Мечтая да напиша книга за Афганистан. Но не за талибани, муджахидини, американци, руснаци, пущуни, опиумен мак, тероризъм или геополитика. А за нещата, които, оказва се, са най-важните в живота на всички ни независимо къде сме избрали да се родим – любов, брак и секс.
Един ден, Inshallah, ще я напиша.
Помните ли учудването на Елизабет Гилбърт в „Яж, моли се и обичай”, чиято приятелка психоложка бе открила, че всичките й клиенти от група бежанци, загубили деца, близки, домове, се вълнуват най-много от взаимоотношенията и любовния си живот и търсят помощ за това?
Афганистанците не са никакво изключение, но не, те най-често няма да си го признаят публично. Нито пък ще се говори за това по телевизията, радиото или в пресата.
Озовах се в Кабул в края на 2002 г., малко след като Буш уж беше прогонил талибаните. През следващите 3 години съдбата ми подари шанса да стана близка с доста хора – повечето млади, образовани, говорещи английски (необходимо условие). По-късно, вече онлайн, към тях се присъединиха още и още и както твърди един от тях, съвсем сериозно при това: „Ти привличаш като магнит.” Няма да анализирам в момента защо се случва това привличане, но чух и продължавам да чувам десетки истории – за любов, за секс, за годежи, бракове, мечти и въжделения.
Продължавам и да давам съвети „на кило” и да отговарям на всички зададени ми въпроси. Всички са чували и чели, че в Афганистан браковете се договарят, двамата млади нерядко се виждат чак на сватбата; семейството на момчето трябва да плати за момичето; изключително често се женят първи братовчеди; мъжът е господар и се слуша неговата дума; любовта преди сватбата е забранено удоволствие, а сексът извън брака може да завърши със затвор или даже със смърт в някои от по-консервативните пущунски провинции. Много мъже се женят за 2, за 3, даже за 4 жени (защото пророкът Мохамед бил направил така, но без да вникват в неговите причини), все още съществуват и ужасяващите практики да се „плаща” с момичета за невърнати дългове или като откуп за извършено престъпление. Момичета, които може да са на невръстни години, а съдбата им оттук нататък е да слугуват в къщата, където са попаднали като „съпруги”.
Сигурно сте видели августовската корица на сп. „Тайм” с лицето с отрязан нос на 18-годишната Аиша, наказана, защото е избягала от дома си, където мъжът й я малтретирал…
Дори така суховато изредени, фактите са в състояние
да изкарат от обувките всяка средностатистическа европейка,
дори и да не е феминистка. И мен ме изкарваха, разбира се. Възмущавала съм се на висок глас неведнъж – и срещу жените като стока, и срещу мъжката доминация. Въобще не помня колко пъти съм пропагандирала преимуществата на „свободния любовен и брачен пазар”, на секса преди брака и т. н. Докато в един момент сама на себе си започнах да не вярвам. Чак пък толкова ли е добър свободният пазар на любов, връзки, съжителства и бракове?И чак толкова ужасяващо бедствие ли са всички бракове, уредени от сватовници?
Тук, в България, сред познатите ми жени на възраст 35-45 години на пръстите на едната ръка се броят тези, които казват, че са щастливи в любовния/семейния си живот. Повече от половината ми приятелки и познати са разведени или се развеждат – при все че се омъжиха „по любов” и гледано отстрани, „всичко им беше наред”. Докато на маса и няколко бутилки вино не разбереш, че той пие/кръшка/посяга; не са правили секс в последната година или две; нямат вече какво да си кажат; той е мързелив и на нея й е писнало да го издържа, пък и къщата да върти; скучно е, задушава се, иска си свободата, нови предизвикателства и емоции. И любов. Най-вече. А на свободния любовен/брачен пазар тя е достъпна, даже твърде достъпна, затова и…
Шекспировите трагедии вече не са на мода
Повечето от горните аргументи, разбира се, и за мен биха били причина за развод. Винаги съм била апологет на свободата да избираш и да не се примиряваш. От известно време обаче ме мъчи еретичната мисъл дали пък тази свобода е истинска? Дали не е само наша илюзия, която всъщност ни принася в жертва пред олтара на собствените ни все по-нарастващи потребности – емоционални, интелектуални, материални.
Защото всички ние се разписваме в гражданското (или просто заживяваме) с някого, инвестирали огромни емоционални и други очаквания, почти декларираме купища желания и потребности и бихме искали дългогодишна гаранционна карта, че връзката ще функционира безупречно, а когато по стечение на обстоятелствата нещо не се случи както го искаме, следва голямото разочарование… Уви, не всички сме толкова гъвкави, за да се напаснем с живота, който имаме, или пък да инвестираме емоционална сила в преминаването през трудностите, без да разрушаваме унищожително.
Харесах „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт и нещата, които откриваше, докато целенасочено търсеше себе си.
Не съм сигурна, че помня тя защо се разведе. Продължението „Кажи да”, в което в продължение на година се терзаеше как да се обвърже официално отново, ми дойде малко в повече. Даже май не дочетох книгата.
И май тук трябва да обясня защо въобще намесих Афганистан в текст, който по идея трябва да е в полза на браковете. Някои от момчетата и момичетата, с които се запознах през 2004-а, вече са женени, с деца. Всичките бракове бяха уредени от семействата – едно момиче даже го докараха от Щатите, за да се омъжи за братовчед си в Кабул.
Бях на тази сватба и внимателно наблюдавах девойката. Честно, усмивката й не беше престорена, а очите й гледаха към този, с когото ще трябва да прекара живота си (там „докато смъртта ви раздели” в мнозинството от браковете е буквално), с нежност. Не се бяха виждали от деца, но от години знаеха, че ще бъдат семейство. Двете семейства са обмисляли и решили, че тези двамата ще бъдат добре заедно. Е, бяха попитали и младите дали са съгласни.
Женени са вече 5 години и – според съпруга – са щастливи.
Още няколко двойки ми казват, че са доволни от съвместния си живот. Може и да съм далеч от истината, но ми се струва, че при всички споменати двойки става дума, първо, за мъдро сватовничество и второ – за съвсем различното отношение към брака, на което се възпитават хората в подобни общества.
Знаейки, че е „докато смъртта ни раздели”, че правото на проба и грешка не съществува, самите момчета и момичета са много по-готови да работят за щастието си, да тушират неща, които при нас биха се превърнали в ябълка на раздора, да работят върху „наличния материал”, грубо казано. Те знаят, че каквото и да се случва, могат да разчитат на другия. Животът им – може би – ще е с по-малко хоризонти (много от тях нямат и идея какви могат да бъдат те), но някак сигурен, подреден, по-защитен.
Разбира се, всички споменати примери са за хора от интелигентни и образовани семейства.
Отрязаните носове, убитите с камъни по подозрения в прелюбодейство и всички издевателства над жените, за които сте чели, съществуват в Афганистан. Но сигурно поне в половината свят браковете са уредени и това не е трагедия в мнозинството от случаите. Е, в Индия освен на интуицията на сватовниците разчитат и на хороскопите на двамата.
Преди време в интервю за „Жената днес” антропологът Харалан Александров цитираше своя позната индийка, родена и израснала в Лондон, занимаваща се с наука и защитила докторат, която бе доволна от семейния живот със съпруга си – индиец от нейната каста, специално издирен от семейството си. Не можела и да си представи, че ще се омъжи за неиндиец и някой от различна каста.
Ако не бабите ни, то поне прабабите ни у нас са били сватосвани точно както го правят в половината свят и в момента въпреки фейсбук, хилядите сайтове за запознанства и наличието на свободен брачен и любовен пазар на части от планетата.
Днес по статистиките на НСИ 51.1% от децата у нас са извънбрачни. Не е ясно колко от тях живеят само с единия си родител. Което не е трагедия, разбира се. Но ми се струва все пак, че семейният модел, просъществувал векове наред, е доказал смисъла си. И определено е по-добре двама души да възпитават заедно децата, отколкото един.
Омъжена съм от 15 години.
Нееднократно ми е идвало да си събера куфарите и да трясна вратата. Или да изгоня него. После дишам дълбоко, броя до десет и се връщам към спомените защо му казах „да”. Не съм стигнала дотам да разделя бял лист на две и да започна да пиша плюсове и минуси на брачния си живот.
Мисля си обаче, че помъдрях, че вече мога да се лиша от малко лична свобода, да актуализирам очакванията си спрямо живота тук и сега и да трансформирам изблиците на раздразнителност. В резултат на тази ми промяна вече много ми харесва да съм „бракувана”, защото, оказва се, няма с човек, с когото да се чувствам толкова уютно и в състояние да разголя и покажа всичко от себе си, колкото със съпруга си. Съботното мрънкане кой да пусне прахосмукачката е пренебрежително незначително…
0 Коментара