По време на рехабилитацията си в болницата миналия февруари-март, веднъж така се ядосах, докато се опитвах безуспешно да направя някакво упражнение за баланс, че заудрях краката си, отпуснати безжизнено от края на лежанката. Все едно това щеше да проправи път за нервните импулси, прекъснати някъде в средата на гръбнака ми! Бях се фрустрирал, че не можех да се закрепя в желаната позиция. Ама я се опитайте да седнете изправени, когато нямате работещи коремни мускули! Хич не е лесно да се балансира само с рамене. Пробвайте – ако изобщо успеете да не хитрувате, докато волево се опитате да “парализирате” стабилизиращата си мускулатура. Тя работи автоматично, или не работи съвсем, какъвто е случаят с хора като мен, претърпяли травма на гръбначния стълб с пълно обездвижване от средата на гърдите надолу.
Терапевтите, както разбрах по-късно, са ме наблюдавали отстрани и бързо бяха докладвали на лекуващия ми лекар. Разбира се, няма нищо по-естествено от това един доскоро здрав и прав човек на 43 г. да се сърди на тялото си, когато две трети от него изведнъж откажат да го слушат. Но пък самонаказанието лесно може да прехвърли границите на разумното, ако не се контролира изкъсо.
По онова време
имах периоди, когато откровено започвах да мразя тялото си
Например за това, че не се е извъртяло някак си по-чевръсто, за да избегне оня удар в дървото. Нищо, че имах само някакви части от секундата между момента, в който изтървах канта, и края на пистата. При скорост 50-60 км/ч ориентацията ми в пространство беше въпрос на късмет. Моят ме подведе.
Това е минало за мен и вече не си се сърдя, че съм се родил човек, а не котка. Онзи гневен пристъп също ми мина бързо, овладях се и продължих да канализирам фрустрацията си най-вече във физическа терапия. Работих до изтощение върху мускулите, които имах, за да вкарам сила и баланс поне в тях. Помагаше ми доста тогава, а и досега физическите упражнения са предпочитаният ми начин да се адаптирам – което ще е процес, който никога няма да бъде истински завършен.
Допреди година смятах, че съм господар на тялото си. Както и да го тормозех, то свикваше. Винаги съм обичал спорта, затова болката от усилието беше добре дошла, понеже водеше до приятно освобождаване на ендорфини. Можех да трупам мускули и издръжливост, или обратното, да охранвам тялото си като коледно прасенце (и това се случваше). Нямах особени здравословни проблеми и нямах причини да се ограничавам в нищо.
Когато тялото ми изведнъж спря да ми се подчинява, нещата се обърнаха. Аз трябваше да започна да се съобразявам с неговите понякога доста безцеремонни изисквания – а нямах идея как да ги предвиждам и какво да очаквам.
След 50 дни в болница, метални прътове в гръбнака и начална рехабилитация, трябваше да мина през поредица трудни уроци, докато науча основните реакции на “новото” си тяло и започна да го слушам.
Парализираното тяло е пълно с изненади
Когато нямаш волево движение и чувствителност от средата на гърдите надолу, това по дефиниция означава, че абсолютно всяка система е засегната в една или друга степен. Тялото е абсолютно живо – нямаш ампутации, нищо не ти липсва – но връзката с него е съвсем друга. Хем е предимно визуална (ако си разкървавиш коляното, няма да го усетиш, но ще го видиш – ако гледаш там), хем има различни задни пътечки, по които получаваш нервни и разни други сигнали. Голяма част от тази обратна връзка хич не е приятна – мога да изброя поне три вида невротични болки, които ме тормозят, освен че терморегулацията ми е съвсем объркана. По идея, парализираният човек е застрашен от потенциално опасно понижаване на кръвното налягане или образуването на тромби в краката, които могат да плъзнат нагоре. За всичко това си има симптоми, но умението да ги долавяш е съвсем ново. А някои от тях се променят – например, в продължение на цели два месеца бедрото на десния ми крак се изпотяваше страхотно, ден след ден (левият – не). Докторите предложиха няколко хипотези, но не успяха да намерят причината. Изпотяването спря от само себе си. А де?
Ето така, през цялото врем се учиш как да се справяш с нуждите на промененото си тяло. Учиш се колко натиск може да понесе кожата ти – раните от преседяване, прележаване или някакво друго протъркване са много опасни в условията на забавено кръвообращение и липса на усещане. Бях си направил страхотен блистер на гърба от твърде енергични упражнения – и нямаше да знам, ако случайно не го бях напипал. После му треперих две седмици, докато зарасне.
Учиш се как се чувстваш, ако имаш уринарна инфекция, имаш враснал нокът на крака или си подкарал някой грип. И много други неща, за които не знаех нищо, ама абсолютно нищо преди. Както повечето от вас, мислех, че гръбначните травми са предимно парализа, инвалидна количка. Сега мога да кажа, че с това се свиква най-лесно. Не се шегувам.
Най-важният факт: не мога да заповядам на тялото си
Мога само да го помоля учтиво.
Имах проблеми и с чисто морфологичните промени, които настъпват като резултат от парализата. Най-забележимата бе, че поради липса на тонус в коремните мускули, вътрешните органи се “изплискват” навън, така да са каже. Хем губиш тегло (най-вече поради бързата атрофия на мускулите на краката), а пък вадиш будистко коремче като по образец. Отначало ме вбесяваше и се опитвах да загубя тегло. Само че нищо не е толкова лесно: стопяването на килограми довежда до опасно изтъняване на подкожната мазнина, което пък увеличава риска от протърквания на кожата във всички по-кокалести точки. В същото време, реално губиш тегло, и то доста, понеже грижливо изгражданите с години мускули на скиор изчезват в рамките на няколко месеца. Това ме вбесяваше. После се отпуснах вътрешно, понеже се научих да бъда търпелив – много по-търпелив отпреди.
По-малки или по-големи фрустрации ме преследват ежедневно, от това няма отърване. Помня, как първата нощ у дома след болницата ми се дояде курабийка с мляко – не се смейте! В “предишния живот” щях да скоча и да си я взема, след което да се мушна под завивките за общо около минута. Сега трябваше да се прехвърля от леглото в инвалидната количка – което тогава ми отнемаше няколко минути само по себе си, освен че трябваше да използвам специална дъска (сега го правя за десетина секунди, без помощни средства). Не бях и особено сръчен в управлението на новото си превозно средство. В резюме, нощната ми експедиция до кухнята завърши с позорно изтърсване по средата на апартамента. Жена ми се събуди и скочи ужасена.
След това беше ясно, че или ще трябва да си складирам курабийки до възглавницата (лоша идея), или ще трябва
търпеливо да се уча как да върша наново доскоро ежедневни, рутинни неща
Ами някак си постепенно, бавно, но сигурно, усвоих нужните нови умения. Нищо, че вече не ми се яде толкова отчаяно посред нощ. Поне знам, че мога да си угодя за това, ако ми се прииска.
Признавам, че моят житейски опит е леко екстремен, но пък може да е от полза на всеки, който има някакво несъгласие с устройството, функциите или външния изглед на собственото си тяло. В болницата често си тананиках песента на Стивън Стийлс от “Кросби, Стийлс, Неш енд Йънг”: “Ако не можеш да бъдеш с когото искаш, обичай когото имаш” (If you can’t be with the one you want, honey, love the one you are with). Това по адрес на тялото ми, де. Така се самонавивах, че трябва да свикна с новите физически дадености, които имам – и да изцедя от себе си последните капки горделивост. Да се науча да се подчинявам.
Обичайте си тялото и се научете да го разбирате.
В зависимост от обстоятелствата, за някои това ще е по-лесно, за други по-трудно. Така или иначе, друго тяло няма да имате. А за моето си знам, че никога повече няма да му посегна.
0 Коментара