Стаичката със спомени

Животът има сложна структура. Векове наред философи и всякакви мъдреци търсят верните отговори на въпроси, свързани с добруването на човека.

Истината е, че всички човешки същества преминаваме през болки и страдания, през тъга и радост, през надежда и отчаяние.

Всичко, което ни се случва, е някакъв урок за нас самите. Без значение каква е тежестта му, той е урок и от нас зависи каква поука ще извлечем от него.

Но съществуват по-особени такива. Дълбоки, разтърсващи до дъното душите ни.

Нека разгледаме един такъв урок.

Ражда се момче. Расте в спокойно, но амбициозно семейство. Нормите на възпитание и поведение са стриктно спазени, според формулата на висшият етикет за комуникация.

Детето расте, родителите му са грижовни и същевременно упорити в изграждането на възгледи и желания още от ранната му възраст. То научава добре няколко езика, запознава се перфектно с историята на своята държава, опознава световната история и докато стане на 16 години  вече е изградил съвкупност от етикет, знания и много обща култура. Стабилен юноша, с отработен поглед върху световните тенденции,  анализиращ адекватно своите качества, той решава накъде да се насочи в професионален план. Завършва с отличен успех няколко магистратури и започва работа на висока позиция. Усмихва се щастливо, защото усеща удовлетворение от положените усилия и резултатите, получени от тях. Дните му се редят един след друг с нови стремежи. На 30-годишна възраст той е един от съдружниците в голяма корпорация. През това време е изградил приятелства с хора, които са на неговото професионално ниво. Едва успява да открадне време за ски или сърф. Събитията, организирани на яхти са

добре дошли за формулата: „Полезното с приятното“.

Някъде там едва успява да намери своята бъдеща съпруга. Красива, мила, добра, независима и добър професионалист в своята сфера. Предложен и приет брак. Красив, макар и леко нарушен от служебни имейли меден месец.

Връщане към ежедневието и уморено прибиране у дома, където го очаква неговата съпруга с вече двете им деца. Досадно и уморено подхвърляне в ъгъла на служебното куфарче, тягостна вечеря, уморена и направо изтощена усмивка, с която награждава децата си, които се катерят по него и търсят прегръдките на своят баща. Следват оправданията, че работата изисква все повече време, че всичко това се прави в името на семейството и бъдещето на децата.

Почивките преминават все по-отегчително, а децата му растат, без той да вижда и осъзнава това. Разговорите стават все по-оскъдни, ограничени са само до това кой къде ще учи, какво е необходимо и каква е таксата за университета. Вече вижда съпругата си като част от интериора, приятелите, с които играе голф са част от задължителната му програма, а не радостно преживяване. Следват сватби и на двете му деца, красивият дом опустява, защото там вече са само той и добрата му стара съпруга.

И идва осъзнаването.

Седейки в удобното си кресло, сам в огромния си хол, съзерцавайки през френския си прозорец как вълните се разбиват в скалите и с чаша уиски в ръка, той усеща прегръдката на самотата.

Опитва се да намери спомени. Спомени с любимите си хора. Родителите му отдавна са напуснали този свят. Замисля се и осъзнава, че дори не е намерил време да се прости с тях. Същите онези, които му дадоха началото на пътя.

Със свито сърце той се опитва да насочи мислите си към децата и съпругата си. Там, в стаята със спомени го чака

смразяваща картина.

Пред очите му изплуват спомени на детски личица, които му се усмихват, детски гласчета, които го умоляват да си поиграе с тях и накрая – сълзи от разочарование в очичките им. Следват нови спомени с тях. Хладно и дистанцирано общуване, кратки и ясни изречения относно проблем, който трябва да се разреши… Но нищо, свързано с мечтите и чувствата им. Нищо, свързано с мислите и разбиранията им за живота.

Сърцето му галопира. Спомените се пренасят и към съпругата му. Тя е до него. Винаги, дори и сега, макар че отдавна е в семейното им ложе и спи. Но слънчевата й усмивка, с която тя го влюби в себе си, вече не грее. На нейно място се е настанило сериозно и тъжно изражение. Все още се чете любов в очите й, но и тя се е обгърната в одеялото на разочарованието.

Силно разтърсен, той се опитва да се успокои, като се замисля за приятелите си. И това го довършва. Там, сред шепата „приятели“ не е останал никой, освен онези, с които прекарва време –„ Полезното с приятното“. Оказва се, че истинските му приятели отдавна са отлъчени от самия него. „Нямам време“ – така се бе оправдавал и пред тях, и пред самия себе си.

Тези картини го сриват. Той става. Налива си второ питие и се отправя към красивия прозорец, където вълните с грация се разбиват в скалите. Замисля се, че дори и тази красива къща, с тази невероятна гледка, не я беше избрал той, а семейството му. Осъзнава, че за първи път се вглежда в красивия залез и в ефирния танц на вълните.

Усеща студ.

Душата му се вкаменява от самотата, с която сам се е облякъл. Има всичко, а всъщност няма нищо. Притежава огромни банкови сметки, невероятни имоти, а е беден като църковна мишка. Има спомени от невероятни професионални успехи, а няма спомен от първите паднали зъбчета на децата си, от първите им страхове и от първите им любовни трепети. Няма спомен кога се появиха първите сладки бръчици около очите на съпругата му. Не помни вече как звучи кръшния й смях.

Не си спомня топлината на бащината ръка, нито нежната майчина прегръдка.

Да, в стаята със спомени няма нищо. Той е беден и опустошен. Може да си купи всяка маса във всеки ресторант, но не може да си купи време, за да напълни стаята си със съкровени спомени с хората, които обича.

Изпи последната глътка, наслади се още веднъж на красивата гледка през прозореца и  очите му се озариха, защото беше взел решението, че от този миг нататък беднякът на спомени ще забогатее.

И така, колко пъти се замислихте и проверихте какво има в стаичката ви за спомени?

Ако сте бедни там, никога не ще бъдете щастливи.

Щастието е онова вълшебно одеалце, което е изплетено от красиви спомени с любими хора и с което се загръщаме в студените зимни нощи от живота си.

Време е. Влезте в стаичката.  Тя е нашата отправна точка за успехи и неуспехи в този живот.