Свободата, приятелко, е на върха на портфейла. Когато от „Жената днес“ се обърнаха към мен да ме попитат какво мисля за жените, парите и независимостта, дълго време отлагах да отговоря. Мразя да говоря за пари, както мразя да говоря и за болести. И двете теми ми вдъхват страх.
При това, откакто се помня, имам собствени пари и освен родителите ми никой никога не ме е издържал. Твърдение, с което не мога да блесна особено, защото същото могат да кажат повечето жени в България.
Е, да, има ги вече и „съпругите“, които разчитат за всичко на добре печелещите си мъже, но те са малко и са феномен от последните 20-ина години. Жените у нас израстват с възпитанието, че
трябва да се учи и работи
Това не е така навсякъде. В Западна Германия една от първите ми изненади бе, че в университета в мастър програмите момичетата рязко намаляваха. Обяснението бе, че повечето се записват да следват, за да се омъжат за лекар или адвокат. Работа, която по-хубавките явно успяваха да свършат до трети курс. Така поне бе преди 10-ина години.
Оттогава и тук изтече доста вода, към момичетата бяха насочени специални усилия, за да ги мотивират още в училище да обръщат внимание и на точните науки и да се занимават с онова, което им се иска и удава, а не, което се препоръчва като особено „удачно за жени“.
И все пак, въпреки това развитие и от двете страни на някогашната Желязна завеса, жените все още са по-бедните. И оттам, и отсам. Да, Джон Ленън е бил прав, възкликвайки, че те са негрите на света.
Че сме негрите на света.
Има безброй начини една жена да осъмне по-бедна от мъжете около себе си и рано или късно поне един от тях ни сполетява. Раждане на дете, болест на родител, развод, съкращения, пенсиониране. Тъй като жените получават средно по-малки заплати от мъжете, прекъсват работата си за отглеждане на деца или за помощ на болен родител, то накрая, въпреки че цял живот са работили двойно и тройно повече от повечето мъже, те остаряват в предпрограмирана бедност.
Но за неравенството в заплащането на работното място е писано милион пъти. Дори и на мен ми е скучно вече да го чета, от това по-богата не ставам.
Ако погледнем картата на света обаче, можем да открием една интересна зависимост. Колкото по-свободни и богати са жените в една държава, толкова по-свободна, развита и богата е самата държава. Страните, в които се живее най-добре пък, са онези, в които
равенството между мъже и жени почти се е случило
От години челните класации на най-добрите за живот страни се заемат от Скандинавието. В тях мъжете, например, ползват също отпуски за родителство. Семейният живот е приоритет наравно с трудовата квалификация. Работното време е гъвкаво, така че всеки да може да се труди, независимо от кой пол, на каква възраст и с какъв статут в момента е.
А ако погледнем дори разбивка на една карта по региони, ще установим същата зависимост. В България най-бедни са онези квартали и села, в които мнозинството е от ромски произход. При ромите жените не са съвсем свободни. Те принадлежат на клана си и трябва да заработват прехраната за цялата фамилия още от невръстна възраст, успоредно с това от тях се очаква да раждат непрекъснато.
Преди години младо ромско семейство, което живееше в едно мазенце в центъра на София и почистваше кооперациите наоколо, сподели, че най-големият им проблем е какво да правят с евентуални бъдещи бременности. Момичето бе на 19 и имаше вече две деца. Бяха им достатъчно и не искаха повече. Капанът бе в това, че техните фамилии очакваха една жена на такава възраст да забременява още години наред. А ако не може повече, мъжът й можеше да бъде оженен за друга, по-плодовита. Така че контрацепцията за тях означаваше скъсване на връзките с двата им рода. А липсата й – обричане на доживотна мизерия за всички. В крайна сметка момичето се реши, сложи си спирала, а мъжът й я подкрепи. Но колко от младите ромки имат късмета да срещнат подкрепа на приятели и съпруг, когато се изправят пред този избор? Разбира се, това не важи за всички ромски фамилии, има и такива, за които момичетата са еднакво ценни като момчетата, получават образование, работят и раждат по едно-две деца най-много, както и неромките.
Излиза, че разговорът за парите и независимостта на жените съвсем не е разговор просто за пари и управлението им. Не е и за заплати.
А е за устройство на държавата.
Каква е политиката на семейно планиране, достъпни ли са контрацептивите за всички? Има ли достатъчно детски градини, поносима ли е таксата им? Има ли адекватна държавна помощ при болни деца, родители, партньор, за които трябва да се грижиш и с която не се озоваваш на дъното на социалната стълбица? Как е уредена издръжката и грижата за детето или децата след евентуален развод? Какви са мерките на държавата за бързо връщане на пазара на труда след отпуските по майчинство?
Пределно ясно е, че отговорите са повече от незадоволителни, когато говорим за България, но те не са кой знае колко по-добри и ако говорим за Германия. Все още обществата дори и в развития свят са организирани най-вече върху добрата воля и майчините инстинкти на жените да извършват непосилен, но за сметка на това доживотен труд без заплащане, а често и срещу финансово наказание,
което се изразява в размера на пенсиите накрая.
Няма държава, която да има интерес от това жените да не смятат майчинството за достатъчно атрактивно или дори да се боят от него именно заради свързаните с него огромни ограничения. А това си е направо престъпление в съвременния свят, в който, благодарение на компютрите, поне половината от професиите могат да се упражняват по съвсем различен график и не непременно 8 часа от офиса.
За да стане това обаче, трябва самите жени да си извоюват това право. Вместо това те се оставят да бъдат залъгвани с концепции за целодневни детски градини и училища със занимални до края на работния ден, които може и да им поволяват да участват пълноценно на пазара на труда, но ги лишават пък от другото им исконно право – на пълноценното майчинство.
И пак теоретично жените могат сами да наложат нов ред, при който трудът може да се извършва в различни часови пояси от деня и задачите, които могат да се изпълняват дигитално, да не са свързани със задължителен престой в офис. Казвам теоретично, защото е трудно точно онези, които са по-бедните и не държат финансовите ресурси под контрола си да наложат своите виждания за подобен ред. Спасението е само в това техните съпрузи, бащи и братя да ги подкрепят.
Всъщност трябваше май да пиша за това как аз лично се справям с независимостта и парите. Но ми се вижда излишно – честно казано, засега, не по-добре от вас. Дано синовете ни помогнат на дъщерите ви това да се промени.
0 Коментара