Докато вървя из напечения център на София – от „Орлов мост” през градината, покрай горещия паметник и сенчестата площадка с уреди за упражнения, към подлеза с магазинчета за дрехи втора употреба и антикварни ножове и бинокли; и после по „Гурко“ – нагоре, към хубавата част на града, където има кафенета, пълни с приятни лица, празни сумрачни галерии, ресторантчета и книги в изобилие – аз се мъча от натраплива мисъл: изключих ли печката вкъщи? В тая жега си бях правил кафе – луд човек! Преди два месеца бях прекарал остър панкреатит, една противна и мъчителна, по принцип смъртоносна болест, която ми наложи съвсем логична забрана върху всички вредни привлекателности на живота. Затова си бях варил безкофеиново кафе. Чудя се дали могат да създадат безалкохолно уиски и безпроблемни жени? Най-вероятно могат, но никой няма да им обърне внимание. Аз имах проблем – натраплива мисъл: дали изключих печката?
Сега ще ви кажа защо. Защото вкъщи, в заключения, сумрачен и топъл като парник апартамент на седмия етаж, през чиито прозорци се виждат руините на „Полигона“ – една кошмарна, подивяла площ, бивше военно поделение – та там бях оставил самичка моята котка Личето.
Истинското име на Личето е Ангела. Ангела Мъркел. Името й дойде само, хвърли багажа си на пода и се настани като у дома си. Пасна й от мига, в който го изрекохме. Мисля, че го изрекохме едновременно с жена ми.
Личето беше бяла като памук в летен ден,
огрян на памучното поле от силно слънце. Предишната ни котка беше черният котарак Луцифер. Той беше черен с някакъв съвсем недвусмислен червеникав оттенък, който ставаше и синкав вечерно време и подсказваше пъклените му произход и намерения. Луцифер или Луци умря от котешки СПИН на 4 години след мъчително боледуване. Въпреки болестта си, прихваната от множеството улични побоища – при котките болестта на имунния дефицит се пренася чрез одрасквания от други котки – Луци до края на живота си беше страховит побойник. И най-вероятно любовник. Но в любовния му живот въобще не сме се месили. Тогава живеехме в къща на малка уличка в Банкя, далеч от центъра на градчето. Луцифер беше черното страшилище на уличката. Понякога съседите ни питаха с плахи гласове: ваша ли е тая черна котка? Да – казвахме ние. Ай, ай, ай. Дръжте я вкъщи, защото ще стане някоя беля – казваха съседите и отминаваха, без да споменават каква беля имат предвид. Но ние познавахме Луци и във въображението ни се раждаха ужасни неща.
Ето защо, когато се появи бялото малко и дълго като памучен масур същество с огромни зелени очи и прозрачни розови уши, през кожицата на които прозираха фини мрежички от капиляри, ние нямахме друга възможност, освен да го кръстим Ангела. В природата трябва да има симетрия.
След дяволите трябва да идват ангели и да почистват.
И защото първото нещо, което котето направи, беше да се отърка в краката ни и да замърка – ние й дадохме фамилия: Мъркел. Естествено, нямахме намерение да се обръщаме към нея на малко име и фамилия, поне не и докато не стане възрастна и сериозна дама. Но беше добре да си има фамилно име, за да не се бърка с всички други Ангели по света.
След като й дадохме име, дадохме й и купичка детски котешки гранули – съвършена смес от соя и пикантна смрад – и тя стана член на семейството ни. Естествено, когато гледаш животни, имаш едно наум. Те живеят по-малко от човека, понякога внезапно се разболяват, заради палавостта си или от глупост могат да загинат в инцидент; някак си не можеш да контролираш по свое желание живота им. Затова, ако си опитен, гледаш да не се привързваш много силно към тях. И въпреки че внимаваш, лека-полека се привързваш така, че после вървиш и трепериш от лоши мисли: дали не забравих котлона на печката включен? И си представяш безпомощното животинче-човек, което стои само и заключено в самотния апартамент, а вътре става все по-горещо…
…и спираш да си представяш, защото е прекалено страшно и мъчително.
Вървях и си давах сметка, че грижите за някой беззащитен те привързват така силно към него. Тоест – неговата беззащитност те привързва. Една невероятно силна, хилядократно увиваща сърцето ти нишка от състрадание, милост и тревога. Грижа – това е думата. Това, като че ли, е инстинкт, много дълбоко заложен у човека. Не само у жените, та да го наречем направо „майчински”, а и у мъжете. Въпреки че не съм чувал да се говори за „бащински” инстинкт. Несправедливо е, някак си. Аз
изпитвам такова страхливо-грижовно и направо бабешко чувство
към котенцето ни, така треперя за него, че понякога се укорявам: за дъщеря си, учеща на две хиляди километра на Север, в опръскания с дъждец на прах Берлин, ходеща всеки ден по морги и болници, учеща медицина и ядяща храна от картонени чинийки не се тревожиш така, както за котето!
Но след това се оправдавам пред себе си: котето е беззащитно. Дъщеря ми е силно момиче – като малък кремък, покрит със свеж мъх. Ех, и e така, и не е така. Никой не е силен, както и никой не е пък чак толкова слаб. Всъщност – всички са и много силни, и много слаби. И котките, и хората. Човек трябва да поживее доста с тях, за да го разбере.
Ангела, Ангелица, Ангеличето, Личето, Лица, Лишей, Личен Це (китайски мъдрец), Личона, Личка – всичките тия имена се сипеха върху нея; тя се преструваше, че не ги знае, като със сигурност добре ги знаеше, правеше се на ударена, правеше си каквото си иска; растеше, лежеше и кротко гледаше безкрая през прозореца или тичаше бясно из всички стаи – по пода, по стените и масите, по столовете, пердетата и шкафовете, а понякога и по тавана. Тогава получаваше и имената Хермелина, Лемура, Драконеса и Маймуна. Хермелина, защото беше бяла, но с деликатно сива опашка. И едно съвсем смешно петно от сива козинка на челото, което беше разполовено на две точно по средата и изглеждаше като силно зализаната на път коса на руски статски съветник от Чехово време.
Сега Личето е голяма, красива котка, разгонена, стройна, настръхнала от котешка похот. Лежи и се търкаля, търка се в пода и предметите, отърква брадичката си във всеки попаднал й крак, тихо и някак жално мърка с изтъняло гласче. Аз я наблюдавам и усещам стягане в сърцето: Да не се мъчиш много така, момичето ми? – питам я наум. И грижата притиска гърдите ми. И ми се прищява да отида веднага да й намеря някой хубав котарак, гамен и веселяк, за да правят любов и Лица да народи котета. Ангели като нея или някакви съвсем други.
Живи същества, беззащитни. Създадени за милост и грижа.
Още от малък гледам домашни ангели. Личето е може би десетият или петнайстият. Хемингуей, големият любител на котки, е казал: Всяка котка води до друга котка. И е отглеждал десетки. Аз също обичам котките, но не бих гледал повече от една – не ми се ще да деля чувството си на две или на три. А това може би е егоистично? Или може би – неразумно? Хората имат и най-вече са имали много деца, казвам си, та като умре едно или пък две, да останат другите. Доста пресметливо. За да не останат празни домът и сърцето на старите стопани.
Гледал съм много животни. Белият плъх Жан Мишел, когото спасих от медицински експеримент, измъкнах го от аквариума му в един тъмен коридор на Медицинска академия – бях ученик и ни бяха завели там да видим електронен микроскоп. После – мишлето Маврицио, което улових сам с капан в мазето – него гледах в един и същ аквариум с Жан Мишел. Погаждаха се. После се появи и паякът Иноченто (Невинния), огромен и с редки, остри косъмчета по краката. Майка ми го премаза с чехъл. А, да,
тя хвърли и белия плъх от четвъртия етаж,
защото в началото не й бях казал за него и тя, уплашена го сграбчи и го запокити през прозореца. Тогава брат ми веднага го прибра в квартирата си и с младата си жена го спасиха, хранейки го с биберон, а после аз го загледах пак. Помня, че в беса си тогава, полудял от ужас заради изхвърленото беззащитно животинче, грабнах една маса, приготвена за гости, и я изхвърлих през прозореца. Майка ми остана втрещена – гледката на летящата маса с десетките чинии беше забележителна. Може да си е помислила, че съм луд. Но аз просто и тогава, и сега се ужасявам от безсмислената жестокост на човека. Към всичко беззащитно. И наистина полудявам. Като казах, че у човек има дълбоко заложен инстинкт да защитава всяко беззащитно същество, забравих да допълня, че той носи и противоположния инстинкт – да наранява и убива беззащитните. И така… после гледах двете телевизионни мишки на Мартин Карбовски, котката Даниела, мишките Сребърна роса и Тигрова лилия, много безименни хамстери, полузабравени вече котета и кученца и какви ли не други мили домашни духове. Времето лети.
Сега Личето тихо мърка около мен, отърква се, гали се и страда от липса на мъж. Малката ми женичка! Качва се на мивката, там я залавя голямата ми, мила жена – Иванчето – и я измива доста безцеремонно със студена вода. Лица става тъничка, мокра и смешна, после се отръсква, шумно пърха с уши.
Когато напиша и изпратя всичко написано дотук, ще полегна, а тя ще легне на гърдите ми. За да лекува старото ми сърце.
0 Коментара