Чувала съм легенди, че някъде имало жени, които се разбирали добре с майките на мъжете си. Живеели дружно, излизали на кафе и се виждали не по задължение, а наистина с радост. На мен, за съжаление, не ми се случи да съм от тях, въпреки всичкото добро желание, което имах в продължение на първите десет години от съвместния живот с майката на съпруга ми.
Започвам този разказ с уточнението, че ние с моята свекърва
живяхме заедно в двустаен панелен апартамент цели 25 години.
Понякога добре, по-често зле, а най-вече в постоянни противоречия. Причините за нашите неразбирателства бяха всякакви – „такова беше времето“, аз бях млада, емоционална и „луда глава“, тя беше своенравна и властна жена, която си пази територията, бяхме твърде различни и не отстъпвахме… В началото плачех, преживявах и се опитвах да се доказвам като домакиня, майка и съпруга. После пораснах и престанах да търся одобрението й. Някъде около 20-ата година от съжителството ни се примирих с факта, че тя никога няма да ме разбере и приеме, за обичане пък – съвсем. В края на краищата, казах си, никой не е длъжен да ме харесва, точно както аз не съм длъжна да харесвам някого. В последните ни пет години заедно не си говорехме, отминавахме се по коридора като пътни знаци и упорито си мълчахме, вече не помня за какво. Живяхме в един дом, деляхме два коридора и една кухня, обичахме едни и същи момчета – мъжа ми и сина ми, но така и не намерихме начин да се приемем една друга.
Никога няма да си го простя
Още когато бях съвсем малка и живеех с баба във Варна, не проумявах защо любимата ми, толкова добра и всичко можеща баба е в някакъв непрекъснат задочен спор с любимата ми, красива и умна майка, която дори не е в същия град. Когато се видеха, мирът продължаваше точно половин час, след това майка ми обикновено напускаше полесражението. Баба всъщност никога не е казвала нещо за майка ми – нито добро, нито лошо. Отношението си личеше от начина, по който ходеше след нея и преправяше всичко: на супата винаги ще потрябва още щипка сол, дрехите никога не са подредени на простора както трябва, не е излишно чашите да се изплакнат още веднъж, масата – да се избърше отново… Когато моята свекърва ми прилагаше този (явно доста популярен) метод за късане на нерви, плачех от безсилие. Майка ми от своя страна не държеше да прави каквото и да е, нито пък я интересуваше дали някой одобрява начина, по който простира. Затова не плачеше, предпочиташе да излезе на разходка или да се затвори с книга и да остави инициативата в ръцете на желаещите. Много години след това, когато беше на легло и аз се грижех за нея, понякога ми казваше:“Седни до мене, престани да шеташ и да готвиш, движиш се из кухнята точно както баба ти и ужасно се ядосвам!“. Тогава разбрах, че тия „дребни неща“ са я наранявали, въпреки че демонстрираше безразличие. А баба отдавна си беше отишла от тоя свят…
Отношенията между две жени в една кухня са сложно, подмолно и лицемерно нещо. С години се опитвах да формулирам сложния многоъгълник от проблеми. Накрая нещата се сведоха до три основни причини:
Тя не ме харесва
Не ме хареса още в момента, в който ме видя. Наистина, в мен няма много за харесване, не съм красавица, ниска и очилата съм, говоря сложно и рядко, нося стари дънки, пуловери и карирани ризи… Като за капак, и баща ми ходеше с дънки и не беше партиен секретар, а майка ми също говореше сложно и презираше домакинската работа. Съвсем като по учебник, за свекърва ми беше необяснимо какво харесва сина й в мен. Ясно е, че за една майка нейният син е най-красивото, способно и мило момче, съответно заслужава най-красивото, учтиво и работливо момиче на света. Вместо това получава…мен. Сигурно е била много разочарована, но животът е несправедлив понякога. Би могла да приеме за утеха факта, че ние се разбираме доста добре и сме щастливи заедно, но тя не поиска. Понеже не ме харесваше, свекърва ми постоянно залагаше в бита и в отношенията ни някакви капани, с идеята, че ще се хвана, ще се проваля и ще избягам с писъци, или пък мъжа ми ще ме зареже разочарован. Това не се случи, но до края на живота си тя не спря да опитва. Канеше внезапни гости, които нападаха хладилника и ни оставяха в най-гладните и трудни години без вечеря. Организираше гледане на „Дързост и красота“ с приятелки и обсъждане на поведението на Брук до полунощ, а единственият телевизор в дома беше в нашата стая, което предполагаше, че не можем да си легнем, преди гостите да си отидат. Веднъж донесе куче, остави го в стаята ни и замина някъде за седмица. Друг път се прибрах от работа в петък вечер и намерих всички възможни чинии, чаши, тави и тенджери извадени от шкафовете и струпани на пода на кухнята, а тя беше заминала при сестра си. На няколко пъти се оказваше, че съм без ключове – свекърва ми ги взела от чантата ми, защото вечерта не съм измила чиниите, та завързахме добро приятелство с близкия ключар. Ако решахме вечер да останем вкъщи и да си говорим, тя задължително идваше при нас и не ни оставяше, докато не започнем да дремем на масата. Ако решахме да правим ремонт или да сменим кухненски уред, тя винаги беше против, критикуваше и мърмореше. Когато бях бременна, всяка сутрин тя щастливо вареше домашен сапун в кухнята, което ми създаде трайна непоносимост и към миризмата, и към идеята за него. Не можахме да постигнем дори приблизителен мир, от което взех да вдигам кръвно и полежах в болница почти четири месеца. Когато ме изписваха, се оказваше, че в къщи ме очакват купчини съдове за миене и дрехи за пране, празен хладилник и сметки за плащане.
Случвало се е да седя сама в кухнята, да чакам свекърва ми да се прибере от работа и да се опитвам да позная с какво ще ме ядоса. Максимум десет минути след влизането й, аз вече бях на ръба на нервна криза.
Преди да се роди детето, ни спасяваше това, че много пътувахме и рядко оставахме вкъщи. Другото, което ни спасяваше, беше, че много добре се познавахме и наистина искахме да сме заедно. Аз не се оплаквах, избягвах всякакви коментари по темата и гледах да плача предимно в негово отсъствие, но мъжът ми е човек реалист и познава добре майка си. Иначе сигурно нямаше да устоим на атаката и с времето щяхме да се предадем.
Аз не я харесвам
Свекърва ми може би не беше лош човек, просто беше напълно различна от всички възрастни жени в моето семейство. В дома на родителите ми съществуваха понятия като свобода на личността, право на собствено пространство, уважение към хората, с които живееш и към техните интереси, дори когато са съвсем различни от твоите… Моите увлечения по театър, екстремни спортове, астрономия и литература съжителстваха мирно с операта, по която се прехласваше майка ми, дърворезбите на баща ми и рисуването на сестра ми.
В дома на свекърва ми съществуваше единствено нейното разбиране за естетика и правилност, останалото се неглижираше и обявяваше за „глупости“. Тя така и не разбра по каква причина ние предпочитаме да сме в гората с палатка, вместо на село да садим домати с нея. Така и не прие ужасния ни навик да купуваме книги, вместо дрехи, обувки или бижута. Така и не се научи да уважава нуждата на човек да остане сам със себе си, а пък идеята да останем двамата с мъжа ми сами – що за глупава идея изобщо?!
В резултат, свекърва ми слушаше някакви музики за шоколади-моколади и шарени бонбони в едната стая, докато аз в другата стая се опитвах да надвикам чалгата с пънк или тежък рок. Купуваше ми за подарък розови рокли с пайети, аз благодарях и ги скривах някъде, а тя се сърдеше. Аз й подарявах ароматни свещи, а тя ги складираше в шкафа си, за случай, че спре токът. Толкова различни бяхме.
Истински сериозните ни конфликти започнаха с раждането на детето. Спомням си, че когато дойдохме вкъщи от родилния дом, тя беше на работа, след това беше сърдита за нещо, пак беше някъде и не влезе да ни види може би цяла седмица. После роднини ми казаха, че това всъщност било нарочно, тя чакала да я помоля за помощ. Оказа се обаче, че аз се справям сама съвсем прилично и нямам никакво намерение да моля за каквото и да е. Аз си се занимавах с детето, тя подмяташе през рамо колко било хилаво, колко било смешно да обличам бебе с дрешки, вместо да го повивам като хората,
как се дават излишни пари за тия памперси…
и така си минаваха годините. Свекърва ми обичаше детето, безспорно. Глезеше го, хранеше го с дъвчащи бонбони и снакс, оставяше го да се цапа, да не си прибира играчките и да клинчи от домашните задължения. Когато поотрасна, му даваше пари в момента, в който съм го наказала за нещо, оплакваше се на съседите, че го тормозя и го карам да чете, оставяше го да гледа телевизия в нейната стая, когато трябваше да си пише домашните, отменяше го, когато съм го помолила да свърши нещо вкъщи…
Проблемът беше в това, че аз не харесвах и не приемах нейния начин на обичане. А най- големият проблем беше, че ако мога да отмина с малко нерви отношението й към мен, не съм никак склонна да правя компромиси с авторитета си пред детето или със съзнателното насаждане на вредни навици у него. Не знам доколко бях права, но ми се струва, че и днес бих се възпротивила на това обичане.
Момчетата
Това, което никога няма да разбера, е как свекърва ми е успяла да отгледа толкова качествен човек като мъжа ми. Фактът, че той е толкова различен от нея, потвърждава моето подозрение, че човек все пак може да изгради в себе си качества и ценности въпреки майка си. Съпругът ми никога не взе страна в нашите спорове, но винаги ми е пазил гърба. Разбира се, исках да тропне по масата и да вземе категорична позиция, но той не го направи. През всичките години беше търпелив и внимателен и с нея, и с мен, опитваше се да обясни позицията ми, да изглади различията… Всъщност, веднъж тропна по масата и тя се счупи, но това се случи само за да ни каже:
„ Млъкнете и двете!”.
Съзнавам, че не му беше лесно, че през годините съм го поставяла в ужасни ситуации от типа „между чук и наковалня“, и съм му благодарна, че се справи. Когато решихме да живеем заедно, роднините му ни предупредиха, че майка му е „особен характер“ и животът ни с нея ще бъде много труден. Ние, с всичката си младежка самоувереност, решихме, че с добра дума и добро желание всичко се постига. Оказа се, че това са само добри теории, на практика постигахме само временни примирия, след които войната продължаваше. Мъжът ми никога не си изпусна нервите, не обиди майка си, не показа неуважение. Но и не я защити, винаги стоеше до мен без капка съмнение или колебание. Днес мисля, че той се справи със ситуацията, а аз – не.
Свекърва ми почина внезапно в една мокра, ноемврийска вечер преди две години. Отиде си бързо и неочаквано, в ръцете на съпруга ми, докато аз се опитвах да се обадя на спешния телефон. Дълго осъзнавахме, че нея вече я няма. На погребението й плаках много. За всичките години, в които крещяхме, мълчахме, обиждахме се, правехме си на пук, отминавахме се и се „надцаквахме“ за глупости. А можехме да сме от онези жени-легенди, които си пият заедно кафето и живеят в мир…
0 Коментара