„Очи отвори
всичко разбери
очи затвори
и се намери.”
Волф Харант
Една приятелка ми каза…
Една добра приятелка ми каза на всяка цена да гледам „Нимфоманка”, защото е „много истински филм”. Гледала съм повечето филми на Ларс фон Триер и отдавна знам на какво е способен и на какво не е способен като режисьор и мундикреатор. Речено-сторено. Отидох, видях, тръгнах си с празно усещане, като да съм гласувала и да ме е излъгал поредният български политик. Изненада? Нищо на света обаче не може да повлияе върху нейното мнение. Държа да подчертая, че тя е нормална жена, с чудесно семейство и престижна работа, както и с нормален емоционален живот…. „Нормален” ли казах? Звучи като „скучен”? Да, Триер разчита на скуката – този мощен афродизиак за всяка евтина порнографска история, опакована в цветен целофан от дълбокомислени клишета и красиви думи, достойни за свалки на пиян поет в бар.
И така, къде е уловката?
Известна е теорията, че Ерос и Танатос са двете лица на едно и също нещо, погледнато от различни страни. Иначе казано, говорим за различно възприемане на странностите и аномалиите в света на човешката природа – с широко отворени или с „широко затворени” очи. И не е чудно, че киното доста по-често, а и по-лесно от театъра предлага силни и възбуждащи теми, интелектуална „виагра” за ума и сетивата.
Но границата между еротика и порнография по презумпция се минава твърде лесно и няма какво да се лъжем, просто това продава и в киното, и в театъра.
Въпросът е: до каква степен тази толкова деликатна тема манипулира със зрителя?
От „Нимфоманка” до „Петдесет нюанса сиво”
Питали ли сте се, какво е общото между „Нимфоманка” на Триер и „Петдесет нюанса сиво” на Е Л Джеймс? Порнографията? Прелъстяването? Сънуването?
Съвсем не. Това е само на повърхността.
Истинската им връзка е в манипулацията. В предположението, че дори и интелигентият читател/зрител не е нищо повече от парче глина в ръцете на „гениалните” манипулатори, които знаят една азбучна истина: сексът продава. Но това и децата го знаят. Те обаче не знаят, че сексът продава точно толкова, колкото и смъртта. Именно защото са двете страни на една и съща монета – животът, който е разменна монета навсякъде.
Ларс фон Триер е безспорен майстор на заиграването с еротиката и смъртта, аномалията и уродливостта, тук и там, сега и отвъд в старите си шедьоври като „Танцьорка в мрака”, „Порейки вълните”, „Догвил” и др. „Нимфоманка” беше най-широко коментираният филм от миналата година, за който никой нямаше смелостта да каже, че гениалният режисьор, изпаднал в сериозна творческа криза плюс криза на възрастта, ни предлага елементарно порно, обвито в цветен и претенциозен целофан с философски и прочее „интелектуални” претенции. Известно е, че порнографията прикрива липсата на оригинални идеи и интересни сюжети.
Мнозина обаче споделят, че за тях този филм е вълнуващ като откровение. Защо?
Лично аз, признавам си, имах сериозна съпротива към филм с подобно заглавие. И не заради някаква лицемерна свенливост, а поради факта, че това заглавие ми звучи като първосигнален продукт с наименование: „Вагина” или нещо от сорта. Или като учебно помагало към кратък курс за изследване патологична шизофрения с еротични полюции. Тоест дума-бутон, която кликва директно и централно в мозъка на зрителя и очаква да предизвика вълнение там, където в реалния живот вероятно го няма. Това е и причината, по време на сцените, на които шокираните зрители седяха вцепенени и онемели (разгледах подробно лицата им, защото бяха много по-интересни от евтиния онанизъм, прожектиран върху екрана), моята компания в интимно притъмнения салон да се тресе от спонтанен и здравословен смях, филтриращ с ирония случващото се в този елементарен сюжет с порнографски сценки, достойни за лепкавите сънища на прималял тийнейджър.
Все пак разочароващи филми като „Нимфоманка” на Триер и плоски книги като „Петдесет нюанса сиво” на британката Е Л Джеймс имат невероятен успех сред любопитните зрители и читател. А това е истински феномен.
Защо един интелигентен човек ще даде 17 лв за точно тази книга, след като може да прочете висококачествена литература – забавна, интелигентна, чувствена и мистична – като някой от романите на Пол Остър, Йън Макюън, Харуки Мураками, Филип Рот и много други. Или истинският въпрос трябва да бъде: обича ли читателят да бъде прелъстяван точно толкова, колкото и зрителят в театралната зала, гледайки голи тела с конкретни движения, които говорят на либидото му повече и отвъд сюжетната нишка? Тук обаче имаме няколко примера за смислени театрални спектакли, в които темата за Любовта и Смъртта върви подръка като танго над бездна от страсти, изтанцувано в сюблимна история, която си струва да се запомни.
От „Дракула” до „Йерма” и „Декамерон”
Една актриса ми каза: „Нашият театър се крепи на влюбени ученички. Идват да гледат Калин Врачански, а след представление истерични от вълнение го причакват на служебния вход за автографи”. Прекрасно е, когато театрите се крепят на влюбени ученички! Но не е задължително за всеки театър, нали? Дори и да е истина, тази крилата фраза с лавинообразния фен-клуб на актьори като Калин Врачански, Асен Блатечки, Деян Донков и други, все пак е индикатор за нещо. По-точно, за липса.
Тук вече говорим за липса на истински смислени, вертикални и страстни истории на театралната сцена, които водят диалог както с интимния свят на отделния зрител, така и с трусовете в социалния и политически живот. Ако говорим за криза в икономиката и политиката, пряко рефлектиращи върху кризата в театъра, там някъде трябва да търсим – измежду стотиците булевардни спектакли и евтини любовни полюции – спектакли, фокусирани върху автентичва, голяма, бушуваща страст. Истински вдъхновен и летящ театър на Ерос и Танатос. Именно такива са танцовият пърформанс „Дракула” на Мила Искренова в Музикалния театър (в който доскоро главната роля бе поверена на сексапилния Деян Донков) и силно чувствените „Йерма” от Лорка и „Декамерон” по Бокачо на Диана Добрева във Военния театър.
Еротичната социална сатира „Декамерон” разцъфна на сцената на Военния театър като красиво и екзотично цвете, което няма търпение да бъде откъснато. Бокачо е венчал любовта и смъртта, заигравайки се с перверзната мисъл за похот по време на чума. В спектакъла на Диана Добрева страстта е лека като чаша шампанско, диалогът е забавен, а актьорите играят със заразително удоволствие, без да са вулгарни или пошли. Забавните епизоди са монтирани като колаж в киното, а главно действащо лице – между смъртта и похотта, е Еротиката – весела и карикатурна.
От своя страна, „Йерма” (исп. „безплодната”) е класически пример за престъпление от страст и смърт поради любов. Това мотивира опита на режисурата да издигне една от най-ярките пиеси на Лорка до земетръсна гръцка трагедия от типа на „Медея”. В интерпретацията на Диана Добрева сцената на Военния е като оживяла картина, силно естетизирана и преобразена: героите се движат в черно-бяло сякаш по ръба на бръснач, въздухът е нажежен до кръв, а смъртта идва като опрощение за греха, извършен от любов. Въпреки това страстта не взривява и не стига до катарзис – остава на изобразително ниво: красиво и драматично, но самосъзерцателно и статично.
Като говорим за
битка между Ерос и Танатос, невъзможно е да отминем с мълчание „Свобода в Бремен.
Госпожа Геше Готфрид” от Фасбиндер в Народния театър. Там Любовта и Смъртта се дебнат като диви зверове. Ццелувката е взаимно изяждане до смърт, а смъртта е освобождение. Подобна бавна, но силна страст за измамна свобода, водеща до серийни убийства, кипи под режисурата на Григор Антонов. Александра Василева прави една от най-мощните си роли в образа на зловещата Геше Готфрид, на която „смъртта й отива”, но и страстта й отива не по-малко. Въпреки че еротиката тук е демонична, това е един от спектаклите, които се инжектират венозно. Героите са като пренавити пружини, жадни за кръв, власт и подчинение. А както е известно, властта е най-силният афродизиак.
И така, къде е истината за Ерос и Танатос – на сцената, на големия екран или затворена в деликатно книжно тяло, раздирано от бесове? Огънят е в триенето между Любовта и Смъртта, а това е движението, което поражда Живот. Клечката от кибрит е в ръцете на читателя. Всеки е свободен да избира това, което да го прелъстява: интелектуално, духовно, сексуално и, в крайна сметка, екзистенциално.
0 Коментара