– Този ден най-накрая настъпи! – въздъхна Магдалена, докато бъркаше в чантата си.
След известно ровене тя извади четка за коса и огледалце, в което се огледа. Двете с Мария стояха под каменна арка в западната част на парка. Момичетата бяха приседнали върху неработещия мраморен фонтан с лице към топлия пролетен полъх, идващ от юг. Беше едва девет, а в небето нямаше и едно облаче. Слънцето грееше силно.
– На какво ухае тук? – попита Мария, нарушавайки настъпилата тишина.
Тази част от парка бе по-дива и не се посещаваше от много хора. Освен това се намираше в близост до изоставена и неактивна ядрена лаборатория и прилежащите й постройки. Целият комплекс бе на половин век, но сградите бяха непокътнати и отразяваха доста добре времето отпреди сливането на мегаполисите. Ето защо в този район, покрит с иглолистни дървета-хибриди, тишината можеше да се почувства.
– Най-вероятно идва от универсално адаптираните хризантеми, засадени ето там. – Магдалена кимна към мястото, но не отмести поглед от съученичката си.
– Ахам – отвърна Мария вяло.
Магдалена започна да разресва буйните си кестеняви коси, но се спря. Нещо в поведението на най-добрата й приятелка я смущаваше. Затова реши да я разсее.
– Хей, нека да се снимаме!
– О, не – намръщи се приятелката й. – Достатъчно снимки ще ни правят днес. Ще се напрегна достатъчно. А после вкъщи трябва да…
– Задачите.
Беглата усмивка по лицето на дребничката Мария таеше горчивина. Приятелката й се изправи, кръстосвайки ръце пред гърдите си.
– Какво има?
Съученичката й не отговори веднага.
– Просто абсолютно всичко, което ми се струпва напоследък, ми идва вповече – рече Мария. Очите й се насълзиха. – Завършването, изпитите по молекулярна биология, разкриването на Тайната…
– Ооо – възкликна Мангдалена и разтвори обятията си. – Ела!
Мария се изправи рязко и се хвърли в прегръдката на приятелката си.
Добре познатите рамене, на които винаги в тежък момент опираше глава.
Поседяха малко така, както в безброй други вече отминали моменти.
Макар световете им да бяха различни, между момичетата се таеше неразрушима връзка.
– Съвсем нормално е да изпадаш в подобни настроения, скъпа. Затваряме цяла глава от живота си. И отваряме нова. Изпълнена от неизвестното.
Вече по-спокойна, Мария се отдели от обятията на приятелката си.
– Никога няма да те оставя – рече Магдалена.
– Дали животът няма да ни раздели?
– Само ако ние му позволим. Хайде да тръгваме, че сигурно останалите ни чакат.
Магдалена кимна по посока на пътеката, по която трябваше да поемат, за да стигнат до съучениците си.
Двете потеглиха с бавни, отмерени крачки.
– Нямам търпение да ни се разкрие Тайната – рече Магдалена.
При споменаването на Тайната, по лицето на Мария пробягна сянка.
– Каква ли ще е тя? – продължи Магдалена. – Дали ще да е тайната за произхода ни, или пък смисълът на съществуването?
От страна на Мария все още нямаше никаква реакция. Момичето ходеше все така бавно, провесило нос, гледащо в земята. Приятелката й я хвана за ръката.
– Виж, всичко ще е наред. Ще станеш велик учен и преди всяка конференция ще идваш в моя салон за красота.
Смехът й беше звънлив и чист. Истински. Издаваше един по-свободен дух на по-безгрижно и необременено от товара на знанието същество. Лицето на Мария помръкна още повече. Дланта й стисна тази на съученичката й.
– Маги, моля те, нека просто повървим и се насладим на спокойствието, докато все още го имаме.
Магдалена кимна. Оставаше малко време до снимките. Наблизо вече се чуваха веселите гласове на съучениците им.
Високото, издокарано момиче за пореден път разбираше по-скромната си приятелка.
Или поне така си мислеше…
– Леле, Йоане, нямам търпение това смотано школо да свърши вече.
– Ох, да. Толкова безсмислени години, младостта и енергията ни останаха похабени тук. И то за какво? За нищо!
Двамата се засмяха непринудено. Намираха се в една от централните части на парка. По продължение на засадената изцяло с розови и жълти цветчета алея имаше множество бюстове и статуи на известни исторически личности.
– А вие, момчета, някакви планове имате ли?
Към разговарящите съученици се присъединиха момче и момиче. И двамата бяха прилежно и стилно облечени за разлика от небрежно разпасаните Йоан и Павел. Момичето бе с черна рокля с избродирани бели орнаменти в най-долната и най-горната част, а партньорът й – с лъскави сако и панталон в пурпурен цвят.
– Охо, гълъбчета, вие най-после се появихте – рече Петър. – Как беше на Малдивите? Имахме чувството, че няма да се върнете. Биоложката и химичката ви оставиха без оценки!
– Голяма работа – отсече момчето и се засмя. – Още от другия месец поемам фирмата на татко. Вносът и износът на електромобили не се нуждае от посредствени науки.
– Да! – възкликна девойката. – А пък моят Лука ще ме направи търговски представител. Ще обиколим целия свят.
Йоан и Павел се спогледаха, разменяйки заговорнически усмивки.
– Доколкото помня, – рече Павел и сините му очи блеснаха – по бизнес дипломация имаше доста ниски резултати. Да не провалиш бизнеса?
Младежът кимна към Лука и му смигна. Девойката обаче не усети тънката шега. Лицето й се изкриви от яд.
– Ако искаш да знаеш… – рече с писклив глас… – оценките нямат значение!
И трите момчета отново се засмяха. След като приключиха с кискането си, Лука проговори отново:
– Та, момчета, вие с какво ще се занимавате?
Първи взе думата Павел.
– Аз продължавам с машинките и покера. Е, поне докато реша с какво ми се занимава. Знание под път и над път.
– А и човек се учи, докато е жив – допълни Йоан. – Аз лично ще попътувам свободно из света.
– Ооо, да – възкликна на висок глас Ева. – На Малдивите какви хора и култури срещнахме! В учебниците не е същото. Едно е сухата информация, съвсем друго тази, чрез живия опит и общуване.
– Ей, хора – рече Лука и кимна към източната алея, от която се задаваха три момчета и момиче. – Май започваме да се събираме.
– Леле! Ео го и фотографа – изписка Ева и започна да рови в малката си кожена чантичка. – Трябва да се оправя.
Съучениците им пристигаха на малки групи. Паралелно със събирането им, небето започваше да се пълни със сивкаво-сини облаци. Времето се разваляше и сякаш ги подканяше да привършват с тази последна среща, преди пътищата им да се пръснат.
– Хайде, младежи. Застанете мирно за поне една нормална снимка – рече с раздразнен тон фотографът, нагласяйки обектива си.
Фотосесията на класа траеше вече час. Не стига, че някои ученици бяха закъснели, но имаше и такива, които бяха пропуснали бала и сега наваксваха откъм разговори. Напук на влошаващото се време, атмосферата беше ведра. Повечето се смееха и обсъждаха различни училищни спомени.
– Е, какво пък? – провикна се Петър, висок и къдрокос младеж. – Поне снимките станаха непринудени.
В същото време Матей, който беше най-ниското момче в класа, отвори бутилка шампанско и се обля с избухналата пенлива течност.
– Да пием – възкликна. – Свърши се терорът. Здравей, свят. Здравей, свобода!
– Ти май не си изтрезнявал от бала – потупа го по рамото Ребека.
В далечината се чу гръмотевица. Ситни капки дъжд западаха от небето.
Младежите се окопитиха, заемайки пози за снимката. Изведнъж Матей пристъпи наперено напред, но се препъна. Наум го подкрепи, а останалите избухнаха в смях.
Апаратът изщрака.
…
– Ето това, деца, е снимка на баба ви от последната й среща с класа. Виждате ли как всички са засмени? А знаете ли защо нейното лице е тъжно? Защото е знаела Тайната.
Мъжът отпи малка глътна кафе от порцелановата си чаша и погледна двете си дъщери изпитателно.
– Значи няма да ни разкриеш Тайната?
Мъжът въздъхна.
– Колкото повече разбираме как работи светът, толкова повече печал трупаме. Да, това издига духа ни, но не ни прави по-радостни. Напротив. Да знаеш истина, до която почти никой около теб не е достигнал, е вид самота. Най-болезнената.
– Затова ли баба винаги изглеждаше нерадостна?
Мъжът кимна.
– Хайде, отивайте да си напишете домашните. Довечера сме на 3D театър.
Децата напуснаха ежедневната, а мъжът седна зад бюрото и отвори лаптопа си. След което въведе адреса на новинарския портал, който посещаваше. Съдържанието на главната страница се появи, едва след като мъжа допря пръста си до външния сензор на устройството.
Сетне цъкна върху секция „Последни новини”.
„Учени откриха нова формула, удължаваща живота до 145 години.”
„Правителството на Свободната Марсианска колония прекрати взаимоотношения със Световната търговска гилдия.”
„Войната в отцепените региони се задълбочава.”
„Скандал между учени прекратява проекта за космическа совалка „Отвъд галактиката”.
„Министерският съвет ще разгледа предложение за още по-сериозни санкции срещу хората, разкриващи Тайната. Част от текста в проектозакона планира под наказателна отговорност да се привеждат и непълнолетни лица, сами потърсили разкритие…”
Сърцето на мъжа се сви. Мисълта, че дъщерите му могат да бъдат наказани само заради любопитството си, го ужасяваше. Очите му зашариха по отсрещната стена и се фокусираха върху наредените там грамоти, прилежно поставени в златни рамки. Десетина награди, принадлежащи на майка му Мария – за дълбокия й принос в науката. Централно място заемаше Нобеловата награда за най-силното й откритие – че интелектът се предава също генетично. Благодарение на множеството ѝ проучвания и приведените към тях доказателства, хората по целия свят бяха започнали да създават деца в по-късна възраст, за да им предадат автоматично повече знания, което бе спомогнало за развитието на човечеството.
Очите на мъжа се насълзиха, защото осъзнаваше цената, която майка му бе платила.
Нейното любопитство не бе по-малко от това на внуците й. Бе намерила начин да разбере за чипа ЕК10831МП, който се имплантираше в мозъка на всеки завършващ училище младеж.
Веднъж поставен в главата на младежа, ЕК10831МП му помагаше да усъвършенства научните си интереси и заложби. В същото време обаче чипът потискаше възможността да бъдат развити всички останали. Каквото ученикът по своя свободна воля харесаше и избереше в училище, то му оставаше до живот. Естествено, това бе нещо, което само възрастните знаеха. Така управляващите след сливането на мегаполисите смятаха, че най-добре ще се установи естественият подбор в новия свят. Ученолюбивите щяха да са прогресивните хора в живота, а мързеливите щяха да вършат нискоквалифицираните дейности. До края на дните си.
При тази мисъл мъжът потръпна. Дъщерите му не трябваше да се обременяват от толкова рано. Те имаха право на безгрижното си детство.
Мария. Тя беше разбрала Тайната рано. Бе инвестирала времето си в овладяването на няколко науки, но бе жертвала детските си години.
Сълзите продължаваха да напират в очите му. Сърцето му се гневеше и дълбоко в себе си той знаеше защо. Но нямаше какво да направи. Светът бе така устроен. Всичко беше измислено и подредено.
Те бяха само участниците.
Мъжът изгаси лаптопа и потъна изцяло в една проста мисъл, която го терзаеше, откакто бе научил Тайната преди три десетилетия.
„Кога ли ще настъпи времето, когато ще сме по-свободни…”
0 Коментара