.jpg)
Тя върви по улицата, няма време да седне да обядва, взима си дюнер, дъвче яростно, телефонът й звъни, рови с една ръка в чантата, докато върви, дюнерът се разпада и цялата е в сос и месца, а един домат е кацнал на новите й велурени обувки, изпуска си телефона и му пръсва екрана, докато се опитва да се почисти, прибира се, не може да улучи ключалката (след като е изсипала съдържанието на чантата си пред вратата) счупва ключа в ключалката, пада на изтривалката и плаче.
Кофти ден.
Или друга сцена – виждаме я във всеки американски филм, в който има деца и родители, които тръгват на работа. Сюжетът не е по-различен вече и в нашия дом: Бързо, хайде, давай, ох, докога ще те чакам, закъсняваме, престани да се мотаеш, знаеш ли колко е часът, отдавна трябваше да си на…! Това са думите, които най-често чуваме от децата сутринта, докато ни напъхват в рамката.
Въпреки че съм расла в 60-те, и аз имам спомен как летя хоризонтално след майка ми по стълбите, а тракането на токчетата й се забива в ушите ми. Този спомен се връща всеки път, когато на свой ред съм се натъпкала в няколко минути. Примерно сядам да ям, когато вече трябва да съм на… или влизам да се къпя, 15 минути след като трябва да съм на… От мен тече пот, псувам, че ми няма единия чорап и не мога да си намеря пуловера. Любимо ми е да тръгна в последния момент, докато един ден си зададох въпроса – какво ми дава това? Принуждава ме да се изстрелям от къщата, да съм чудотворецът, който в 15 минути си плаща застраховката на колата до зоопарка и успява да е на среща в Западен парк. Аз съм магьосница, важна съм, мога да разтягам времето. То няма власт над мен. По пътя натискам здраво газта, крещя на леваците по пътя, нарушавам правилника, карам в насрещното. Наистина съм бърза – но съм изпотена, няма удоволствие, има пустота и гняв. Летя и пътят се слива с целта – пристигането. Не съм много наясно коя е пристигналата.
Да, стигнала съм, но на каква цена!
Един ден сядам и написвам 10 ситуации, в които се чувствам като червей – и на първо място е моето закъсняване.
Разплитам какво се случва, преди да закъснея. Забравям времето, всъщност не ми се излиза, помайвам се до последно и вече, като не може да се отлага, давам газ. Така избягвам да съм със себе си половин час, в който бавно и спокойно отивам някъде.
В опит да се избавя от истеричното бързане пробвам разни трикове – нагласям часовника да звъни на три пъти, преди да остане половин час до тръгването и други хитрини. От години се омагьосвам от герои, които стоят спокойно някъде и времето е тяхно. Замествам потенето по дистанцията с влизане в образа на Притежателката на времето и така се превръщам от летящата във Вървящата по пътя. Вече пристигналата. Наслаждаваща се. Господарката на живота си.
Почвам да зацепвам какво означава будисткият постулат «Когато вървиш на изток, отиваш да запад» и обратното.
Няма значение накъде отиваш, къде пристигаш и колко бързо – важното е да си със себе си. Няма бързане и забавяне. Има будност, която определя темпото според случая. Болно е, ако непрекъснато се бърза.
Така. Това е текст за забавянето.
«Как ми се иска да имам топла, дебела, бавна майка, която да ми прави сладкишчета по цял ден», каза с въздишка синът ми на 13 години. Чувствам се веднага като средата на току-що изпечен хляб. Става ми топло, но понеже не падам по гръб му казвам «Ооо, не се притеснявай, миличък, ти ще си вземеш точно такава жена…»
Днес синът ми фучи насам-натам и ми се извива свят, като го гледам колко е бърз и как все не му достига времето. И се опитвам да му кажа да върши същите неща, но поне 3 пъти по-бавно, но той не ме чува. Кой му го казва?
Бързането трепе усещанията ни. Душата е бавна.
Сега си представете, докато летим из този свят като полудели атоми, с коя част от себе си общуваме.
Проблемът е, че след толкова години бързане започваш да се идентифицираш само с бързащия, с енергичния, с успяващия, с преливящия от енергия.
И като се пльоснеш, настава трагедия. Боли. А това падане е сбор от всичките ти спестени, пренебрегнати посядвания. Доброволни малки дози смърт в живеенето, доброволни слизания до дъното. Доброволни дълбоки издишвания. Доброволни паузи.
Тези дни лежа в болницата, преливат ми системи и проклетата капка днес сестрата я е пуснала толкова бавно – банката ще се точи поне два часа. Гледам я кап…кап…кап…как се излива съдоразширяващото във вената ми. Като не се спирам, ме спират принудително. Какво се случи, че въпреки моето знание за бавното и бързото се оказвам просната в тази болница?
Бързането е натъпкване на желание за много неща в малко време – гордостта да правиш няколко неща едновременно. Бързането е свързано със страх, с ОЩЕ. Започва да мига някаква лампа, върху нея още една и още една. Тревога! Някакви проблеми са се надигнали. Паниката ги пропуска от периферията в центъра. Човекът изчезва и се превръща в: когато реша това и това, когато приключа с това и това, когато се справя, когато ми мине…КОГАТО, ТОГАВА помъква след себе си ТРЯБВА – и ето как тези гости някак ни изритват от нас самите, налагат ни темп на живеене, който не е нашият, и… вече ни няма. Гласът на съкровеното е тъничък и не може да надмогне тези сирени. Следствието е: БЪРЗО! СЕГА! ВЕДНАГА! НЕ Е ДОСТАТЪЧНО!
Колко може да се изкара така – да живееш без себе си, когато контролът вече е поверен на външните обстоятелства и е въпрос на време и ситуация как и кога точно ще се сринеш? Тук вече няма личен избор.
Какво е лечението? Ако сме будни, няма да стигнем до толкова яко падане. Вече случило се,
самото падане също може да е началото
на процедурата. Много е добре: налага се спешно да се спасяваш поединично – защото болката е лично преживяване и тук няма желаещи да я споделят. Щеш, не щеш, връщаш назад филма, в който си се оказал, и виждаш къде се е скъсала лентата на твоя собствен филм.
Ако си буден.
Сега, докато чакам да се изливат тези безкрайни банки с разтвор през мен, всеки ден имам време да изравям чувството си за центрираност, парчета от себе си като господар на живота си. Ща, не ща, обличам се бавно, за да не ми са закачи абокатът. Ходя бавно. Мисля бавно. Кръвното е паднало яко. И в тази принуда обещавам, че ако ми се размине и този път, ще внимавам много кои сюжети настанявам в най-вътрешното си пространство. Изтиквам натрапниците и ги пускам да въртят по околовръстното.
Избирам да съм здрав егоист. Егоистичен алтруист. Да следвам собствената си енергия и да не давам повече, отколкото мога да дам. Но не и по-малко, защото и това влече безсънни нощи.
Животът както винаги е гениален: така наречената Криза ни забави принудително. Може би криза е другото име на бавно. Закъде сме се разбързали?
Да изконсумираме този свят, преди да го напуснем. А ако се наложи да останем по-дълго на тази земя?
НЕЩА, КОИТО ЗАБАВЯТ:
Бавно любене (оставям на вашето въображение)
Бавно говорене
Бавно дишане
Бавно ядене:
Сложете в чинията си толкова, колкото иска окото. После вземете друга чиния и си вземете половината от това, което сте си сипали. Направете си красива чиния, с достатъчно празно пространство в нея. Представете си, че това е стомахът ви. Добре е да ви остане поне 1/3 празно пространство. Сложете един часовник и засечете 30 минути, през които да поемате бавно храната пред вас. После затворете очи и благодарете за тази храна внимателно. И после на всяка хапка оставяйте вилицата. Никой няма да ви я вземе. Дъвчете бавно и си представяйте откъде са дошли тези зеленчуци, оставете вкуса им да се разстила във вас. Така устата ви се превръща в част от кухнята. Вие сте част от алхимията, която ви дава енергия да живеете. На 15-ата минута още ще усетите ситост и изобщо няма да се наложи да прибегнете до другата половина от храната, която остана в първата чиния. Ето как бавното означава по-малко, по-леко, по-здравословно и по-осъзнато.
Бавно ходене:
Така сме свикнали, че сме загубили усещането за бавно. Опитайте да вървите бавно. Много бавно. Сега още пет пъти по-бавно. Залитате, ставате неуверени изведнъж, падате като круши. Оказва се, че самото бързане се е превърнало в точка на опората във въздуха, между старта и целта. Асоциациите за бавно са: неравновесие, несигурност, влача се, почивка, провал, смърт, смотаняк, излишен. Но като забавиш дишането, като усетиш земята под краката си, асоциациите са: спокойствие, облекчение, дишам по-дълбоко, изправям се, я отсреща имало дърво, разходка в парка, гладна съм, страх ме е, имам нужда да се приютя в прегръдката на любимия, искам да си полегна, добре ми е.
Правене, редувано с нищонеправене:
От време на време никак не е лошо да се оттегляте някъде за два-три дни, през които нищо да не правите. Нещо като Шабатът на евреите – нищо значи: не вдигате телефон, не четете, не готвите. Нищо! За да се появи истинската ви същност, която сте затиснали под безкрайни действия в посока «от мен към света». Забавянето дава възможност да обърнем посоката – «от света към центъра ни»!!! Балансът се състои от редуване на бързо и бавно. На действие и бездействие. На натрупване на информация и време за преработването й.
Забавят ме също смислени бавни филми. Бавни разходки. Бавни приятели. Имам няколко пухкави приятелки, които стъпват здраво на земята, приказват за несъществени неща, гощават със сладкиши. Откакто осъзнах каква е ролята им в живота ми, започнах да си осигурявам това чувство за уют и доверие аз самата, е, малко напълнях, но не е толкова страшно. По-притеснителното е, че започнах да се заглеждам по по-едрички, топли мъже като Ръсел Кроу или Чък Норис, примерно. Да стават за гушкане.
Ако сме се забързали много и отдавна, единственият начин да се забавим е да получим як удар с бухалка за бейзбол по главата. Болката центрира (шега).
Някои се забавят с вещества: алкохол, успокоителни – махат си главата, но вече не са господари на живота си.
Пренапрягане, за да има отпускане:
Екстремни изкачвания по планини, яко тичане в парка, изобщо по-тежко физическо натоварване. Понякога изчистването на цялата къща върши същата работа. Или танците до сутринта. Но после е добре да си осигурим покой и наслада от нищонеправенето.
Медитация:
Това е другият начин да настаняваме спокойствие. Просто сядате и наблюдавате каквото дойде за 15 минути сутрин, следите дъха си, преди да се впуснете в деня. Така разбирате кой върши всичко това и сте с него. Седенето в медитация подкрепя живота ви, осигурява ви спокоен център и ясно съзнание за подходящото темпо във всеки миг.
Бързото е важно, когато трябва да се избегне опасност или за атака – спонтанността е внезапен интуитивен изблик на енергията, за да изненадаш и победиш. Бързината обаче изисква хармонизиране, гъвкавост и осъзнаване както на командите от мозъка, така и на цялото тяло. Липсата на връзка между мозък и тяло, неразвитата осъзнатост на тялото се компенсира със свръхконтрол и твърдост. Но бързина плюс твърдост води до счупване. Гъвкавостта, ако щете слабостта, е непрекъснато търсене на центъра. Гъвкавост и бързина водят до победа.
Животоспасяващо е да си бърз – когато става дума за физическо оцеляване. Но този ритъм е проникнал във всекидневния ни живот, развил се е в култ към енергичността. Темпото, в което живеем днес, е подчинено на производството на ОЩЕ, което води човечеството към гибел. Това е парадоксът.
Целта е не да отричаме забързването на света, защото това е, което се случва, а да се адаптираме и да си осигурим баланс в него. Самият баланс ще доведе до преразглеждане на нуждите и целите. Ясното осъзнаване и поддържане на равновесие у нас води до равновесие на средата, в която живеем.
Иначе бързо и бавно са просто състояния на енергията.
Те съпътстват живеенето ни и го правят пълно, качествено горене във всеки миг.
0 Коментара