. И няма корист, нито злоба, само пиперлива закачка към някоя съседка заради това, че в края на 40-те години е имала дързостта да погледне „по-така“ мъжа на разказвачката.
Селото е малко, толкова малко, че кметството му е в съседно населено място. Няма го на картите на България, откриваемо е само в „Google earth“. За три десетилетия спорадично наблюдение видях или научих за раждане и смърт, любов и братска ненавист, смениха се трима луди, без да се застъпят.
Идваха новоселци, връщаха се отдавна напусналите деца на старците, селото преживя завистта да види английското присъствие отвъд мерата на комшиите, а то остана като български анклав в побританчените съседни територии.
За местните ние – идващите от големия град приходящи, се превърнахме в сериал извън програмата на БНТ1 и bTV. Идваме с проблемите си, бръчките от много стрес и мислене, стоварваме си болките на чаша кисело вино, водим си децата из дворовете на хората, барем видят и те прасе на живо, прекъсваме разговорите си, щом се доберем до обхват за мобилните си телефони и водим кратки, безсмислени разговори с онази, загърбената уж цивилизация. И когато най-сетне намерим мъничко покой в себе си, за да чуем, беззъбата усмивка на някоя разказвачка е наградата за смирението ни.
И се започва история, чиито препратки могат да хвърлят мост до век назад. В нея се намесват собствени деца, чужди внуци, приятелите на съседите, „ти на Минчо дядо му помниш ли?“, изненадващо се споменават имена на социални министри от преди четири правителства, починалият наскоро ходжа от близко селище и възстановените служби в 200-годишната църква на километър разстояние. Мимолетно се споменава реколтата или нейната липса, скоростта на вятъра при последната буря, запознанството на най-малката внучка с „много, ама много добро момче от Търново, и то с наш корен, де“, опитите на селото с дружни усилия да окоси местния парк, потънал от години в непроходимо зелено, и цената на ракията.
Факт е, че селските вълнения и тревоги изглеждат много по-плътни, цветни и истински от хилавото ни градско недоволство. Оплакванията ни се струват несъществени още на втория ден от селското ни приключение. Сериалът „а ти помниш ли бай Фильо и оная, русата му снаха…“ ни завърта около ос от истински драматизъм. Отделните епизоди водят до появата на нови и нови герои на сцената, а в паузите вместо задължителната за сапунка реклама на перилни препарати се превъзнасят качествата на последната домашна сливова.
Сериалът е по-дълъг и от „Дързост и мерзост“, но страховете ми са свързани не със съдбите на героите, а с тази на любимите ми разказвачки.
Преследват ме единствено гледката на затворени кепенци напоследък, заключените порти и опасението, че някоя от тях не се е прибрала при внуците в Габрово, а е изчела последните титри.
0 Коментара