Ха сега де! Иначе звучи лесно. Мога да изброя куп верни, но не съвсем изчерпателни неща. За усмивката на дете, за изгрева, за цъфтежа на цветята, за всичко, което си е на мястото.
Да бъдеш разбран, усетен, понесен.
Да ми прощават. И аз да не се смалявам от злоба.
Да има с кого да изживееш хубавото.
Усещането за смисъл.
Миризмата на съвместимост.
Правилната посока.
Все си мисля обаче, че става дума за низ от мигове. Пиковете в битието ни. Сълзите от липса на обем да понесем доволството.
Редки са. Със сигурност. Иначе няма да се помнят.
А като се случат, после ги разказваме трудно. Лесно е с лошото. Хубавото сладни и не звучи достоверно.
Все пак…
Да мърдам. И да не съм охладена до безчувствие.
Да стигам там, закъдето съм тръгнала. Дори и само, за да разбера, че не си е струвало.
-Някоя голяма любов на хоризонта?- попита ме един приятел, който живее далече.
Не очакваше отговора, който получи.
– Там винаги има поне една голяма любов. Но хоризонтът е недостижим, нали знаеш?! – отвърнах му.
Та така и с щастието. Онова, към което се стремим.
Живи сме, докато вярваме, че има стигане. Накрая разбираме, че смисълът всъщност е в пътя.
Keep walking!
0 Коментара