Северозападна коледна приказка

Тя се появяваше от далечината всеки петък. Малка точка, притисната от кобалтовите облаци върху замръзналата равнина. Вървеше час, преди тази точица да се превърне в слабичко момиче, сгушено в старо палто, увило главата си в разкъсан от годините бял шал. Гледаше в земята. Краката, обгърнати с дебели чорапи и гумени ботуши, сами я водеха към града. Вдигашe поглед само на едно място – малко преди местността Вариана. Оттам, когато нямаше мъгла, се разгръщаше простор безкраен. Надолу по склона димяха комините на крайните квартали на Оряхово, огласяни от импровизацията на бездомни кучета, домашни животни и стържещия звук на двигатели от атакуващи баира автомобили. А там – още по-на север – влашката равнина изглеждаше плашещо голяма. Но не това беше красивото за Цвети. Тя стоеше в забрава, вперила очи в Дунав. Тъмни заради студа, плувнали в сълзи, безизразни.

Чакаше да мине някой кораб и едва тогава очите й оживяваха. Обикновено това бяха шлепове, натоварени я с дървен материал, я с въглища. Момичето чакаше друго и понякога в петък, но не всеки петък, преминаваше круизен кораб. Бял, красив, мечтан.

Цвети забравяше да диша, да мърда, да мига

и то от мига, в който зърнеше носа. Пренасяше се на него и започваше да живее истински. Тя нямаше представа как изглежда един круизен кораб отвътре и затова си го представяше като сън, като танц с цветове и не като тези на късната есен, а пастелни, топли, дори фосфоресциращи. Представяше си го като зарята, която веднъж беше виждала, като момчето и момичето, които миналата седмица свари да се целуват страстно пред пощата на горния квартал. Тези кораби плаваха през лятото, когато има празници, но не и днес.

Цвети стоя близо половин час, но мина единствено един-единствен шлеп. Тя търпеливо го изчака да потъне зад завоя по горното течение и осъзна колко е замръзнала. Потърка лицето си с вълнените ръкавици, за да го затопли, и потъна в града.

Както винаги, влезе първо в пощата. Там беше много топло. Две пухкави жени на презряла възраст, уморени от отегчение, навлечени като торти и с накъдрени от бездарна фризьорка коси зарязаха гледането на следобедния индийски сериал и фиксираха момичето с очакване и почуда. Цвети първо отиде до радиатора и допря крака и ръце в него.

– Момиче, какво правиш? – запита едната. След това сви устни възмутено. Погледна колежката си, за да се увери, че и тя вижда същото.

Цвети, откраднала малко топлина,

застана пред гишето, извади две лични карти и ги сложи пред двете торти. Докато едната се върна към безсмисления индийски филм, другата се зае да се справя с недоразумението и бутна личните карти обратно към Цвети.

– Момиче, ела в понеделник, тогава ще даваме пенсиите, че и коледните надбавки. Чу ли? Петък няма да работим – Коледа е.

Цвети отново бутна картите напред.

– Няма пари днес, момиче! И кажи на баба ти и дядо ти, че трябва да дойдат те. Не мога да правя постоянно компромиси, чу ли?

Жената бутна отново личните карти на пенсионерите и се обърна към телевизора безцеремонно. Момичето почака още минута-две, върна се към радиатора, за да събере топлинка за няколко мига и потъна в улицата.

Когато чуха трясъка на врата, двете торти се спогледаха и само едната си направи усилието да заключи:

– Какви безсмислени хора живеят на този свят.

След това и двете се върнаха към телевизора.

Цвети влезе в съседната бакалница. Това беше традиция. Тук тя купуваше пакет евтини вафли. Първата изяждаше още в магазина. Така имаше време да се стопли за дългия път обратно към дома.

Хари чакаше с колата си всеки петък

в близост до бакалницата.

Идваше по-рано и не изпускаше от поглед кой влиза и кой излиза. Хари беше психопат, луд за връзване. Хилав, жилав и много комплексиран. Баща му Траян Гогов беше най-богатият човек в района. Той управляваше града. Той назначаваше и уволняваше кметове с едно мърдане на пръста. Землището беше негово. Бензиностанциите – също. Вярваше дори, че и животът на хората му принадлежи. Съпругата му – майката на Хари – Лилия, се оженила за него, защото била най-красивата, а най-красивата заслужава принца. Тогава Траян бил млад, надъхан, амбициозен и вече много богат. Приказката продължила само няколко часа след сватбата.

Лилия трудно преживяла постоянния тормоз у дома и вечните му изневери, болестите, които натрисал и позорели. Хари си спомня, че един ден тя се появила в стаята му облечена красиво, но като за дълъг път. Нямала багаж. Прегърнала го силно и не пускала, докато не се разплакал в паника от задушаване. Тогава мама го целунала, дала му една снимка и му казала да не я забравя никога.

Лилия изчезнала и никой повече не я видял.

Мнозина предполагали, че тя просто е потънала в Дунав. Хари не я забравил, но любовта му се превърнала в ненавист, в отровна омраза. Сложил снимката над камината, за да му напомня, че никога не трябва да прощава, че само омразата може да го предпази от повече рани. Ненавиждаше и баща си.

Траян търсеше повод да пребива момчето, защото му напомнял за онази предателка и така беше превърнал Хари в един мазохист с огромна агресия. Младежът тренираше непрекъснато бойни изкуства с хладни оръжия. Беше изучил всичко за човешката анатомия и беше достатъчно вещ с едно движение да пререже аортата на когото трябва. Беше тренирал с животни и му харесваше мириса на кръв. Не е изненада, че той нямаше приятели.

За първи път Хари изнасили Цвети преди половин година. Просто спрял с колата, дръпнал я вътре и я укротил с няколко удара, после я закарал у дома си. Цвети не намирала смисъл да протестира, а и нямала какво да каже, на кого да се оплаче.

Психопатът беше сбъркан във всичко и свършваше за няколко секунди. Така станало и тогава и след това, и след това, и след това – пак. Постепенно Цвети започна да харесва този ритуал – не насилването, а часовете след това. Банята беше прекрасна и тя стоеше възможно най-дълго под душа. Галеше тялото си, отмиваше нежно всяка мръсотия от себе си. Сетне излизаше. Хари започваше задължителния спектакъл.

Приемаше Цвети и като слушател, и като единствен приятел.

– Гледай, кучко! Ето така се прави! – казваше той и демонстрираше нагледно на Цвети как трябва да хване главата на някого, ако иска да му отреже гръкляна.

– Разбра ли, бе глухарка такава! – не спираше той.

Цвети беше глухоняма по рождение. Майка й и баща й заминали за Италия и повече не се обадили. Така останала с баба си и дядо си.

Хари не й пречеше, защото в един момент, след като минеше въздействието на амфетамина, той рухваше и се свиваше в ъгъла да поплаче малко. Цвети заставаше пред камината и се топлеше в дните, когато настъпи есента. Гледаше замечтана снимката на Лилия и Хари.

Снимката беше голяма и цветна, а на нея майка и син позираха усмихнати пред голямата коледна елха в центъра на София. Хари не разбираше какво мисли момичето, не разбираше какво хубаво намира в тази снимка.

Когато беше в добро настроение, й разказваше как се стига до София, къде се намира тази елха. След това бързо сменяше настроението и започваше да псува майка си. Изкарваше си го на Цвети.

Един ден Хари я хвана за косата, така както беше гола пред камината и й не спря да й крещи.

– Кучко, ако някой ден ме зарежеш като тази гъска, ще ти отрежа главата, разбра ли? Ей така ще ти я отрежа!

Хари грубо я мъкнеше за косата из стаята, докато притискаше нож с тъпото във врата й. След това я хвърли на земята. Цвети се примъкна отново към огнището и притихна.

Траян беше наказал Хари заради злоупотребите му с дрога. Не му даваше пари, а момчето нямаше и откъде да вземе.

Всеки се страхуваше от гнева на Гогов.

Психопатът беше разбрал, че в последните месеци Цвети взема пенсиите на старите и веднъж успя да вземе всичко. След това момичето се усети и намираше начин да крие от Хари.

Когато си тръгваше от дома му, Хари се смиляваше и пълнеше торбата й с храна от хладилника – недоядени неща, остатъци, но понякога и неща, които не понасяше. Сиренето например, което баща му произвеждаше – направо му се гадеше от него.

Този петък Хари се надяваше, че глухонямата ще е взела кинти. Абстиненцията го друсаше яко.

Цвети се прибра в дома си няколко часа по-късно. Беше тъмно и мъгливо. Къщата на баба й и дядо й вече беше притихнала. Не светеше нищо, не гореше огън. Нямаше и как да е – никой не плащаше ток от години и електричество просто нямаше.

Баба й и дядо й бяха в леглата си. Цвети запали свещичка, която почти беше догоряла и сложи храната на масата. Там имаше остатъци от друга храна и Цвети грижливо я прибра в боклука. Сложи нови порции от даровете на Хари и зачака някой да седне на масата. След малко се ядоса, удари по масата и изчезна в своята стая.

Уикендът мина бавно. Тя събираше дърва в гората и се грееше в своята стая. Не искаше да вижда никого, а и защо?

В понеделник тя стана рано. Още по тъмно. Събра в торбата топли дрехи, храна. В тайник на пода беше скрила пари – почти цяла бала. Пъхна ги в джоба си и тръгна. Само отвори вратата на старите. Те още бяха в леглата си. Тя ги гледа известно време. Една сълза се търколи по бузата й.

Цялото й лице беше в засъхващи рани и синини.

Цвети изтри сълзата и тръгна към града.

– Момиче, не е редно така! – каза една от тортите в пощата. По телевизията вървеше “На кафе с Гала” по Нова. Тортата клатеше глава, но броеше парите на момичето. – Хайде, и весела Коледа! Господ здраве да ви дава на теб и на старите!

Този път Цвети нито се спря да се топли на радиатора, нито влезе в бакалията. Тръгна по пътя сама и потъваше като една малка точица в далечината, притисната от кобалтовото небе върху искрящия сняг. Махаше на преминаващите коли, но никоя не спираше. Може би минаха час или два, когато една баничарка спря до нея.

Тодор – мазен, скаран с хигиената чичка с голям тумбак, я покани да влезе.

– За къде? – попита той.

Цвети се качи на колата, без да каже и дума. Бръкна в торбата си, премести любимия нож на Хари встрани. По него имаше засъхнала кръв. Момичето извади снимка и посочи на Тодор. Мазникът погледна Лилия и Хари пред коледната елха и се усмихна.

– Охо, Коледа ще празнуваме в София. Тъкмо и аз съм натам, но… момиче, аз ще направя това за теб, а ти какво ще направиш за мен, а?

Цвети не чуваше думите, но можеше да усети и с всяка клетка какво се иска от нея. Нямаше нищо против. Него щеше да го боли повече след това.

Андрей и Камен бяха полицаи от доста време. Толкова дълго време служеха на властта, че трудно влизаха и излизаха от патрулната кола. Едвам се наместиха на седалките с дюнерите, които услужливо бяха им дарили сирийците от ресторантчето в центъра. Налапаха ги почти в синхрон.

– Май ще ни се прецака Бъдни вечер – каза с пълна уста Андрей.

– Нищо! За мен е по-добре. Няма да ходя да слушам тъпотиите на тъщата – отвърна с пълна уста Камен.

– Тя и моята не е за слушане, но по се кефя, че няма да има “иди за това”, “купи онова”, “прецака ми се баницата”.

Това, което се прецака, беше плюскането.

От станцията се чу съобщение на дежурния. В него се казваше, че опасен и обявен за национално издирване рецидивист е забелязан в близост до НДК. Момичето е въоръжено и много опасно. Намерен е още един труп. Последно е заклала шофьор на баничарка, която се намира в близост до елхата на площад “България” 1.

Андрей обиграно извади найлонов плик и двамата бързо напъхаха сандвичите вътре. Камен запали двигателя на колата, пусна лампата и полетяха към НДК.

– Ще я застрелям тази циганка, само да ми се мерне! – надъхваше се Андрей. Той извади пистолета и го зареди.

Радиото беше се включило, след като двигателят заработи. По “Дарик” спореха за случая от Оряхово преди няколко дни, когато е намерен убит синът на най-богатия човек в околията. Заклан като куче, както се изразяваше един от участниците.

“Вижте, разберете, тя може би не е имала шанс в живота си. За да стигне дотам да взема пенсиите на отдавна починалите си баба и дядо, с чиито трупове е живяла почти три месеца, трябва да е станало нещо. Обществото също може би е виновно.”

“Това е една циганка и този етнос трябва да бъде въдворен…”

Андрей и Камен не слушаха, а и вече бяха стигнали. Двамата с много труд излязоха от патрулката. Андрей в мъката си натисна спусъка на пистолета и уцели предната гума. Чу се експлозия, която стресна всички наоколо. Особено специалните сили, които вече

бяха обградили елхата.

– Стреля се, стреля се! – чу се в радиостанцията.

Изнервените командоси не чакаха заповед, за да открият огън към елхата. Командирът едва успя да ги укроти.

Андрей и Камен бяха се прикрили уплашени и неадекватни зад паметника на жертвите на тоталитарния режим.

Едно от маскираните момчета с щит пред себе си тръгна към елхата. Видя тялото на Цвети и се стресна. Доближи я бавно и с контролен изстрел в крака провери дали е жива. След това свали щита, но нямаше смелостта да си свали маската. Даде сигнал на другите и светна с фенерче.

Цвети лежеше свита под елхата. Имаше палто, но отдолу беше чисто гола, боса, цялата в синини, обсипана с играчки. В ръката си държеше снимката на Лилия и Хари. Беше усмихната, а отворените очи гледаха всички тези мъжкари-победители, които вече бяха се струпали около нея.