.jpg)
Бързо, бързо, бързо! Урокът по английски, курсовете по моделиране, не забравяй часа по плуване! Детето вече стана на четири и половина и още не си го записала на пиано? Не те ли притеснява, че няма да развие заложбите си, и така няма да е конкурентноспособно някой ден? Ето, виж Гошко на съседите – понеделник и сряда е на английски, вторник и четвъртък на плуване, петък ходи на солфеж, а в събота тренира бойни изкуства. Без съмнение дарбите му ще са всестранно развити… А когато порасне и стане на възраст между 25 и 38, ще може спокойно да изпадне в пълноценна криза на “средната” възраст, която няма да е никаква криза, а просто едно неизживяно детство.
Банално обяснение ли давам на всички модерни проблеми, които се обясняват със стрес и емоционално претоварване? Вероятно. Но все пак, предпочитам да съм родител на втора скорост, вместо на пета.
Такива като мен има много – “безгрижни” и “безотговорни” родители, които предпочитат детето им да бъде, ами, дете, а не дребна възрастна леличка, която ходи в първи клас.
Защо някой съзнателно ще рискува да подкопае шансовете на детето си
да израсне като всестранно развита човешка единица, която умее много неща – от оперно пеене до игра на голф? Оказва се, че изследванията са на друго мнение: проучване на Томас Кейн показва, че тестовете на децата, посещавали такива активности в течение на година, не се повлияват съществено. Е, защо тогава да губя моето време и това на децата си, като ги товаря с купища неща, вместо просто да ги пусна да потичат в парка? Ако наистина допълнителното физическо и умствено натоварване не прави от децата ни бъдещи гении, нужно ли е да ги притискаме все повече и повече и да искаме да постигат нови, по-добри, по-високи резултати постоянно?
Светът ни е ужасно забързан
Искам да отслабна веднага. Искам да проговоря чужд език с минимални усилия и в най-кратък срок. Искам да намеря идеалния партньор сега. Искам да се издигна в кариерата, без да чакам. Искам, искам, искам… всичко – за вчера.
Този модел на поведение предаваме и на децата си. Искам нова играчка сега. Искам да отидем на море веднага. Искам да се науча да карам ролери – днес. Искам, искам, искам… всичко! Не може да не сте забелязали колко по-консуматорски настроени са днешните деца. Затрупани от играчки, които да ги накарат да се занимават повече сами и да отнемат по-малко време на родителите, които са твърде заети, за да се включат в игра. Залепени пред екраните на телевизори и компютри, където биват засипвани с реклами на най-новите, най-страхотните играчки, които, мамо, ама наистина много искам, толкова са хубави, купи ми ги, моля те, а после отлежават с месеци и години по шкафовете, докато не ги засилите към боклука с яд… Ей, колко играчки има и пак ми седи на главата, а ние едно време имахме толкова малко и си играехме така добре…
Разбира се, всяка крушка си има опашка
Така както децата се поддават на рекламни послания, се поддават и възрастните. Така в дома ви заедно с новороденото бебе влиза малка плюшена овца, която издава четири природни звука, сред които биенето на майчиното сърце, за да успокои бебето и да му помогне да спи само. А преди изобретяването на плюшените овце е било достатъчно майката да гушне бебето си и то да чува биенето на нейното сърце, какъвто всъщност е замисълът на природата за оцеляването и развитието на новороденото. В семействата се заселват най-страхотните играчки, цели свързани серии, които развиват логическата мисъл и координация на детето (е, малко солено лягат, но за детето сме готови на всичко!). Да, но същите тези страхотни играчки са с ограничен набор предварително зададени функции и програми, които може да развиват някои умения, но не може да се каже, че много помагат за развитието на въображението и живия ум. Децата имат естествени умения да си измислят и създават света около себе си, което умеят прекрасно без всякакви скъпи играчки, а с най-прости предмети.
Игрите са весели, защото се раждат от неговото въображение,
а не са предварително заложени от друг. Не казвам, разбира се, да не купуваме на децата играчки. Аз самата купувам, включително от тези специалните, развиващите. А после седя и гледам умно как детето ми зарязва обучаващия лаптоп, който говори на три езика, строява празни пластмасови шишета и в продължение на час играе съсредоточено и весело (като пътьом измисля нов език, който само тя и шишетата говорят).
Сега имаме вече няколко поколения деца, отглеждани от телевизорите и бавачката, която срещу заплащане “занимава” децата, докато ние сме заети. Следва я неотлъчно следващият най-добър приятел на детето – домашният компютър. И в крайна сметка получаваме деца, които са толкова свикнали някой или нещо да ги занимава с готови забавления, че оставени на себе си, не знаят какво да правят, бързо им доскучава и просто не умеят да играят. Какво ли ще стане, ако нямахме телевизори и компютри?
“Ще запишеш ли дъщеря си на тенис?”, ме попита една позната. Не, казах, мисля, че не й е време още. “О, тенисът е много аристократичен спорт! – хвали го тя. -В него се движат определени кръгове хора. Ето, на еди-кои си дъщерята играеше тенис и се запозна и се ожени за културното аташе на Франция!”
Изумявам се – затова ли да я запиша на тенис, питам, за да й осигуря добър брак
след двадесет години?!
Нямам предвид да зарежем децата си и да не се стараем да поощрим и развием заложбите им, това би било глупаво. Но какво ще стане, ако вместо да затрупваме детето с нови и нови активности, каквито ние сме сметнали, че може да са му нужни в бъдеще, не заложим на неща, които наистина го интересуват и които могат да се учат и под формата на игра?
Наистина, не е толкова страшно човек да поиграе с децата, а за тях е страшно приятно да правят нещо заедно с родителите си.
Да бъдеш родител на втора скорост не означава да не ти пука за децата ти, нито пък, че си се предал и не искаш да се занимаваш с тях (и предполагаемо, да ги правиш усъвършенствани твои копия). Напротив – това значи родителят просто да не се впряга излишно, да не се пренавива в старанието си да ги възпита по възможно най-страхотния, успешен и безотказен начин. Значи просто да се отпусне и да се наслаждава на живота заедно с децата. Да им даде свобода да изследват, да правят неща, да откриват света със свой собствен темп и по свой начин – докато самият родител също има време за себе си, за да открива и опознава света заедно с децата си.
Има толкова много неща, които човек може да прави по лесния начин –
и много от тях са достъпни, лесни и не на последно място – безплатни. Да направи разходка сред природата. Да организира специална експедиция за кестени през есента. Да напали лагерен огън. Да нощува на палатка, даже ако палатката е разпъната на терасата. Вместо да пусне поредното детско на детето, да седне и да гледа заедно с него, като по този начин даде нов поглед и коментар върху програмата, както и, разбира се, просто усещането за съпричастност и правене на нещо заедно. И още, и още… има стотици начини да се забавляваме с децата си, докато едновременно с това ги възпитаваме и учим.
И не, “нямам време” не може да е извинение. Ако сега няма време, кога? Когато децата престанат да са деца, ние се пенсионираме и внезапно започваме да разполагаме с безкрайни свободни часове всеки ден?
Дали превключването на втора скорост не само по отношение на родителския ни стил,
но и цялостния ни начин на живот няма да се отрази внезапно добре на всички ни? Ако вместо постоянно забързаното си ежедневие, допуснем лукса на нищоправенето поне от време на време, редуващ се с радостта от времето, посветено на каузата „и аз съм човек”? Дали няма да е полезно и за нас да спрем телевизорите, да изключим компютрите и телефоните си, да хванем домочадието за ръка и да избягаме поне за малко от високите изисквания на тъй наречената цивилизация?
Докато пиша това, се сещам как вчера с голямото дете си направихме заешки уши от картон, нарисувахме си заешки муцуни и изтърчахме на улицата с писъци “Откриха сезона, откриха сезона!”, следвани от баща ми с ловджийска шапка и незаредена въздушна пушка. Дали съседите са помислили, че това е странно? Вероятно. Дали се забавлявахме много и от душа? Можете да се обзаложите.
0 Коментара