На 4 септември се събудих без тръпка. Химията на любовта бе затворила лабораторията така категорично, че ме погреба. Не остави поне дъх на феромони, на надежда. Нищо освен учудване. Учудването, че може да се случи тъкмо на нас – на красивата й безгрижност, която възрастните сме готови да наречем безотговорност, и на моята закъсняла любов, която тя наричаше „неприличната игра на хипофизата“.
Твърдеше, че за чувствата хипофизата е по-виновна от душата. Казваше: някакви си 21 грама (по едноименния филм), а хипофизата е тъй непредвидима – никой не може да я измери. Затова е виновна. Няма план. Първичният й ресурс е изненадата.
Наченах битка за тръпката. Не се загубих в миналото,
не се отдадох на самосъжаления. Не проявих униние – заработих в служба на усилията. Започнах с малки експедиции. Командировки, сиреч бягства. Затърсих тръпката в малките си отсъствия, във времето, което й подарявам, за да мисли за мен. Шест месеца учих английски в Айова, месец специализирах френска литература в университета в По, Южна Франция, съпроводих президента до Индия, Лисабон, Хелзинки… Три експедиции в Африка. Рецептата се състоеше в малки тръпчиви екскурзии към измамата, че отсъствието е компенсация.
Забих търсенето на тръпката в яко бачкане, в хобито си да рисувам с маслени бои, в курсове по рейки и писане на хайку. И тогава репортер от вестника, понеже съм си вестникарче по наследство, нося гена на дядо си, главен редактор на някогашната „Седмица“, каза: „Шефе, канят ни на мъжко парти в нощен клуб. След полунощ, когато ускито започва да праща позивни от оскъдните брегове на надеждата, взех подаръка на собственика: едно от многото му момичета, които не губят време да стимулират състезателя. При тия подаръци състезателят предварително е мъртъв. Никой не оказва съпротива, не произвежда продължения.
Отидох в другата крайност – насищах сетивата, за да постигна разликата. Повярвах на: „Храни чудовището в себе си, за да не те изяде”. Но в платената любов всеки може да се удави, защото не знае на какво разстояние отстои брегът. А като не виждаш брега, губиш сили.
Една нощ изтръпнах, хвана ме. Какво ти става – попита, – не ме чукаш, а ме редактираш.
Беше бясна и гола. Толкова естествена, че почувствах вина.
Разпозна ме като крадец на финали.
И направи най-вярното продължение: тръгна си, тръгна си със сълзи на очи, тръгна си с малката раничка, в която не забрави да сложи и края. Видях го да тича по стълбите надолу, да взима такси и да мълчи. Видях как не ми отвръща на съобщенията. Видях как умира в мъчителното безмълвие.
Господи, какво не опитах: писах, дебнех я, съзирах смеха й, причаквах я в три през нощта, шептях и ревях.
В такава една нощ съзрях тръпката. Тъй ме хвана, че можех да умра от безнадеждие. Раздялата винаги съдържа рискове. По-често си отива, рядко се завръща.
Видях раничката да изкачва стълбите към мен. А на сутринта:
Разбрах как се храни тръпка. Никога не си вярвай, че съм безрезервно твоя.
0 Коментара