Когато нямаше интернет, имаше опашки за книги. Ученичките си тупираха косите. Вместо сенки използваха моливче за стъкло. Площад „Славейков” не беше средище на книги – беше средище на майките на манекенките. Те въздишаха по големите като куфари магнетофони „Смарагд” и много повече по техните собственици.
И ние, бедните софийски копелета, въздишахме. Само по въздишки оставахме, като гледахме как девойките поемат подир магнетофоните. За нас най-ухажваните, най-красивите, най-достойните жени си оставаха продавачките в книжарниците. Независимо от гръдната обиколка.
Купувахме им цветя за 8 март – Международния ден на жената. Влизахме малко преди да затворят, оглеждайки се, като на среща с ятак. Нашите тайни сътруднички скришом вадеха изпод щанда отредените за нас западни книги. И ние излитахме от явочната квартира, подивели от любов. Скрили наградите под пуловерите, гордо подминавахме майките на манекенките. Ние се чудехме кво толкова в един „Смарагд”, а те се чудеха защо не спираме.
Книгите ни обичаха до такава степен, че не искаха да се женят за нас. Искаха да запазят любовта ни. Бяха ни верни, защото не им изневерявахме. Не ги забравяхме. Съзнавайки, че не могат да ни напуснат, те бяха не само светът на нашите фантазии – те бяха фантазиите на нашия свят. Ей такъв един купон – секс с другоземки.
Кръстан Дянков превеждаше Фокнър, Албена Иванова – Уилям Голдинг, неясно как през нас мина и „Един ден на Иван Денисович”, а за Синия бюлетин на Съюза на българските писатели сменихме обекта на букетите. Бюлетинът с преводи от западни автори се раздаваше – за нещастие! – само на старите писатели, членове на съюза, а преводачките – за щастие! – бяха млади. Те се опиваха от нашия интерес, а ние бяхме трезви като радиатори.
В този денонощен блус на думите изведнъж над нас полетяха чаршафите на Ремедиос Красивата. „Сто години самота” на Маркес. Незабравимата книга в нашия писателски свят.Бях дал първия си роман в издателство „Народна младеж” и четях Маркес, унесен като словесен пияница,
мъничък като калфа, мек като мляко.
Поглъщах учебника по майсторство и се проклинах на дебютния си напън. Когато първият ми роман излезе (1975 г.), един мастит критик отсече: ей тоя е под влияние на латиноамериканския магически реализъм. Глупакът ми направи комплимент, но ми създаде и ядове. Понеже тогава можеше да съществува само социалистическият реализъм. В същата година дебютира и Боян Биолчев. И той под влияние на Ремедиос Красивата, и той опънал едни чаршафи по-нависоко от тяхното предназначение. И двамата се разминахме с наградите за млади белетристи „Южна пролет”. Не марксисти, а маркесисти! Положението се ремонтира, когато Маркес дойде в България. И Рей Чарлз дойде в България. И „Смоуки”, ако щете.
В „Сто години самота” съзряхме колко високо е вдигнал билото майсторът. И една дива амбиция да не пишем като Стоян Ц. Даскалов и неговите братя. Да не се гушим в указанията. Появиха се и Христо Калчев, и Борис Христов, и Владо Даверов, и Виктор Пасков, и Владимир Зарев, и Севда Севан, и Иван Голев, и Миряна Башева – до един чели Маркес, представете си.
Цяло поколение – поети и белетристи – маркесисти!
А преводачът на „Сто години самота” Румен Стоянов кротко си пие водката с нас. И всеки иска да го черпи. Боготворяхме го. Като ангелския куриер на красотата. Като служител на богинята Веста – пренася вярното, истинското, което може да бъде върховно свободно. Като тайния емисар на естетиката, успял да надиграе статуквото. Да, беше надхитрил системата. Откраднал факлата с пламъка, за да освети нашите дребни душици. Тоя можеше да си живее само на алкохол, но по едно време се опита да пише. Не се понесе в магията на преводаческия си талант.
Четящите не обичат да конструират класации, по върховете на майсторството греят десетки книги. „Сто години самота” не носи знамето на победителя, защото победата е на друго място. Невидимо. Като нашата представа за красота, в която никой не може да надникне. Маркес ни порази тъкмо с това величествено преклонение пред човешките простори. Ние винаги сме готови да полетим след красотата, та било и на един чаршаф.
0 Коментара