Напоследък установявам, че младите жени са изчезнали. Станали са рядък вид. Поне в моя свят.
Навсякъде, където ме водят маршрутите ми: офиси, детски градини и училища, фитнес, книжарници, хранителни магазини и ресторанти, се кръстосвам с едни 30- 40-50-годишни жени, които се борят за пространство, успех, по-красиво тяло или ум. Навсякъде около мен 30-ина годишни жени се борят с допълнителните езици и разни нови образования. 40 и няколко годишните се саморазвиват във фитнеса и откриват йогата, а 50-ина годишните експериментират с пластична хирургия или с млади любовници. Или и с двете.
Понякога си мисля, че младият женски вид живее в друг, паралелен свят. Може би дори не философски такъв. А времеви. Сигурно излиза късно вечер, ходи по нощните си дела и се прибира призори, когато ние „яхваме метлите”, хващаме „чаветата” за ръка и хукваме към 1-ва точка от общо 18-те в дневната ни програма.
Какво става в този друг свят, идея си нямам. Дори не го подозирам в разни неморални, неописуеми, трудни за описване оргии и дела. По-скоро съм склонна да мисля, че по здрач в него започва яростна борба как да накара евтиния плат да изглежда скъпо върху плътта, а поантата му е среднощното висене по пиано-барове и прочее чалга ловни полета в засада за „спонсори” и хора, които по принцип могат да решават проблеми. Ако не всичките, то поне някои от тях, преди да ти създадат много други.
Добре осведобени източници ми казват, че
пиано-баровете и чалготеките в София преливат от жени
Основно от жени. Че мъжете там са кът и че България продължава да е рай за тях. За всеки наличен такъв – на дансинг, в сепаре или посто подпиращ колоните – се водела яростна битка. И че в паралелния свят продължавала да важи с пълна сила аксиомата „Всеки мъж, дори най-отблъскващият дебелак, е постижение”. Чувала съм, че колкото по-близо си до клонинг на Николета Лозанова, толкова повече са ти гарантирани поне 3 неща:
1. Ще си хванеш богат мъж бързо;
2. Големината на IQ-то му ще е равна на обиколката на талията ти;
3. Броят на курсовете от химиотерапии, които ще трябва да минеш след 20-ина години, ще е равен на броя на курсовете ти в солариумите.
Мисля си, че теорията ми може и да е грешна. Може младите птички просто да са изчезнали. Да са отлетели на юг, за да работят усилено по круизните кораби, където лъскат баровете и поднасят храната на пенсионери с бели панталони. А може би ятото им е тръгнало на запад, за да лъска баровете и поднася храната в няколко столици, в които иначе се бори за скъпо образование.
А може и да съм била права. Защото малко след голямото лунно и слънчево затъмнение и точно преди голямото земетресение, вероятно объркана от планетите и вибрациите, групата внезапно се пробуди и изпълзя на светло. За радост на чуждестранните си почитатели във Фейсбук.
Снимките на полуголите, оперирани от вкус и чувство за възраст, място, епоха (и принадлежност към определена планета от Слънчевата система) български абитурентки, ги направи световни звезди, но по един особен начин.
Дотам, че определени сайтове взеха философското решение да пуснат черни лентички през очите им в опит да опазят самоличността им и личното им достойнство. Сякаш има какво още да му се пази след модното и екзистенциално решение
да сервират гърдите си и липсата на бельо на тезгяха на града, родината и света.
Гледах и цъках върху експозицията „Моите се изгърбиха с най-големия кредит, който аз профуках за простотии…” и се питах: тези знаят ли всъщност какво ги чака след бала?
И си отговорих: не, не знаят.
Както и че ще им отнеме към 15-20 години, докато разберат някои основни закони, които гарантират, ако не щастието, то поне оцеляването им.
Свободата на жената се крепи на върха на червилото, чийто нюанс е избрала и платила сама.
Свободата на една жена се състои в способността й да контролира съдбата си, да взема сама решенията си, а бъдещето й да не е функция от волята и живота на някой друг.
Женската свобода не се състои в дипленето на сребърни, златни или платинени кредитни карти в портмонето, които някой мъж (независимо баща или половинка) ти е дал, за да си джиткаш. (Чудесно е, ако ги имате. Важното е месечните извлечения и сметки да пристигат при вас и вие да сте в състояние да си ги позволите. И да си плащате ритмично.)
Свободата не се вози в 4х4, не се преоблича в „Прада”, маскира в „Диор”, маже с „Ла Прери” и разнася „Ферагамо” чанти. (Това е по-скоро
тапицерията на златните белезници, с които си окована.
Златни, златни, ама пак от семейството на оковите, нали?)
Женската свобода започва там, където свършва зависимостта.
Човек може да живее с 2 и 200, разбира се. Но ако 200 се намира някъде в района на Малдивите, Бора-Бора и прочее декадентщини, то 2 трябва да започва от стабилно образование, професионален опит, приятелски кръг, лично жилище, собствени материални и нематериални „буфери”, интереси, хобита и неща, които правиш, само защото са трегери на душата ти.
И когато животът те хласне гадно, винаги трябва да си в състояние да се „стесниш” и окопаеаш в „шорт листата” на поне първите три.
Ти може и да не се възползваш от правото си на избор (между 2 и 200), но номерът е в това винаги да го имаш.
Сега нека да не се лъжем.
И другата крайност: многото пари (дори и лични), сложен бизнес и тежък баланс между имоти, инвестиции, коли, n-броя детегледачки и къщен персонал, както и престижен лайфстайл също не гарантират свободата. И щастието.
Наскоро ми разказаха историята на една задочна позната – Айлийн, която живеела живот на милионер в Ню Джърси. Работила като купувач на модни колекции за големите универсални магазини, почивала в Акапулко и Маями и спонсорирала екзотични артистични партита и изложби в дома си. След поредния тласък на кризата, доходите й паднали към 10 пъти и сега са на нивото на нюйоркски полицай. Накрая й взели ипотекираната къща за 4 млн. в Ню Джърси и 3-те коли, всичките с лизинги и кредити, та живее при брат си. Особеното в случая на Айлийн е, че май за първи път имала странното чувство за свобода, разкъсала оковите на кредитите и очакванията за нивото на положението си и т.н.
Сега се готвела да почне нов живот
Съвсем друг.
Естествено, няма нужда да ходим чак при Айлийн, за да намерим българския й еквивалент. И нашият екземпляр изкупува колекции, но не професионално.
До нас известно време живееше под наем известна българска миска. Популярна еднодневка, която танцува един сезон. Подпомагана от професионалната PR грижа на известен български бален организатор.
Наемът на миската се плащаше от богат и стар мъж, май петролен търговец. Който я посещаваше периодически, основно за вечерни сесии.
В края на първата година той й се насити и миската премина на друг спонсор, който продължи да се грижи за наема й. Тя смени едната кола (вероятно фирмена на петроладжията) с друга, на новия търговец (на храни). Този светски сезон трая дори по-кратко, неизвестно дали заради кризата или прекомерното предлагане. Нищо че миската дори не даваше вид, че кръшка от правата линия и чинно красеше светските списания, за да потвърждава документално високата стойност на инвестицията му.
Накрая на миската й спряха наема, взеха й колата и тя се върна при майка си в провинцията, където отворила сувенирница и се гмурнала в езотериката. Предполагам, че и тя вече има свободата да размишлява върху смисъла на живота и личните си избори в него досега.
Така че: свободата е на върха на червилото. Което си избрала и купила сама.
П.С. Макар че кой носи днес червило? Гланцът върши толкова много работа.
0 Коментара