-Трябва да пиша текст за бавното хранене – казвам му някъде на втория час, откакто си свиваме суши. Макар че сме много гладни, си обещахме, че няма да замезваме с друго, докато не приключим с увиването на всички продукти – сьомга, авокадо, скариди, рачешки рулца, краставица…
-Бавното хранене изисква много пиене – казва той и хвърля поглед към преполовената бутилка Captain Morgan.
Ромът не само разсейва глада ни. Определено поощрява разговора и прави да изглежда добре онова във взаимоотношенията ни, което при трезв поглед е нелепо.
-Странно е, че се появяваш винаги след някоя моя раздяла – казва той.
-Странно е, че ти се обаждам винаги след някоя моя раздяла – отговарям аз.
-Честито! – е репликата, която успява да измисли. Аз не измислям нищо, което мога да кажа на глас.
Това е моят приятел за след раздяла. Аз съм неговата приятелка за след раздяла. Не това беше идеята. Така се получи. Първия път много се дразнехме един на друг – направо ни беше яд, че сме се опитали да компенсираме липсата на някакви други хора по този банален начин. Болката се усилва, когато се опиташ да прегърнеш не когото трябва, а ръцете ти още помнят и „парят” от другото тяло.
Сушито най-сетне се стегна и розето се охлади точно колкото трябва. Емоциите трябва да се охладят и стегнат, преди да ги отдаваш на друг. Вече заситени, си говорим някакви неща, които вълнуват и двама ни, смеем се, вдъхновяваме се, споделяме, чудим се дали китайците наистина ще успеят да превземат света. Те са парадоксът на Изтока.
Западът е бърз. Изтокът е бавен
Китайците са бързаците на Изтока. Онова източното усещане за „майа” – изкуството на безметежността и бавното случване на нещата, като че ли е чуждо на китайците. Има един виц, че нашето „яваш-яваш” е нещо като испанското „маняна”, но без този нюанс на спешност. Е, „майа” е „яваш-яваш”, но без … ъ-ъ-ъ, пришпорване. „Майа” обаче няма нищо общо с мързела и леността.
Тази бавност е акт на вътрешна дисциплина. Идеята е да даваш достатъчно време на събитията и хората да се напасват по теб, без да забравиш, че това е целта, или да си неспокоен, докато трае мудният даунлоуд. Говорим си, че китайците и да са го можели, вече са забравили. Западът ги прелъсти. А те го напластяват. Японският чай се приготвя и пие за около 3 часа, въпреки че в паничката има не повече от 30 грама гъста зелена течност, която се изпива наведнъж. Това е ритуал за общо съзерцание на дребните неща и оттам – придобиване на усещане за близост и споделяне. Китайският ориз става за три минути. И после наблюдаваш единствено киселините в стомаха си.
Веднъж Пракаш ми обясняваше, че когато говориш с един човек цял ден, без значение колко дълго сте говорили и какво сте си казали, възприемате 4 минути. От цялото време има само 4 минути, в които сте разбрали нещо един за друг. През останалото време воювате. А ако си затворите очите и стоите заедно 4 минути, вие ще разберете един за друг толкова, колкото може да преживеете заедно цял ден. Без да сте воювали.
Топлината и ръбатите части на облегнатите едно в друго тела вече не е непозната. Няколко раздели сме преживели заедно. Мълчали сме със затворени и отворени очи много повече от четири минути. Ще преживеем и поредната си лична драма. Намествам се в него, така че да не се изръбя, докато мълчаливо гледам звездното небе.
-Сега доволна ли си?
-Да.
-Ех, че хубавоооо – когато една жена е доволна, светът става пурпурен, Вселената ликува…
Доволна ли съм? Сита съм, не страдам, не усещам липси, усещам топлината на приятел… значи съм. Това е напълно достатъчно. Нека ликува Вселената. И двамата се влюбваме бързо и стремглаво. На сто години станахме, но продължаваме да вярваме в онзи първичен импулс, когато се захласнеш по някого толкова безусловно, че даже не чакаш 4-тата минута, за да си кажеш: „Ето това е моят човек”. Когато емоцията спираловидно скача в небето и ти порастват криле. Когато почти можеш да видиш един голям надпис sex над главите ви – S-то се извива като кобра, подлудена от барабани на диваци, вместо деликатно направлявана от звуците на талантлив флейтист и събужда рязко енергията на кундалини в гениталите, E-то се нажежава като скара, от която чак капе мазно, но искаш да бъдеш опържен веднага, X-то пуши и изхвърля пепелта от всички спомени, че подобни истории завършват с прегаряне. Нищо общо с внимателното обръщане на предварително маринованото месо на барбекюто, нищо общо с изискващия внимание и нежност кулинарен метод за постигане на ефекта medium-to-rare при телешкия стек. И двамата знаем, че сме в еуфория само докато се пържим, и двамата знаем колко лесно е прегарянето. Винаги го правим. После се събираме, за да помълчим заедно. На не повече от 5◦ хладилна температура. Това той не ми го казва. Знам го, защото сме мълчали много пъти по 4 минути. Без дори да се докосваме. Онази пареща дума не се появява над нашите глави.
Не се харесваме като любовници, а като естетика
Много време ни отне, докато се хванем за ръка, още повече – да се сгушваме преди заспиване. Змията не помръдва. Никой не иска да я буди. Тя или се появява първите 30 секунди, или просто я няма. Толкова сме внимателни с крехкото си присъствие, че не смеем да правим нищо повече, освен да кулинарстваме с часове. Измисляме най-сложните рецепти, сядаме в малката кухня и белим краставици, разполовяваме лук, махаме ципите на чесъна, шпиковаме месото, съчиняваме с какво можем да заместим подправки, които нямаме, внимаваме да не прегори, да не се преохлади, да не вкисне, да не кипне, да не превтаса, да е красиво на цвят, миришем всеки продукт, отстраняваме и най-малкия дефект или нещо почерняло. Понякога ни е мъчно, че тази близост някак не се е получила с онези, другите хора, но по-често забравяме и вместо това мислим и говорим за онова, което всеки прави, за да му е добре. Нямаме общи планове. Връщаме се в себе си.
Той не е човекът за мен, но ми дава верните козове – за да ти стане окей и с онзи със страстта, просто трябва време. Да сготвите емоциите си. Да прецените какво да обелите, какво да накълцате на ситно, какво да оставите както си е, кой дефект да остраните и кой ви изглежда чаровен, как да съчетаете съставките, от които е изградена емоционалната ви същност. Да, и това изисква много пиене. Но и дисциплина. Търпение да не се поддаваш на първичния импулс – нито за пресищане с емоции, нито за бързо разрушение и присъдата „не става”.
Спомних си, че по едно време синът ми рисуваше нещо като комикси. Не даваше да ги гледам. Надзъртах тайно, когато спи. Една нощ прочетох история за царство, в което битката между добрите и лошите в общи линии бе за някакъв Фонтан на бавното развитие. Лошите го бяха скрили, за да не могат хората да пият от него и по тази причина бързо да умират. Историята му завършва с хепиенд. Царят си върнал фонтана, пил от него и царувал мъдро още 3000 години. Разказах на Пракаш какво съм прочела, а той отсече: „Точно така. Развитието не е бързо. То е бавно”.
Не знам кой е откраднал Фонтана на бавното развитие на човечеството, но го е откраднал. А ние вярваме, че всичко трябва да става бързо, защото няма начин да разполагаме с 3000 години, през които да сме млади и красиви.
Бързината на света е дрога
Тя увлича, кара те да се чувстваш готин и важен, някакви малки успехчета, изстреляни като картечни откоси, качват адреналина. Ужасно ни харесва да сме бързи, смели, сръчни… оправни. Вдъхновяваме се бързо, отегчаваме се бързо, хапваме набързо, пийваме за отскок, влюбваме се за „фитнес” – като разтворими витамини за емоциите. Разлюбваме от безсилие, попаднали в онзи спад на настроението, типичен за всяко след-еуфорично състояние, независимо от какво е предизвикано. Но нещо се е случило. Били сме развълнувани. Пък и от един момент нататък закъде да го отлагаме?
Три неща обаче не могат да се случат бързо – да обърнеш внимание на себе си, да обърнеш внимание на друг човек, да родиш и отгледаш дете. И за трите е необходимо време и посвещаване. Може би затова избягваме първите две и контролираме с контрацептиви третото. Репликата „нямам време да ям” почти винаги върви в пакет с репликата „сега нямам време за сериозна връзка/дете”.
Когато и аз живеех на „бягащата пътечка” и вярвах, че усъвършенстването означава „да се справяш с шест невъзможни неща, преди да закусиш”, храненето ми прецакваше съвършенството. Малко преди да си докарам язва, успях да се досетя, че „справянето с неща” е много повече тъпчене на място, отколкото движение нанякъде. Единственият ефект от бягането на едно място е, че се задържаш на едно място. Сякаш центробежните сили се завихрят наобратно, става черна дупка и цялата ти енергия отива в нея. И остава онова нелепо чувство, наречено сполучливо от народа „е, оти ручахме жабетата”. Абсолютно същото е положението с бързото консумиране на емоциите – дюнер с лук, картофи, питка, някакво месо със силни подправки, майонеза, кетчуп, горчица – адска смес. Понякога вкусна, но адска. Изгаря.
Към бавността ме върна храненето. Задължих се –
ако ще камъни да падат, ще се храня редовно и бавно
Когато се обърна назад, си давам сметка, че единствено това ми помогна да направя онова, което искам, а не онова, което други искаха от мен. Всичко заради което ме харесват онези, които ме харесват, се случи бавно, много бавно. Без бавното хранене нямаше да се справя. То ме научи на търпение. Вкара принципа на бавността в подсъзнанието и работи без мое участие. А когато се разбързам нещо, гастритът светва като алармена система. Понякога се сещам за Фонтана на бавното развитие от приказката на сина ми. Напоследък си спомних за този фонтан и покрай пределно бързата консумация на връзки и развръзки, която май се разпространява като вирусно заболяване напоследък.
И решавам, че няма да затворя вратата под носа на онзи, който ме изпепели, когато отново почука на нея. От егоизъм. Сега ми харесва да експериментирам с бавността. И без друго нагорещеният до бяло надпис винаги се появява над главите ни. И в sms-ите, и в гласовете, и в небрежното докосване, и в погледа… някакъв жест към природата-майка е да не го пренебрегвам. И без друго след доста лед в алкохола и студеното в разделите, нажежената скара поуляга, но е много важно, че я има. Започваш да схващаш, че и температурата може да се регулира.
-Знаеш ли какво ми се иска? – пита ме моят блуден и разпътен любовник по време на един мнооого дълъг обяд – искам да идваш непрекъснато и да си готвим по цял следобед…
-Знам.
0 Коментара