Интересно е да си родител. Научаваш много. Макар и трудно, защото нашите умове се затварят с годините, а щом се появят и деца – мозъкът ни сякаш го обхващат две ужасени ръце, да не би нещо да проникне в него. Ако обаче си неподготвен, може би поради вродена незрялост (вероятно това е моят случай) или защото не си се вслушвал в съвети за това как се гледат деца и се противопоставиш на идеята, че децата са крехки създания, които не трябва да излизат навън, може да научиш много неща за тях. Например, че децата обичат ледена вода и не ги боли гърло от нея. Че настиват трудно и оздравяват бързо. Че са психически устойчиви и с тях може да се разговаря за война, смърт и секс. Че могат да имат възглед за политическите решения в страната и често тези възгледи не са съвсем за пренебрегване.
Другото, което открих като баща, е, че когато станат на по 5 години, децата могат да ходят по планините поне толкова, колкото мога и аз – 3 часа, 5 часа, 7 часа. Повече не съм пробвал. Изтощих се. Децата могат да понесат всичко. Ние не можем. И често прехвърляме собствената си разглезеност върху тях. Те обаче имат нужда от едно нещо – любов. Тази любов обаче трябва постоянно да се демонстрира. Децата не са наясно с концепцията „разбира се, че те обичам”. Това е тип семейно взаимоотношение.
Децата не са членове на семейството. Те са уникални създания,
които искат уникално внимание. Така че „разбира се, че те обичам, нали си ми роден син” за тях, а и за всеки разумен човек, означава „махай ми се от главата”. И тъй като децата не са културни създания и не разчитат жестовете ни по начина, по който социалните конвенции повеляват, те чуват точно това: „Не мога да те понасям!”. Така че да обичаш едно дете, си е бая работа. Тази работа обаче не бива да включва подчинение. Детето мрази да му се подчиняваш. Подчиниш ли му се, то те подлудява. Детето обича дисциплината. А тя е най-големият проблем на българското училище. В него няма дисциплина и затова децата го мразят. Учителите дълбоко се потискат от омразата им и отпускат още повече дисциплината. Децата ги намразват още повече. Накрая учителите започват да стачкуват. Разбира се, същото нещо мога да го кажа и с професионален жаргон: „От най-ранна възраст децата имат нужда от грижовно и структурирано обкръжение. Те изискват от възрастния предвидимост на неговото поведение и лесна ориентация в пространството… и т. н.” Което е същото. Децата мразят глезотии и бъркотия.
Другото, което научих, е, че децата не понасят скука. Всичко друго, но не и скука.
Щом им стане скучно, и започват да хвърлят, да пищят, да превръщат живота ти в ад.
И единственият изход е да започнеш да пееш, танцуваш, тичаш, скачаш и играеш до пълно изтощение. След което продължаваш да пееш и скачаш. Направи си експеримент – качи децата си в планината и започни да пееш и да танцуваш. Колкото часа пееш и танцуваш, толкова часа децата ти ще се катерят по баирите. И ще бъдат здрави и щастливи и няма да затлъстеят. Нито пък ти. И това е другият проблем на българското училище. Скуката. На децата им е скучно, започват да тормозят учителите, те се засягат дълбоко. И стачкуват. Разбира се, че става дума и за пари, но това е друг проблем. Скуката е структурен проблем на българското училище. Децата в България обикновено учат половин ден. Какво правят през другата половина? Скучаят. И безчинстват.
Децата обичат и музика. Нали всички искаме децата ни да са музикални. И им пеем или купуваме детски песни. Това, че децата обичат детски песни някой ни го е втълпил и ние си вярваме. Колкото по-инфантилни са тия песни, толкова по-детски са, мислим си ние. Пуснете на едно дете на година-две Моцарт или Вивалди. Или военни маршове. Или автентичен фолклор. Дръжте ги няколко месеца на тази музикална диета. Вижте как после никога няма да се заслушат в деполитизираните и допълнително инфантилизирани детски песни. Съществува един детски жанр, който е изцяло измислен от нас и няма нищо общо с децата. В този жанр има много боклук. Има и гениални творби. Мечо Пух например. Някой да познава дете, което да обича да чете Мечо Пух? Аз не познавам. Алиса – да. Дикенс – да. Но Мечо Пух? Не. Стиховете на А. А. Милн са прекрасни за деца, но творбата му за
мечето с много малко мозък е типичен образ на дете в главата на родител,
който не иска да се ангажира с детето. Не случайно Кристофър Робин, истинският, не героят от книгата, а синът на А. А. Милн, сякаш храни прикрита ненавист към баща си. Защото детето не е плюшено мече. То е човек.
Тия дни два протеста се преплетоха – стачката на учителите и бунтът на майките. Учителите искат повече пари, майките искат обществото да се грижи за децата. Не само техните деца, но и затворените в такива скотовъдни като дома в Могилино деца. Правителството нарече едните седянка, а за децата в Могилино Масларова каза, че толкова можели, и това е. Добре, че в България не е прието министри да си подават оставките, иначе страната трябваше всяка седмица да си сменя правителството.
Тези две стачки показаха пропаст в общуването между общество и правителство, между родители и учители. И между деца и родители.
Ние не се разбираме. Не че се караме, а не разбираме другия. И не си общуваме. Учителите мислят, че правителството е стиснат лихвар; правителството смята, че учителите са насядали на седянка лешояди; родителите мислят, че децата им са плюшени мечета; или кошмарни терористи; а децата, разбира се, смятат родителите си за плюшени мечета, които могат да подритват, както си искат, докато изръсят и последния им лев за компютърни игри; а обществото, и особено Масларова, смята, че децата в Могилино са бракувани плюшени играчки. За боклука. После се чудим защо расте детската жестокост. Когато децата не живеят в дисциплинирана и увлекателна среда, те се ожесточават. Сърцата им се изпълват със злост. Децата могат да бъдат жестоки. Дори до смърт. Понякога без да им мигне окото.
Детската жестокост расте.
Правителството и обществото избива децата в Могилино. Църквата, която би трябвало да се намеси именно в такава ситуация – с предполагаемото си милосърдие и духовност, демонстрира милосърдие и духовност, които не се различават съществено от милосърдието и духовността на една обикновена агенция за недвижими имоти.
Нашата загриженост за децата често се свежда до това да не им даваме да пият студена вода, за да не настинат. Да не отваряме прозорците, за да не става течение. Да не им даваме да тичат, за да не се ударят. Да ги пращаме в интернет клуба, защото бъдещето е в компютрите. А и така ще ни се махнат от главата. Да не им даваме да дружат с лоши деца. Да ги връчим на бабите им. И да се отървем от тях.
Да си родител е интересно. И предизвикателно. И научаваш много. Може дори да научиш, че детето е отговорност и е личност. И много повече може да научиш, стига да не решиш, че децата са ти длъжни, така, както правителството е длъжно поне донякъде на учителите. Но никога няма да си съвсем наясно какво става в душата на едно дете.
0 Коментара