Има едно място откъм никарагуанския атлантически бряг, където хората живеят благодарение на прословутия „бял омар”. Да речем, нещо като бялата лястовица. Или добре – нещо, което прави къщите, емоциите им, секса им вместо тях. Решава проблемите им (по-скоро ги лишава от тях)… Никой не работи и не е беден – всекидневно вълните носят едни бели чували. Има за всички.
Разположен между фабриките за кокаин в Колумбия и милионите американски носове, Блуфийлдс е в центъра на трафика. Светкавичните моторни яхти, пълни с карго за Щатите, които радарите на бреговата охрана лесно засичат, редовно хвърлят материала зад борда, за да унищожат доказателството. А течението го носи на запад, създавайки прекрасен местен поминък за жителите на Блуфийлдс.
Те вървят мили и ровят, за да намерят la langosta blanca – белия омар, за който сериозно смятат, че е подарък от бога. Някои откриват и цели лодки. Купуват си къщи – най-хубавите са построени точно от дрога. Останалата кока заравят из хълмовете (все едно да си имаш пари в банката). Продават на пътуващите търговци. Типичната пратка от 35 кг струва 147 000 долара (могат да те осигурят до края на дните ти). Говорим за анархистка комуна: няма истински институции и закони.
Денем мъжете меланхолично играят карти на улицата, други се шляят и бъркат в торбички с бял прах като в пликче с бонбони. Нощем всички са в местния бар, където цари обичайното добро настроение. Момичетата са струпали бели купчинки върху абаносовите си длани, подсмърчат доволно. Танцуват зашеметяващо покрай мъже в хип-хоп стилистика. Никой не се уморява. Чистобялото удоволствие винаги е на сантиметри от мозъка им.
За малко да си помисля, че това би трябвало да е щастие – да играеш карти само с козове. Или пък да имаш неизчерпаем залог. Сигурно има много такива места и хиляди хора, които мечтаят за джокера „хубав живот наготово”. Нормално. Когато става дума за „щастие”, няма как да не си представя море, слънце, хубава къща, изначално веселие, ром, достъпен забранен плод, почивка (и, хайде, едно-две безгрижни деца)… Без мисъл, усилия и нервиране. Извън проблемите на конкретния свят. „Страхотно! – казва мъжът, с когото споделям живота си, – но не разбирам каква им е тръпката, тези хора дори няма за какво да се сбият…”
Ако беше толкова лесно за дефиниране, „щастието” нямаше да е интересно. Мога да кажа какво не е то. Не е „благословеното” място Блуфийлдс. Не е спокойствие. Поне не може да е спокойствието, паднало ти отгоре. И всъщност би могло да бъде всичко останало, което преследваш. Особено в трудна за овладяване среда. И играеш за него още. С разкървавено коляно, без зъб и прочее. То е в осъзнаването, че се състезаваш за него. В победоносното чувство, че пак си надмогнал умората и имаш сили за следващ трофей. Няма значение дали се бориш за Златната топка, за главна роля в порнофилм, за работа при италиански дизайнер, за любов или за независимост… Или просто за малко свободно време, в което да поиграеш белот с приятели.
0 Коментара