Преди години
Долу пред блока, до вишневото дърво, живееше един старец. Висок, с бяла брада като на Владимир Димитров-Майстора. Дядото си беше измайсторил колиба от греди и ръждясали влакови релси. Беше пълна със слама, на която спеше и от която си хапваше неговият кон.
Да, старецът имаше кон и живееше с него под един схлупен покрив. Децата много завиждаха на дядото за коня и все го молеха да го пояздят или поне да го вдигнат на ръце, както прави Пипи Дългото чорапче. Но той не говореше с децата. Правеше се, че не им обръща внимание. Казваха, че дори със сина си не говорел, но това нямаше как да се провери, защото никой не беше виждал този син. Само слухове се носеха – че старецът бил богат, пълен с пари, които криел в сламата. Само че той изглеждаше крайно беден. Ходеше окъсан из квартала и товареше на гърба на коня кашони, кори от яйца, трески, въобще неща за огрев и подпалки.
Една сутрин децата се събудиха от силна миризма на дим. Погледнаха през балконите си и на мястото на колибата видяха само пушек и изгорели дъски. Ръждясалите релси се извисяваха като скелет на динозавър. После родителите казаха, че пожарникарите извадили и дядото, и коня, но късно. Пачки нямало. Само пепел. Децата се чудеха дали дядото без да иска се е подпалил сам, или някой му е откраднал парите и е драснал кибрита. Не се разбра. Скоро в двора се появи синът на стареца. Докара багери, които изринаха боклуците и изкопаха ров, в който издигнаха нов блок.
Наши дни
Долу, пред блока имаше малък парк. Между високите, стари дървета се виеха стълби, край тях – затревен алпинеум и изкуствено езерце. Една сутрин децата наизлязоха по балконите, събудени от шума на резачки. Резачките видяха сметката на горичката само за 3-4 дни. Тя направо оплешивя, останаха няколко джанки. После багери изринаха останките и изкопаха ровове за три големи блока.
И двете истории са истински. Има още много дворове, потънали под нови строежи.
Често обвиняваме децата си в материализъм и липса на романтика. Не е честно. Натрапваме им нашите лагерни огньове като символ на щастливо детство, а отричаме техните демонстрации на независимост със скъпи дрехи и телефони, с пиене и пушене на какво ли не, с обеци на езика и пъпа. Светът, в който растат, рядко предполага серенади под балкона на Лалка от 6-и Б. Вместо да се питаме “Къде сбъркахме?” като във втръснала реклама, не е лошо да осъзнаем, че те и ние сме различни, но това не е страшно. (”Онова, което за гъсеницата е краят на света, за другите е пеперуда.” Ричард Бах)
Като обеца на езика
Просто всички търсим себе си, цял живот. Сигурно не можем да разберем добре децата си, но можем да си спомним – колко много са ни обичали нашите родители, макар че и те не са разбирали грижите и вълненията ни. Можем просто да обичаме децата си и да им го показваме. И един ден те сигурно ще кажат на своите деца: “Аз нямах двор, в който да си играя на криеница, както правела майка ми, но да знаеш колко хубаво беше в чата – там се запознах с баща ти. Чакай да ти разкажа:”
0 Коментара