Понеже думата „свобода” ми действа като валериан на котка, от самото начало знаех какво ще напиша, но все не оставаше време да седна и да форматирам мислите си в думи. И така се случи, че докато поизнервих редакторките, като не спазих крайния срок, то си стана 2 юни. Е, има ли по-добър ден – символ на свободата? Дори 3 март, 22 септември, 10 ноември не са такива, защото нито еуфорията от някаква победа, нито официален договор и документ могат да легализират вътрешното усещане за свобода.
То не е въпрос на обществено споразумение, както впрочем нашенската демокрация неоспоримо доказа, а е по-скоро въпрос на осъзнаване, че можеш и имаш право да бъдеш господар на съдбата си. Или, както е назовал Христо Ботев това осъзнато състояние в „Моята молитва”: „О, мой боже, правий боже/не ти що си в небесата,/а ти що си в мене боже – /мен в сърцето и душата”.
Къде е връзката ли? Ами, от скромния ми човешки опит мога да кажа, че само и единствено
енергията на Твореца ни дарява с дарове и свободната воля
да ги използваме както си решим, да играем каквито си искаме роли и дори да не ги използваме, ако не искаме. Всякакви други структури и взаимоотношения ни вкарват в ограничения, отговорности, вменяват ни дълг, но ако прекалено много им повярваме, ни лишават от удоволствието на играта, наречена „свобода да правим нови избори”. И понеже в случая започнах с нещо, което повече отива за финал, сега ще се върна към началото. Онова, което помня. За началото, което смътно си спомням, ще говорим някой друг път.
Знаете, има много хора, които се чувстват по-спокойни и уверени, когато има готова структура, авторитети, закони, правила и норми. Това подрежда света им и те се чувстват комфортно
да го творят, без да излизат от очертанията
Това не е лошо и не бих искала да обидя никого. Неслучайно децата се учат да рисуват с книжките за оцветяване. И картинките винаги са различни – вътре в контура на зайчето всяко дете ще избере различен цвят, някои ще добавят светлосенки или цветенца и ценното е, че научават как да овладеят ръката си. Тоест, всеки има свобода да прояви своята уникалност и в рамките на вече форматирани ценности и правила на обществото, фирмата, семейството, приятелството и т.н. Но всички ще се съгласите – когато оцветяването излезе от контура, картинките стават грозни и нескопосани, сякаш са ги задраскали, а не са вложили усилие да се вместят във формата.
От друга страна, рисунките на бяло листче, без никакви ограничения в контура, винаги са изключително симпатични, независимо какви рисувателни умения има детето. В този смисъл – да твориш на съвсем бял лист е творчество, да излезеш от контура на готовото вече се тълкува като грешка, дори като бунт, анархия, неприемане. И това са две съвсем различни проявления на стремежа към свобода.
Спомням си, когато, мир на душата му, астрологът Иван Станчев за първи път видя звездната ми карата, каза: „Уф, бе, Михаело, какво да ти кажа с тази твоя Луна във Водолей – където и да попаднеш, и най-хубавата работа да имаш, и принцът на белия кон да ти дойде на крака, пак ще започнеш да вдигаш врява до бога, че ти ограничават свободата”. В личен план това е точно така. Признавам, че докато Иван не ми го каза точно по този начин, все се чудех – абе, какво ми става, защо бързам да си обуя маратонките за спринт, точно когато съм си оцветила картинката, както на мен си ми харесва… Но същевременно приех думите му и с огромно облекчение: ааа, такава ли била работата? Колко хубаво – значи в нищо не греша. След като съм си го сложила в торбата за из път, значи е дар, който ми трябва. И започнах да изследвам
как този дар да ми служи за мое благо и добро,
а не за да ми създава дискомфорт.
Разбира се, емоционалният свят беше и най-доброто изследователско поле. А въпросът „Как да реагирам на това?” неизменно отключваше творческия процес. Примерно, някой не реагира на очакванията ти, или пък се чувстваш неразбран или обиден от нечие отношение. Вече се е случило, не можеш да върнеш времето назад и да избереш друго развитие на ситуацията, но винаги можеш да избереш каква емоция да изпиташ. И колкото повече избираш радостни емоции, толкова повече и светът започва да не те обижда, да те разбира, дори често се оказва, че миналото се променя. Колкото и парадоксално да звучи.
За да е по-ясно, ще го илюстрирам. Имах едно гадже, с което всичко започна като в приказките. Спомням си, веднъж си беше забравил телефона в заведение и преди да си легне, преобърнал света и събудил бившето ми гадже, за да му иска телефона ми, да не би междувременно да си помисля, че не ми вдига. Жестовете на внимание и обич бяха безкрайно мили и вълнуващи. И така, до деня, в който каза, че заминава на морето. Сам. И никога повече не вдигна телефона. От най-розовите облаци
катапултирах в най-снежната и лавинообразна преспа
Бях сигурна, че не го е изял лъв. Няма и да лъжа, че не съм се разстроила дълбоко. Обидно си ми беше, плаках, чудех се какво стана пък сега, ония песни, дето ги пеят жените: „уплашил се е от теб”, не ми минаваха. Нямам зъби на съблезъб, стига глупости. Да, окей, начинът на живот е различен, той е млад, аз съм му кака и съм с дете, окей, но и това са глупости и не бяха пречка само преди седмица. Какво, по дяволите, стана пак? Не мирясвах. Два месеца по-късно разбрах кое е новото му гадже – с цели две деца повече от мен, и побеснях още повече. Приех го лично, няма спор. Че не е мъжът на живота ми, си знаех от самото начало, но аз отдавна не търся хипотетичния „мъж на живота си”, така или иначе. Този го бях срещнала в онази фаза от живота си, в която вече не се борех да променям някого, а приемах хората такива, каквито са и, поне по моите сметки, той би трябвало да си е знаел, че е приет. Ако схемата с „приемането” не работи, какво правим? И без друго не можех да си сдържам сълзите, реших да приложа техниката на Ошо – три дни плачеш, три дни се смееш, три дни мълчиш. Взех си отпуска дори, защото иначе няма как. Но, честно казано, се убедих, че практиката работи и с по три часа. След първите три часа рев, взе да ми става смешно – приела съм го и той човекът
не е усещал никаква провокация да се доказва,
да бъде насочван, от него да бъде изисквано… Ами да, аз съм го освободила, а той си е имал нужда от „робство”, защото точно в такъв филм влезе. И някак ми олекна. То това да не е цветарски магазин – влизаш и си взимаш добре отгледани, окастрени и красиво аранжирани цветя. Човекът си е живо цвете – като го поливаш с любов, може и да избуи и да тръгне да катери и чуждите дувари, ако такава му е „семката”. Ако не му я даваш обаче, със сигурност ще пресъхне, така че направила съм му услуга, престрашил се е да да бъде себе си, един освободител съм аз, ще се окаже най-накрая. Почувствах силата си да отключвам и у други духа на свободата. Когато замълчах обаче… всичко изчезна. И обидата, и гордостта, че съм някакъв освободител поднебесен…
Минаха месеци и срещнах отново този мъж. Вече бях с друго гадже. Те се познаваха и знаеха, че са в баджанашката поредица, защото в онзи периметър, в който се движех тогава, София е твърде малка. Та, среща ни моят бивш възлюбен, първо малко поревнуваха и двамата.
Така функционират, като кученца –
заровил си е кокалче и някой друг пес му го е намерил, ама ха, откъде накъде… в моя случай бях ударила бингото, че бившият любим боготвореше настоящия по техните си мъжки критерии за пичовщина. Така че чувството на ревност и възхищения се побориха у него със скоростта, с която кубчетата лед се разтопяваха в чашата му с уиски и когато бивш и настоящ вече се прегръщаха, за да се уверяват колко се обичат, бившият изрече: ти си мнооо голям, обаче имай предвид, че между нас има нещо много по-голямо – човек и добре да живее, среща Михаела и животът му не може да остане същият”. Дзън… след това, като ми разказа цялата история, се оказа, че абсолютно вярно съм усетила, че се е втурнал към някаква жена, която до онзи момент напълно го е игнорирала и от това го е боляло. Почувствал сила и приемане с мен и инстинктът на ловец му пошепнал, че ей-сега е моментът да стреля. Разбира се, вече беше разочарован, разбира се, предложи ми отново всичко, но аз, разбира се, вече не исках пакета с неговото всичко.
Но идеята на този разказ е, че в момента на Ошовата медитация,
пренаписах историята, избрах друго минало.
Ако не го бях направила, щях да си мисля, че ме е изоставил, защото не ме харесва достатъчно, защото нещо си ми липсва и да правя следващите избори от това състояние на унижение. И това нямаше да бъдат добри избори. А в момента, в който избрах друго отношение, ме нарекоха човек, който има силата да променя съдби. Ихааааа.
Трябваше ми още време, както и връзки и развръзки, за да почувствам, че усещането за свобода не означава непременно да рушиш някакво статукво, а именно да правиш избор – имал ли си място в него и какво е то. С каква свобода да правиш само онова, което на теб ти е приятно да разполагаш в рамките на това статукво? Правиш ли много компромиси, отдаваш ли прекалено количество енергия заради възможността да изразиш единственото, което те интересува? Ако това е така – цената за мен е твърде висока. Има достатъчно много хора, които са щастливи да рисуват в контурите. Аз от това не съм щастлива.
И винаги ще избера бялото листче,
дори да започвам рисунките отново и отново. Знам, че това не е за всеки. И за мен някога беше уморително да държа всички около себе си в несигурност какво ще ми щукне изведнъж (да напусна поредната работа, да родя без брак и без никаква гаранция, че бащата ще ни издържа, да достигна до висок пост и да реша, че ми е мегадосадно и не го искам), омръзнало ми е и да чувам въпроса: „Е, какво ще правиш сега?”, омръзнало ми е да измислям отговори, които звучат приемливо. Е, истината е само една: че има една свобода на избора, която не заменям за никоя друга, била тя и в най-свободния за творчество контур. Свободата
да предам волята си на висшето съзнание у мен
В най-култовите моменти от живота си, когато нито съм знаела какво ми се прави, нито вече ми се е искало да върша някое от познатите до болка неща, съм произнасяла малко перифразирана онази реплика на Христос от Гетсиманската градина: „Татко, Майко, кажи ми що да сторя, за да бъде Божията воля, за да бъде най-доброто за мен и всички заинтересовани, съгласно най-висшия план.” И то си се случваше само – следващото нещо, което ме изпълва с вдъхновение. Практикувам го над 20 години и от опит съм се убедила, че тази реплика въобще не означава, че някой ще те тури на кръста, дори и метафорично. Напротив, винаги идва нещо ново и интересно в живота и каквото и да е то, има следните особености: а) вършим го с лекота; б) дадени са ни всички необходими таланти, качества и особености на характера, за да се справим; в) никаква грижа нямаме за най-брилянтното съвпадение на време, място, хора, обстоятелства – те са там, когато ни потрябват. И пак си имаме свободна воля – как да реагираме и приемаме целия процес на сътворяване на поредната реалност. С гордост и предразсъдъци, със страх или важност, или ей-така, като детска игра. Заради този избор – как реагираме, се получават някои сътресения и турбуленции, но така е при всяко каране в свободен стил и това му е интересното. Иначе – винаги може да се върнем и в готовите очертанията… ама е скука. И според мен – недоверие във връзката с Твореца. Но всеки сам си преценява колко свобода може да носи и дали ще му се стори непосилно лека.
И така…
0 Коментара