От дете обичам да играя с думите, харесвам формата, звуците, обема, стойността и тежестта им. Конструирах си фантазии с подръчни изречения, събрани от приказки и случайно дочути разговори. Мечтаех в готови глави от роман. Обичам думите.
Сигурна съм, че в единствено число изборът тежи твърде много. Звучи еднократно. Едноактно. Без поправителен, без алтернатива. Отговаря смислово на важни житейски етапи – за първото вечно приятелство, за специалност в университета, за партньор в брака или извън него, за дом или за авиокомпания и посока без билет за завръщане.
„Избра ли какво ще учиш? Избрах. Ама защо? Ми там ме приеха…“
Или „ще се оженим, да, мама смята, че е време“. Привидно личен избор.
Давам си сметка, че сме
благословени със свободата
да правим изборите си сами. Представете си как само век по-рано подобна свобода би изглеждала трудно постижима. В половин България изборът на брачен партньор е бил в ръцете на родителите, които пращат нарочни сватовници „на сгляда“. И участието на младите често е сведено до съгласие. В по-заможните семейства пък първородният син по презумпция е лишен от правото да избере занаят, защото се очаква да продължи тоя на баща и дядо. Дюкянът задължава.
Не че уреденият брак е задължително нещастен. Нито пък занаятът, подхванат по наследство, не носи удовлетворение и състоятелност. Но все остава съмнението, че в края на живота си човек се пита „какво ли щеше да е, ако бях избрал друго“. Но времето и мястото за подобен избор е
останало на няколко спирки назад.
Днес имаме няколко еднократни избора в пълна свобода. Представям си ги като спирки покрай релсите на теснолинейката, която ни отвежда до последната гара. Животът ни принуждава да ги направим и да си поемем отговорността за всеки един от тях. После – с придобита измамна опитност, в качеството си на родители, правим опити да продължим да взимаме подобни решения и за децата. И мисля, че още малко след първите постоянни зъби е редно да започнем да тренираме да не го правим.
Всеки има право на избор – грешен или правилен, но личен.
Казват, че децата са опцията ни да поправим собствени грешки. Изкушаващо е, наистина. Но ако с намесата си спестя на моите разбито сърце, мокра от сълзи възглавница или тежък изпитен провал, ще им се наложи да го преживеят в друг момент – двойно по-тежко. Опитвам да се озаптявам в даването на непоискани съвети. Засега без особен успех, признавам, все още бродя между детските стаи в очакване някой да се вслуша в „мъдростта на вековете“. Заспивам с прехапан език заради премълчани безценни наставления. Сутрините едва се въздържам да не подхвана серията полезни
майчини притчи преди първото кафе.
Установих обаче, че съветите за даден правилнен житейски избор се посрещат с почти отрицателен ентусиазъм. Сякаш е по-добре родителят да дава себе си като лош пример – заради вече несъмнено преживян провал или разочарование. В бурните води на пубертета подобен подход изглежда полезен. Като фар на ръба на съмнителен бряг.
Ако призная грешките си, без да натяквам как е по-добре да се постъпи, вероятно ще постигна повече. И в делегирането на свобода за малки, всекидневни, незначителни избори, които да тренират отговорност. И в доверието, което се надявам да не губя.
Пък ако поискат да споделя тежестта на избора им – по-леко ще е за всички.
0 Коментара