SOS БАВАЧКИ! Английска няня по балкански

Помощ – спасете ме от тях, или помощ – без тях не мога?

Аз по „исторически” обусловени причини съм от втората категория.

С батко сме отгледани от няни. При него – като за първи опит и като за момченце – са ги сменяли по-често: семейната памет отбелязва 11.

За мен, като за второ издание, или амбициите са намалели, или пък мама се е тренирала в подбора: статистиката стига до 4.

Най-добре помня първата си бавачка – Танте Мария, строга, подредена и безкомпромисна немкиня. Дотолкова, че ме хранеше със супа, ядене и десерт, сипани в една чиния, защото разделянето им било чиста лиготия, нали все на едно и също място отивали.

Аз не съм строга, подчертано разхвърляна съм и съм силно консенсусна. А хранителният ми режим от детството не успя ни на йота да намали задълбочения ми интерес към храната като цяло и в детайли.

Толкова за силата на възпитанието!

Когато дойде моят ред да създам отрочета, не си представях, че някой друг освен

фигурата на нянята

ще присъства в картинката по отглеждането. Още от четиридесетия ден. Единственото, което исках да променя, беше броят на няните и да се придържам към „английския” модел – една бавачка, която се превръща в част от семейството. Колко изискано, ще възкликнете! Е, аз го постигнах в „подобрен” балкански вариант – ние имаме нашата Светла, която в първата дума на моя първи син беше наречена „ба-ба” и с това сложихме край на търсенията. И на възпитанието като такова, естествено.

Така е вече 8 години.

Положителната страна на този вариант е, че липсва несигурността от „чуждия” човек вкъщи, любовта е повече от акъла и няма помен от детски сълзи, когато мама си облече палтото да излиза, а тъкмо обратното – мощно „ура” зад гърба ми.

От друга страна обаче,

думата „дисциплина” отсъства

от речника на нянята и двамата й питомци, а ревността за вниманието й е превърната в семеен спорт. А аз и „гордият” баща дума не можем да кажем напряко, защото това е по-лошо от спор с родните баби на децата.

Вследствие на този чуден метод ни е срам да водим отрочетата на публични места, съботите и неделите прекарваме в опит да „наваксаме” с възпитанието, което ги превръща в обратното на почивни дни, и поне веднъж в сезона аз се заричам да напусна работа и да се отдам на отглеждането им. Това трае до втората чаша с вино. Защото, както е известно, с нея идва и мъдростта.

Да, но пък същите тези деца не се страхуват да си изразяват свободно мнението, справят се добре в училище и са подчертано весели, да не кажа по-силна дума. Поне засега.

Списъкът „за” и „против” може да бъде продължен още много. Очевидно е, че идеални варианти няма.

Всеки прави своя избор и ползва някакви вътрешни оправдания за него.

Аз „полегнах” върху думите на моя баща, когото винаги съм била готова да послушам, стига той никога да не разбере за това.

Неговата възпитателна теория е прекрасна, защото снема много чувство за вина от плещите на родителя. И е доста проста за следване: според нея

всеки се ражда с характера си

и възпитанието не може да свърши много работа. Любовта, дори и в прекалени дози, е за препоръчване, защото „заключва” тъмните страни у детето. Личният пример също, но в малки дози, за да не омръзне, и той се възприема най-добре, ако родителят е вътрешно удовлетворен от самия себе си.

Тоест бавачката-баба е нашият печеливш кон.

P.S.: Когато реших да се занимавам с PR, най-добрата в областта ми разказа следната истинска история: тя играе бридж онлайн с някаква възрастна дама. Постепенно завързват разговор или по-точно чат. Госпожата я пита с какво се занимава и тя пише: „с PR”. Следва дълга пауза и после коментар: