С отдръпването от плитчините и от бреговете в живота, където опасностите са малки, а вълните и изкушенията – големи, и с навлизане в по-спокойните, но по-страшни води на средната възраст, всеки мъж почва да усеща нуждата да се доказва.
Да се докаже, или което е още по-важно – да си докаже, че и отвъд шамандурата, която е границата между инерцията на младежкото съобразяване със забраните и мъжкото критическо мислене, рискуващо да ги наруши, морето може да е до колене, че и там пак се плува с лекотата, както някога се е плувало на брега и най-важното – въпреки че навътре риболовът е затруднен от стари рибари, плътно разпънали гъсти мрежи от лъст и лъжи, той, самотният мъж, носи винаги вярната въдица и още е в състояние да
накара младите риби да кълват.
Запознах се със Стела Петрова през лятото на 2012 година. Всъщност, тя се запозна с мен. Стела бе от рибките, които образуват пасажи там, където има проминентни течения. Обичайно младите рибки плуват там, където има храна. Те са винаги гладни и колкото по-голям кит-гостоприемник намерят, за когото да се захванат, когото да засмучат с влажните си вендузи-вагини и върху когото да паразитират, толкова по-добре. Стела не бе от тях. Може би защото Стела никога не гладуваше. Хранеше се редовно, имаше добър апетит и нямаше нужда да ползва анатомията си за препитание. Поне не по програмата секс срещу храни.
Стела Петрова разменяше секс само срещу среда.
Поетична, артистична, проминентна среда. Или разменяше поне обещание за секс. И очакваше поне обещание за среда. Естествено, Стела беше млада, около двайсетте, иначе нямаше да й обърна внимание, и младостта й бе едновременно оправдание и извинение за наивността, с която бе възприела случайните ми появи на писателската сцена като сигурно обещание за бъдещо постоянно място в нея. Някъде беше чела нещо от мен и понеже не пиша с псевдоним, а с име, благодарение на Марк Зукърбърг, на Стела Петрова не й се наложило да бъде Шерлок Холмс, за да ме открие.
Фейсбук е направил за секса повече и от топлата вода.
Не казвам, че Стела Петрова ми писа съобщение с предложение, казвам само, че всеки мъж би видял в него бъдещо обещание за такова. Въпреки младостта си, Стела разбираше от разменна валута. Ако тя очакваше от мен общност, в която да сбъдне артистичните си желания, аз очаквах от нея нещо, с което да сбъдна моите. А аз не съм артист, не съм писател и, общо взето, ако не от живота, то от жените желая предимно или само едно.
Придобитият през всичките дълги 34 години скепсис ме караше да гледам със съмнение или поне без момчешки оптимизъм на момичешката емоция, с която Стела пое инициативата в разговора си с мен и през цялото време не я остави. А аз не можах да оставя Стела. Първо се чувствах малко жалко. По това време бях женен вече десет години, а жена си познавах отпреди. И нито преди, нито после й бях изневерявал. Но не сексът ме притесняваше, а свалката. Дузина години не бях в играта и това неминуемо ми се бе отразило. Но именно преждевременното полово пенсиониране, а не, примерно, ласкателството, че младо момиче се интересува от мен, ме подтикна да продължа. Когато една система престане да работи, почва да клеясва, а мъжете с времето стават подозрителни и чувствителни към работата на някои от своите. И неистово се нуждаят от това, с което започнахме – да се/си докажат.
Формата значително облекчи шанса ми.
От колкото време не бях излизал с жена, от толкова бях почнал да пиша разни истории, а най-добрите ми истории, са истории с жени. В момента, в който си представих Стела Петрова като образ, който произлиза от мен, можех да правя с нея каквото поискам. Докато бяхме на етап чат, нямаше от какво да се притеснявам. Аз съм обикновен човек, който пази най-необикновеното от себе си за хартията.
Извън нея съм сив, скучен, среден, смотан, страхлив.
Докато бяхме на етап чат, можех да бъда какъвто аз бих се създал и вече дори се бях създавал, пишейки, а не както го бяха направили вместо мен моят ген, семейството и случайността.
Писането е приложна магия. Добрият автор-магьосник не ползва пръчки, а прилагателни, няма плащ, а писалка, не държи цилиндър, държи цигара. Но пораженията, които причинява върху психиката на по-лековерните читатели, са със същата степен на категорична и ирационална вяра. Магьосниците и писателите са или обикновени мошеници, или необикновени лъжци. Не че такава е природата им, просто това работят. И когато някои вярват на работата им, това, освен комплимент към самата нея, е и критика към самите тях.
Стела Петрова вярваше, че текстовете ми имат нещо общо с мен. Като поведение и лайфстайл. А в последвалата ни епистоларна свалка аз не направих нищо да я разубедя. Напротив. С перфидно притворство и с похвално перо се заех да втвърдявам убежденията й,
воден от собствената си мъжка втвърденост,
съзряла закъснял шанс да се утвърди. Обещавах на Стела неща, които можех да й изпълня само в роман. Обещах на Стела всичко. Тя ми обеща само едно. Успехът на всяка пазарна размяна, независимо от стоково, полово или парично естество, се гради на това и двете страни да останат доволни. Отношенията ми със Стела се развиваха като по учебник, в който след урок „Отношения” следва урок „Сношения”. А никой от нас не бе лош ученик, склонен да пропуска уроците. Никой от нас не получаваше много повече или много по-малко от другия.
Реално, като равносметка след няколко седмици чат, никой от нас не получаваше все още нищо, освен удоволствието от настоящото еротично говорене и още по-голямото удоволствие от бъдещото предвкусване на плътта (Мечо Пух е предвкусвал предимно мед, но е знаел какво говори).
Мина месец. Полека почна да ме полазва паника. Както всичко вървеше добре, така изведнъж почна да се изплъзва. Стела често изчезваше от чата за по няколко дни. После се появяваше все едно никъде не е била, но аз знаех, че я е нямало. Нямало я е за мен. Иначе през цялото време е била там, от което болеше още повече. В безкрайните дни, в които чаках поредното й писмо, тя не ми пишеше. Но пишеше в разни чужди теми, коментари и състояния. Спрях да гледам диалоговия прозорец, залъгвайки се, че още не е отворила писмото ми, но никога не издържах дълго и все пак плъзвах едно око.
Издайническата човка, отмятаща вече прочетеното,
винаги беше там. Какво става, бе? Омръзнах ли й? Обидих ли я? Отказа ли се? Не че ми пукаше за Стела, но бе лесен улов и след като сама бе взела кукичката, за да се наниже на нея, вече я виждах как подскача в живарника. Освен това бе и въпрос на чест. Винаги предпочитам жени, по-грозни от мен. Това ме кара лесно да доминирам и да се държа с тях не като с примадони, а като с персонал. Пък и когато се разделим, те почти винаги страдат, а аз почти винаги се радвам, че съм се отървал. И ето сега, по-грозната от мен, пухкавата и все още по детски пъпчива Стела Петрова, изглежда, че ме избягваше. Писах й няколко по-конкретни писма, на които тя убедително отговори, че „иска да опознаем телата си”. После изчезна пак.
Теглих й една наум. Уморих се. И се примирих.
На третия ден получих писмо: „Тук съм вече. Когато решиш да го направим, знаеш…”. Отговорих веднага. Разбира се, утвърдително, но с престорено равнодушие. Исках да изглеждам суров. Готов, но суров. После погледнах хронологията на писмата ни. За 40 дни аз не бях успял да направя това, което тя бе направила за 1 минута. Просто не беше честно. Вярно, винаги жените решават кога, но знаете ли в 40 дни колко минути има? Почти 58 000. 58 000 към 1. Съотношение на желанието към възможностите. Е, и милион към една да бяха възможностите, аз вече имах моята. Възможност за секс. За утре. В осем.
Няма да казвам през какво минах, за да си освободя вечерта.
Когато от десет години имаш жена, но нямаш приятели,
поводите да не останеш при нея в петък не са много. Малко преди осем бях навън. Малко след осем пак почна да ме полазва едно съмнение. Много преди девет вече знаех, че Стела Петрова ме е вързала. Телефонът й беше изключен. Профилът й във фейсбук – блокиран.
Стела ме беше вързала и баннала едновременно. Дотогава не ми бяха правили нито едно от двете. Няма да крия, че ме заболя. Не заради изплъзналата се от куката рибка, а заради лъжата й и надеждата ми, че тая може да се окаже златна. Но не бях ли я лъгал и аз със златна уста? И не беше ли тя разбрала? И не бе ли превърнала отвращението в отмъщение? Не разбрах тогава, не знам и сега. Не ме мъчи, но ми е любопитно. Но, Стела, ако четеш това, хвърли го! Минаха три години, а летният флирт се разваля до есента.
0 Коментара