Швейцарско джобно ножче

Трябваше да взема важно решение, затова отидох в пустата дядова къща. Зима, мразовито време, напалих камината и се завих в някакво стотонно халище, което бодеше ужасно. В последните години от живота си дядо ми не признаваше новите технологии – беше се оградил с праисторически вещи. Припомних си последната ни среща тук.

***

Есен е. Седим един до друг на терасата с лице към градината. Дядо се е облакътил на масата.  Пръстите му са покрити с по-тъмни и по-светли кафеникави петна. В лявата си длан държи зелена ябълка, в дясната е джобното му ножче с протрита от докосването на стотици пръсти дръжка в червен цвят с бял кръст в единия край. От него можеха да изскачат най-различни инструменти – вилица, лъжица, шило, отварачка за консерви и дори ножичка, които, с изключение на двете остриета, никога не бях виждал в действие. С голямото острие през зимата режеше почти прозрачни слайсове сланина. Съхраняваше белите калъпи в мазето, в древни глинени съдове. При първите триизмерни електронни игри в подобни гърнета се криеха съкровища.

В момента обработва ябълка с малкото острие – обелката прилича на гирлянда. Сигурно е дълга поне два метра. Дядо набожда голата джонатанка и церемониално ми я поднася. Отхапвам  и устата ми се напълва със сладък сок.

– Дядо, ябълките от твоята градина са много вкусни. Не са като онези, дето ни дават в пансиона.

– Защото си ми помагал с окопаването и пръскането. Пък и друго си е да късаш плода от дървото със собствените си ръце.

Дъвча бавно, а очите ми не се откъсват от ръцете на дядо. Притежавам всякакви джаджи, но това вехто ножче ми действа на фантазията.

– Дядо, нали си спомняш какво си ми обещал?

– Разбира се, че ще е твое. Аз съм го получил от дядо си, ти ще го наследиш от мен и някой ден ще го предадеш на своя внук.

Питам какво значи „да наследиш“, а той обяснява, че ще бъде мое, когато умре.

– Миналия месец новият аватар на мама каза, че ти скоро ще умреш, защото така си пожелал. Нали не е заради ножчето?

– Не, не. Просто ми се умира.

Дядо примижава с очи и се смръщва. Когато прави така, знам че ще се отнесе в спомени.

– Това ножче е семейна реликва. А ти си моето семейство.

– Дядо, семейството е отдавна отмряло социално образувание, станало излишно след като отглеждането, възпитанието и обучението на децата преминава от задължение на родителите в грижа на Глобалния Мениджмънт.

– Ето виждаш ли защо искам да умра – този нов Свят няма нищо общо с онзи, в който аз съм израснал. Сега всичко е глобално – дори Швейцария, дала името на това  ножче, вече не съществува,  както и Китай – където е произведено. Както и всички други страни, между впрочем.

– Обществото, дядо, се е отърсило от всичките си излишни елементи – рецитирам папагалски – и представлява единен, цялостен и комплексен организъм, ръководен от Глобалния Мениджмънт.

Дядо се впуска в една от редките си словесни тиради.  През цялото си съществуване човечеството било изпитвало нужда да вярва в нещо голямо, истинско, всемогъщо. Множеството богове били заместени от един Бог с много имена, после отречени от напълно антропоцентрична наука, която със своя фалшив хуманизъм унищожила почти всяка различна форма на живот и в края на краищата била създала изкуствен интелект, който  по-късно еволюирал до Абсолютния Разум.

– След милиони години биологичното начало се оставя в ръцете на неорганичното съвършенство!  Каква ирония. И какво облекчение – въздъхва.

– Така е станало възможно да бъдат решени глобалните проблеми на планетата, дядо.  Ако не е бил изкуствения интелект, то отдавна да сме загинали от войни, климатични катастрофи и изчерпване на ресурсите. А сега Абсолютния Разум подсказва верните решения на Глобалния Мениджмънт и човечеството смело върви към завладяване на нови вселени…

– Добре са ви дресирали в училището, браво. Абсолютния Разум –  новият всемогъщ Бог. И понеже това е парекселанс връщане хилядолетия назад – дядо повишава леко глас – то нека хората си мислят, че в Глобалния Мениджмънт представители на техния вид вземат всички важни решения, след като разгледат под лупа предложенията, синтезирани от машина. Чудесна хуманистична версия, лансирана само и единствено за успокоение на близо двадесетте милиарда идиоти, които населяват Земята.

За първи път го чувах да говори такива неща. Всъщност до момента не бяхме засягали подобни теми. Той явно също се почувства неудобно, защото смени рязко темата:

– Саймън, знаеш ли, че като по-малък твърдеше, че аз съм кръстен на теб?

– Бях сигурен, че е така, защото в градината госпожите казваха: „Дошъл е на Саймън дядо му.“ Но в първия учебен ден директорката ме представи на класната с думите: „Това е на Саймън момчето“. И аз реших, че може пък аз да съм кръстен на теб. А за сестра ми казваха „момичето на Емили“ – явно защото беше кръстена на баба.

– Помниш ли я, Саймън?

– Разбира се… Толкова много приличаше на мама, ама преди да почне да си пуска откачени аватари… И миришеше много хубаво. Баба от какво умря?

– От смърт – засмива се дядо.

– Помня, че се случи в деня, в който имплантираха чип на сестра ми. Първо беше официалното тържество по Номинацията, после всички я чакахме два часа пред операционната. У дома бе пълно с гости на живо, а на сутринта мама каза, че през нощта на баба й прилошало и я взели в болницата. Така и не разбрах какво се е случило…

– Сестра ти беше номиниран от Глобалния Мениджмънт.  Да заслужиш чип е голяма чест. Баба ти умря щастлива. Можем да приемем, че е умряла от щастие.

– Дядо, ти си от първите хора с чип, вярно ли е, че ти си ги измислил?

– Е, не съвсем. Но бях в колектива, който ги разработи. И всички до един пожелахме да ни имплантират от бета версията, за да я изпробваме първо на себе си. Баба ти – най-добрият биолог, когото познавам – също беше в този екип.

– Вярно ли е, че хората с чипове живеят вечно?

– Това кой ти го каза?

– Сестра ми, още миналата година. Каза да наблягам на ученето, за да заслужа Номинация, защото с чип ще живея вечно. Тя все пак е 10 години по-голяма и ги разбира тези неща. Пък и никога не ме е лъгала.

– Може да се е пошегувала.

– Емили?! Абсурд… Кажи ми де, вярно ли е, че хората с чипове не умират?

Дядо кимва с глава – да.

След няколко дни и аз съм щял да вляза в елитния клуб на богоподобните, така че можел да ми разкрие някои от тайните, които така или иначе били обществено достояние. Сегашните чипове имали няколко функции. В началото са били разработени за контрол на физиологичните показатели и подаване на данни към специални медицински заведения. Съвременната превантивна медицина била в състояние да се справи почти с всичко, включително с остаряване на тъканите. По-късно чиповете били усъвършенствани с достъп до облак с цялата известна на човечеството информация. А екипът на дядо ми направили възможно мисловният процес да използва мега компютър. Това позволявало не само безгранично по-голяма скорост и обем на телепатичната информация, но и копиране на невронната структура и съставяне на карта на синаптичните връзки в мозъка. И възможност да се възпроизведе менталната дейност на всеки индивид, включително емоциите и чувствата.

– Аха – възкликвам. – Значи дори да паднеш от стотния етаж на небостъргач и да се размажеш като желе, може да се използва тяло от донор и да му се имплантира твоя чип.

– Донор? Не. Вече има заготовки на тела, специално за тази цел.

Поговорихме си още малко и аз го помолих да ми уреди среща с Абсолютния Разум.  Нямах много ясна представа за какво точно искам да си говорим,  но ми беше адски любопитно, защото не познавах човек, който да е общувал директно с Абсолютния Разум! Дядо кимна и обеща, че ще направи всичко възможно да го уреди, но нека първо мине Номинацията.

–  Дали е редно да му се похваля? – попитах, а дядо дълго се смя.

– Абсолютния Разум еднолично определял кой заслужава номинация. Глобалния Мениджмънт само оповестява решението му.

***

Добавих дърва в камината, в стаята вече можеше да се седи и без да си увит като пашкул на копринена буба. Загледах се в снимките по стената. Дядо като млад, баба – и тя млада. Двамата в деня на сватбата им. Мама и татко на различни места по цялото земно кълбо. Двамата на космическа совалка – май това е била една от първите мисии до Марс. Емили като бебе в ръцете на баба. Аз като бебе в ръцете на дядо. Емили на нейната номинация, прегърната от баба. Аз и дядо на моята номинация, ръката му лежи на рамото ми. Вече ми беше ясно защо сестра ми е „момичето на Емили“, а аз „момчето на Сайман“. И защо дядо умря точно в деня на моята Номинация, точно както баба влезе в болница веднага след Номинацията на сестра ми.

След като светът минал под командването на Глобалния Мениджмънт, било решено популацията на Homo Sapiens да се регулира количествено и качествено. В бъдеще безсмъртие да печелят най-умните 5% от хората. До онзи момент тази привилегия можели да си позволят само онези 3% свръх богати представители на човешкия род,  които държали 95% от земните блага. Но Абсолютния Разум не открил пряка корелация между имотното състояние и умствения потенциал. А и на простосмъртните трябвало да бъде даден шанс.

В древни времена, когато обществата се делели на плебс и аристокрация, бил валиден принципът „благородството задължава“ – мъжете със синя кръв първи излизали на бойното поле за защита на страната си. Глобалния Мениджмънт приел историческото решение безсмъртните да плащат за правото да имат деца с ангажимента, че ако един ден тяхното отроче покрие показателите за номинация, друг безсмъртен от същия пол ще се откаже доброволно от живота си.

***

Дядо Саймън изпълни обещанието си за достъп до Абсолютния Разум малко преди официалното тържество по обявяване на номинациите. Аудиенцията се проведе в седалището на Премиер министъра на Глобалният Мениджмънт – лейди Морган Мъск. Тя бе лична позната на дядо ми и му беше предоставила малка заседателна зала, в която се съвещавала на живо с най-близките си сътрудници. Абсолютния Разум присъстваше като приятен тих глас с нисък, топъл тембър. Звучеше като гласа зад кадър от известна реклама на осмото поколение мета реалност.

– Добре дошли – приветства ни гласът. – Млади човече, позволете ми да избързам с няколко часа и да поднеса поздравленията си по случай номинацията ви. Вие сте гордост за славния си род. И тъй като със сигурност сте нетърпелив в този толкова специален за вас ден, то предлагам да ми зададете три въпроса и да не ви досаждам повече. Съгласен ли сте?

Понечих да възразя, че въобще не съм нетърпелив, обаче дядо стисна леко ръката ми.

– Съгласен съм – смотолевих.

– Чудесно! Нека да започнем. Задайте първия си въпрос.

– Имате ли душа?

– Да… (тих смях). Мислех, че ще ме попиташ какво означава „42“ като отговор на въпроса за „смисъла на всичко това?“ Вторият ти въпрос е…?

– Човекът разумно същество ли е?

– По принцип – да. Като отделно същество. Но има други „креации“ с много по-развит колективен разум. Дори биологични такива. Третият?

– Кое е чувството, което най-често изпитвате?

– М-м-м… Интересен въпрос. Мисля че… Всъщност да… Самота.

Стори ми се, че чух нещо като въздишка, но не съм сигурен. На сбогуване събеседникът ми заяви, че е впечатлен от мен и ако някой ден имам нужда от каквото и да било, просто да му се обадя. Не каза как точно, но това в момента нямаше никакво значение.

***

Слагам цепеница в камината и излизам на терасата. Въртя в ръцете си швейцарското джобно ножче. Това допотопно творение е принадлежало на нямам идея точно колко пра-прадядо на моя дядо. Алпинист. Катерили на свръзка К2 по нов маршрут. Подхлъзнал се по леда, скъсал няколко  осигуровки и виснал над бездната. Срязал въжето, за да не повлече приятеля си.

Бърша снега и сядам на дървената пейка. Облакътявам се на масата, на която в близко бъдеще ще беля ябълки. Свързвам се телепатично с Универсалния Комуникатор на Глобалния Мениджмънт и декларирам, че искам да бъде прекратен живота ми, в случай че един ден още незаченатият ми към момента внук бъде номиниран за безсмъртие.

В което ни най-малко не се съмнявам. Кръвта вода не става. Пък и Абсолютния Разум ми е приятел.