Няма нищо по-тъпо от ученическата любов, така както няма нищо по-хубаво от учрежденската любов. Понесен от вълните на учрежденската, човек разгъва фантазии, обходни стратегии, спасителни обратни пътища. Учрежденската любов е еманация на творческия подход, на неочакваните сцени, на непредвидимите рифове – затова тя захранва не само фантазмите, а практиката: човек щрака, преценява и винаги лъже някого.
.jpg)
В ученическата любов човек лъже себе си – че тази магия ще продължи доживот. Най-много да продължи до брак. Моя.
Късно открих, че ученическата любов ограбва, ограничава, лишава.
Залостена в брака, моята ученическа любов потъва във времето, избледнява като страниците на дневник. Дневника на жена ми.
В него няма сравнения, липсват отклонения, всичко се движи по траекторията на навика. Децата дойдоха на този свят съвсем в реда на плана и задълженията.
На 16 години съдбата ме прати да работя на Първа доменна пещ в „Кремиковци”, после като вагонен шлосер в Железопътния завод до Централна гара. Потънал в грес и тъпи бригадирски лафове, развих съпротива срещу това работническо битие: продължих да уча, завърших българска филология. И още в първи курс – сватба, сякаш да не ми избяга. Една колежка обичаше да казва: Димитре, Димитре, откакто те знам, си все женен и плешив.
Жена ми се отдаде на грижите към децата и моята персона, напъвах се да сътруднича на вестници, купих си първата пишеща машина „Ремингтон” от „Кореком”, 64 долара. И като я отворих, тя излъчи мирис на фино машинно масло. Излъчи послание: Ами сега!
Трябва да станеш писател, драги.
Жена ми беше всеотдайна, що се отнася до нормативните отношения, белязани с щемпела на брака. Чистница, с някакво параноично чувство за отговорност, тя переше, гладеше, подреждаше всеки ден гардероба. Вечер ме чакаше, слагаше децата да заспят – целувки, целувки – и отваряше поредната си кулинарна изложба, една дълга вечеря със салата, първо, второ, трето, една кулинарна изложба на нейната социална предопределеност: тя съзнаваше, че ме губи, че колкото по-къси стават моите рапорти от деня, толкова по-дълги ставаха ракиите. Тя съзнаваше своето интелектуално затъване, невъзможността да ме изненада, собствената си роля на домакиня и нищо повече. Тя се боеше от бъдещето, което като жена предусещаше по-точно и по-бързо от мене – и затова разгъваше единствения си природен талант: кулинарните експозиции на своя стремеж да ме задържи. Нейните кулинарни окови!
В секса, нека си призная, се следваше същата хронология – нямаше събития. Както казваха в редакцията: липсва информационният повод.
Сексът ни заприличваше на уводна статия,
искам да уточня: ставаше все по-безвкусен, а призивите ми за един поне френски ордьовър отекваха в нейната нормативност като последния издъх на мъртвеца. Държах в ръка мъртвеца и неуверено стигнах до извода, че ми трябва нов замък. Нов завой. Спасителното отклонение. Нямах представа докъде ще ме докара собственото ми неудържимо емоционално любопитство, в което главният лодкар придвижва лодката с пениса си. Точно така ме беше изобразила в дневника си. Не се посвени да ми го покаже. Почваше или да ме разпознава, или да си отмъщава. Май и двете. Аз, представете си, като лодкаря Харон, който вози мъртвите към ада. И с какво дърпам лодката?
В дневника на жена си зърнах надежда, че може да кривне. Все пак иска се доста въображение, за да изрисуваш весло.
Беше времето, когато никой не знаеше, че социализмът ще рухне.
Даже Лех Валенса не знаеше. В редакцията на вестник „Отечествен фронт” (национален всекидневник с централно дирижиран тираж) витаеше някакъв артистичен непукизъм. Издигах се – репортерът стана редактор. Първият ми роман (1975 г.) ми донесе и радост, и мъка: как така някой ще си позволи дебют с роман.
Тази първа книга изплаши жена ми. Прелистваше я като подвързани некролози. Тя видя в нея хиляди съобщения за мъртъвци: умрели са чувствата, спомените, дългите паузи мълчания, съпровождащи вместо аплаузи нейните кулинарни творения. Тя съзнаваше, че тази първа книга увенчава моята непоносимост към норматива. Разбираше я като барикада към нея самата: ще защитавам правото си на избор. От билото на тази барикада ще гледам в бъдещето и ще се хвърля в щурм: ще изпиша още страници живот, още страници свобода. В тази книга тя съзря бъдещия ми дневник от забивки и поражения, от любовни манджи, които сам ще бъркам, сам ще произвеждам и ще си ги ям какъвто и вкус да имат.
Жена ми възкликна: Какво ще правим сега! И впи печален поглед в корицата. Попадна като в капан, в какъвто капан заживя: сама разгръщаше подозренията, когато нямаше повод, и сама си затваряше наблюдателниците, когато имаше.
Тя започна да ме чете с изневерите ми, с окъсняванията,
с лъжите, с които я обгръщаше моето разбиране за уважение към брака и моята непоносимост към него. Тя разчиташе на изнурителната ми борба, на моето мятане в бягствата и завръщанията, в денонощната битка на задължението към дома и удоволствието извън него. Разчиташе на моята паника от чувството за вина. И не предприемаше действия. Наблюдаваше как превземам барикада подир барикада и – нека й призная чувството за достойнство – се лиши от необходимостта да й пускам залъгваща информация. Даже и по нощите не се вдигаше от кревата. Правеше се, че не ме чува, защото чуваше предчувствията си.
По времето на социализма безразборният секс придоби значение на съпротива срещу системата, стотици дисиденти се мотаеха в Клуба на журналистите или в Ресторанта на писателите с една основна мисия: да работят срещу социализма. Както казваше един колега: Боже, божеее, как ми се е доженило тая вечер!
И всяка вечер от Клуба на журналистите или
от Ресторанта на писателите излизаха натопорени срещу системата борци:
пийнали наливно вино, каквото никъде другаде не се поднасяше, развеселени и ненаситни, тези майстори на каламбура трябваше бързо да решат идеологическата дилема за свободната квартира. Тогава да заведеш политическия си събеседник в хотел бе невъзможно. Как се решаваше този проблем, сега не знам. Знам, че винаги се решаваше. Винаги се намираха среднощни терени за съвместни идеологически проникновения.
Липсваше усещането за конкуренция. Нямаше никакво значение какъв е тиражът на твоя вестник, каква реклама привлича, дали е печеливш. Имаше значение да не сгафиш. Затова разполагахме с време. Днес журналистите са едни обсебени сексуални индивидуалисти. Те дисидентстват в името на личния си интерес, а не за общата кауза.
Най-удобният полигон за учрежденската любов е банкетът
(купонът беше за по-тясна консумация). Банкет за Първи май, за Девети септември… Най-разюзданите пиршества с меню шопска салата, мешана скара и мешани танци се вихреха на Осми март – международния ден на жената. С пукването на пролетта на другарките им се спукваха задръжките. На 8 март жените копнееха да получат освен стрък цвете, още един стрък. Беше като национален Еньовден. Сякаш Политбюро публикуваше постановление за общодържавна вакханалия.
На купона на вестника във вилата в Банкя някъде в полунощ забелязах единствената трезва девойка. Росица от подслушвателното. Тогава към редакцията работеше специално звено – знаещи езици млади хора подслушваха западни радиостанции и на всеки час изготвяха бюлетин за дежурния екип. Никой не се притесняваше, че същите новини пристигаха десет минути по-късно по БТА.
Росица – бяла кожа, светли коси, видимо безцицие – гонеше трийсетте, излъчваше тишина, някакво ненатрапчиво, да не кажа незабележимо присъствие.
Човек трябваше да се вгледа в очите й, да раздуха оная мъгла,
която се вие над всеки синьо-зелен поглед, да вникне в значенията на бледоликата й маска, за да се опари и, ако има дързостта, да се понесе в неочаквани пътешествия, да я покани на танц, да приеме среднощната й изповед за Шона. Както и поканата да продължи беседата с практически упражнения.
Беше превеждала на някаква културна делегация в Зимбабве (тогава имаше авиокомпания „Балкан”, летеше два пъти седмично до Хараре) и твърдеше, че Шона е племе с богато ритуално наследство, че това всъщност не е религия, а нещо повече – възхвала на съвкуплението, въздигането му до хиерогамия: такъв полов екстаз, който те докарва до провидения към Бога. Разтърсен от серия оргазми, виждаш образа Му. Съзираш нещо различно от обикновените стенописи и икони, надмогваш собствената си представа за Бог и стигаш до Него, преоткриваш го, преодолявайки сексуалните си догми. Екстазът, при който въображението изработва свободата.
Познаването на езици и западни култури, дългото четене на непревеждани у нас книги плюс интересът към езотеричната литература, засилен от предстоящия й развод, я въздигаше над посредствените, над онези обикновени вечерни турове, чийто победител е винаги предварително известен. Веслото.
Тя каза да не бързам, да взема първо душ.
Разтвори краката си и каза да се моля десет минути пред нейния замък, замъка на Шона. Така се молели там, в дъното на Африка, така обожествявали проникването, което трябва да се удължи с церемониите на всичко, което услажда удължаването. Молих се, докато ме заболяха лактите. Молих се, докато подивях да пробия церемониала – нейния речник от безмълвия, леките докосвания с език, почукването с пръстче по хълма на подивелия едноок сатир. Тя отлагаше, отлагаше, отлагаше, изпълвайки сценария с малки жестове, с тънки въздишки, с постоянното прикриване на замъка на Шона. Пазеше го от бързина. От обикновеност. От собствената си представа за скучен секс. Пазеше го, докато стенеше под собствените си ритуали.
Когато едноокият попадна в устата й, той така победоносно пое из ждрелото, че беше готов да експлодира цялото си уважение към Франция. Ала жрицата на Шона пое въздух, даде му пауза на онзи, едноокия, и близо час го подтиква да галопира в проходите между устните, езика, гърлото. Не бързай, миличък! В замъка на Шона уважението е дълга процедура. Не превръщай секса в еднократна молитва.
Винаги съм му завиждал на едноокия. Все се питах какво вижда в онези пещери, защо не докладва, а праща единствено усещания, някакви физико-психични кодове към мозъка и всичко наоколо. Не виждах изображенията му, снимките на неговите походи, розовите му пътешествия сред влажни куполи и теснини. Защо, Господи!, поне веднъж не ми пусна камерата там, поне веднъж да си направя изложбата от незабравими географски открития. Да надникна в ароматните градини, в подмокрените скатове, в потъналите в мрак тръбопроводи. Да щракна пустинните, с цвят на пясък, дълбини. Да обходя сводовете, надвиснали над мене като току-що изчистена норвежка сьомга.
Понякога го мразиш, нали!, каза веднъж Росица. Това е от брака. Потиска въображението. Ние
не си даваме сметка с какво машинално усърдие поддържаме веригите на битовизмите си.
Не осъзнаваме как ги чистим, лъскаме халка по халка, докато увиснем на тях, тия бесилки на чувствата.
Беше неделя, май, 1985 година. Децата ми казаха, че майка им е в Копривщица, в почивната станция на Министерството на отбраната. Искаха да я видят.
Поехме с верния запорожец, тоя велик всъдеход, през накипрените с пролетен цвят дървета, през балканските завои, напред към Копривщица. Дъщеря ми опъваше як бюст, синът ми, петокласник, се държеше като мъж. Даже сладолед не ядеше. И не казваше нищо за ухажорите на сестра си. А тя беше толкова хубава с тия руси къдри и блеснал поглед, с точните си изрази на надраснала възрастта си, че общуването с момчетата я притесняваше: не можеше да намери стойностния младеж, а обикновените не заслужаваха венеца на девствеността й. Беседите с децата ме изпълваха с усещане за принос – принос в тяхното развитие. Искам да кажа, че умеех да общувам с тях. Те ми отвръщаха с доверие, с поверителна информация, ако щете. За кървавия си дар дъщеря ми сподели първо с мене, а после с майка си. Детайл.
Почивната станция на Министерството на отбраната (жена ми работеше в секретен отдел) ни посрещна тайнствено. От пръв поглед чатнах, че трябва да оставя децата в колата. Пешком наближих, а един униформен пазач, умрял за разговор, вика:
А, другарю, станцията не работи от година, плаче за ремонт,
почват го туй лято… Казах на децата, че цялата смяна почиващи е поела на екскурзия към ееей оня връх. Ще се мотат там до вторник. Хайде обратно.
Жена ми се прибра подир седмица, без да й пука къде е била – излъчваше сигурност, наслада от победата, от взрива на статуквото. От джоба на сака й изпадна розовото картонче на билет до Варна. И адресът на морския капитан, телефон, снимка с нащърбени ъгли. Беше ми изневерила по класическия начин – с колега. Без предизвестия. Без обратни мостове. Без желанието да ми натрие носа. Ей така, изневярата като посестрима на изневярата. Едната вика другата. А другата вика третата. Докато се навържат в поредното дисидентско движение в държавата.
Тая пичка, искам да кажа жена ми, ме катурна. Не че изживях ония глупости, наречени ревност, болки в стомаха или в тиквата. Не почувствах нито за миг физическото опарване, не ме настигнаха подробностите от любовните й гърчове, от мазохистичната представа за неговия член и храброто му навлизане в същността.
Стъписа ме друго. Гледах я как се мотае из къщи, как тихичко си се усмихва, а аз се питах:
Господи, как е възможно това нещо да изневери!
Нещото никога не беше подало, че е готово да изчатка история, че притежава мозъчни центрове за нея, за нейното планиране и поддържане. Никога не подозирах, че е в състояние да храни фантазми. Че може да сваля с поглед. Или с каквото и да е.
Боже, това нещо било готово да мисли. Да гради чувствени просяци към онзи или друг капитан. Да решава. Да предприема действия. Да си купува билет за Варна. Да лъже.
Накрая се беше качила на мостика и най-важното – беше се върнала, за да ми остриже мустаците: Видя ли бе, пръч, че и аз мога.
Ето това ме учуди и това ме вдъхнови: Тя можеше.
Значи има надежда, казах си.
Росица ме окуражаваше в битката със статуквото, опитваше да разсее съмненията ми със своите винаги готови рецепти. Изричаше ги на място, сякаш предварително разчиташе колебанията ми. Тя умееше да шпионира личната ми охрана. Преодоляваше я и отиваше в най-прикътаните ми страхове.
В крайна сметка нейната желязна обсада победи.
Разведох се. Беше един развод по взаимно съгласие, необикновено лесно промушен през тъпотиите на социалистическия съд. Взривих един петнайсетгодишен брак. Лиших от бащинско присъствие дъщеря и син. Наех квартира в „Лозенец”, един мезонет, от чийто балкон виждах Витоша като съюзник.
Росица полудя с поредния превод на Тони Морисън. Можеше с часове да рови в речници, за да намери най-точната дума. Търсеше нюансите в превода така, както ги търсеше в нашите отношения. Все по-често пътуваше до Лийдс, все по-често се улавях, че гладя. Гладя си ризите, гладя си новата свобода.
Веднъж, след двайсет дни специализация в Лондон, тя разтвори замъка на Шона и каза: Знам, че не си ми изневерил. Знаеш ли по какво познавам? По погледа ти, любими. Каза, че връзката между пениса и изневярата е роднинска: взаимно се прикриват. Ала понякога погледът просто иска да се похвали.
Каза, че още не може да забрави онзи фалос от Зимбабве, бил висок десет метра, изработен от дялани камъни. Някога между отломъците слагали диаманти, така че камъните можели да се движат и впечатлението за жив пенис било върховно.
Наказвали неверните жени, като ги нанизвали на този исполин. Каза, че иска да се любим до зори. Разтвори първата врата. Зашептя церемониалните вричания. На езика на шона звучаха като бавни тласъци – въздух през корема, думи от устата на пъпа.
Молитвата продължи по-дълго от обикновено. Болките в лактите станаха непоносими. Усетих кръвта по остърганата си кожа. Петната край бедрата й набъбваха по чаршафа. А когато след час едноокият егоист се присламчи към сьомгата, аз се изплаших: Господи, кой ще ми глади ризите?
И днес, като се видим с жена ми, се питаме: Ало, защо се разведохме?
И двамата вдигаме рамене. Забравили сме. Както се забравя молитва за вход.
Текстът е част от сборника „Секс Off“, съставен от журналистката Пепа Витанова и издаден от „Изток-Запад“
0 Коментара