Там, където принадлежа

Глътката зимен въздух охлажда дробовете и потегля обратно нагоре към орбитите на очите ми. Изчиства старите видения и ги отнася с въздишката навън. Те чезнат високо горе – там, където принадлежат. Само за малко са били тук – за утеха, надежда или съвет. Заблуда е, че ги надживяваме. Те ни предхождат и ни изпращат.

Ще останат и след последния човек на земята. Тогава най-после ще си отдъхнат от нас, няма да служат на никого. Ще танцуват в небето; ще слизат долу, когато сами пожелаят – ей така, без задължения. Волни видения,

отдадени на своето безсмъртие.

Дървото отпред протяга клони към ръцете ми, нямам време за нашата игра, макар да знам, че я харесва. Още е ден, малко преди здрачът да погълне светлината. Обичам този час. Прилича на мен. Тук съм, но само след миг ще изчезна.

Вече не помня годините си. Отдавна никой не е честитил рождения ми ден. Напоследък бъркам епохите. Понякога ми се струва, че се будя във Флоренция и се ослушвам да чуя камбаните от Кулата на Джото. После оглеждам стаята и времето се настанява в днешните мебели, които са така безлични. Липсват ми писалищата, скриновете от масивно дърво, тапицираните кресла с ювелирни дърворезби на дракони, лъвове и горгони.

Ах, какви маси имаше някога!

Помня как след Големия Лондонски пожар, когато целият град се застрои наново, шестима слуги внесоха махагонова маса в къщата в Кенсингтън. Тогава и вратите бяха други. Огромни. Аз съм висока жена и сега, като минавам през днешните входове, все се привеждам.

Махвам с ръка на дървото, то потрепва за сбогом. Влизам обратно в стаята, която днес наричат „всекидневна“. Живяла съм и на по-лоши места.

Някога работех с карти, кафе, цветни камъни. Хората очакват да видят магичен предмет. Каква заблуда! Разбираме непонятното само ако е принизено до нещо просто и ежедневно. Чаша кафе, например. А колко по-приятно щеше да е, ако посетителите пиеха вино. Нямаше да мачкат нервно кърпичка в ръцете си и аз нямаше да се взирам излишно в черна утайка.

Сега вече не разигравам този цирк.

Настанявам се срещу тях, паля свещта и ги поглеждам в очите. Виденията се появят с трептене около пламъка, завихрят се, аз поемам дълбоко въздух и гася свещта с дъха си. Те нахлуват в мен и ме пренасят на място, което хората наричат бъдеще. Там времето е бяла стена, без часовник и календар. Истории за любов, смърт, загуба или победа притичват на нея. Жените срещу мен често плачат. Взорът ми е сляп за тях, но чувам насеченото им дишане; понякога долавям и стон. Страдат дори и при добрите вести от бъдещето. Някой ще порасне силен и смел, друг ще се изучи, трети ще роди дългоочаквано дете.

Сбъдването също е терзание.

Преди много години, беше по времето на гоненията, бях спряла да гадая. Дори не израждах деца – занимание, от което най-вече се препитавах. Църквата преследваше всички що-годе будни и самоуки жени. Някои бяха акушерки като мен, други – лечителки или просто мъдри старици. Много сестри намериха края си на кладата или на онова колело, което бавно трошеше костите на клетниците, докато те издъхнеха в ужасни болки. Милостива смърт беше да те удушат в нощта преди бесилото. Избягах от Франция, където хората гладуваха заради войни и суша. Станах готвачка в един крайпътен хан в подножието на Алпите, недалече от езерата. Престорих се на леко слабоумна, за да не ме закачат. Тогава за първи път се

осмелих да се вгледам в съдбата си.

Не знам защо никога не бях викала виденията за себе си. Може би от страх да не се видя пищяща сред пламъци или от суеверие, че ще загубя дарбата. Но тогава, в онази задушна кръчма, в която влизаха само пратеници, странстващи монаси, войници и в най-добрия случай някой трубадур, пожелах да разбера колко време ми остава. Казах си „Живот без видения не е моят. По-добре да знам ще ги има ли занапред, или да приключа всичко още утре, след като запаля огъня в огнището и замеся хляба“. В задния двор, където бяха конюшните, имаше едно дърво, като това днешното, със здрави клони. Щях да преметна въжето и да се кача на някое буре, изпразнено

предишната нощ от пияни гвардейци.

Късно вечерта, след като разчистих масата и нахраних кучетата с останките от дивечова яхния, седнах до огнището. Жаравата пулсираше като стотици горящи сърца. Изгърбих се на трикракия стол и хвърлих последно дърво.

Взех свещника и го сложих на един дънер в краката си. Запалих фитила с огън от камината. Изчаках пламъка да укрепне и затанцува. Затворих очи, поех въздух и издишах насреща му. Виденията сякаш ме чакаха; отдавна не бях ги викала.

Нахлуха в мен като войска.

Питали са ме дали виждам човешките съдби в отделни картини. Само раждането и смъртта се явяват така. Началото и краят заслужават своята сцена. Другото са отломки живот, които събирам сама. Не помня всички истории, които виденията донесоха в онази нощ, но не ще забравя миговете от Флоренция. Още докато стоях със затворени очи, по средата на нощта, в крайпътния хан край Алпите, ахнах.

И наистина, най-добрите ми години минаха в града на Медичите. Там, такива като мен, бяха на почит – забъркваха и лекарства, и отрови. Последните най-често ги поръчваха благородниците – повече се тровеха един-друг, отколкото лекуваха. Дори ме канеха на дворцови празненства. Носех кадифени рокли от материи, търгувани от венецианците в Ориента.

Мъжете ми се кланяха, а жените ми кимаха

съзаклятнически. Бях богинята на отварите – тази, която помага на някой да заспива леко, а на друг – да не се събуди. Тогава също виках виденията, но за важни държавни дела – кой ще е новият папа, ще доближат ли османците границата, ще има ли наследник онзи крал многоженец от Острова. Бяха хубави времена.

Здрачът навън покрива прозореца. В стаята е тъмно, имам няколко настолни лампи, които тази вечер няма да запаля. Свещта е готова, кибритът лежи до нея в очакване. Толкова дълъг живот ми се даде, че, ако трябва да го върна, нямам да имам сили да го пренеса обратно. Все ще забравя дузина десетилетия, покрити с паяжини и прах. Помня обаче ясно видението за днешния ден. А той не е по-различен от всеки друг през последните години. Няколко срещи, разделени от

нервно потропване на токчета

по дървените стълби до последния етаж на старата ми къща в центъра на този скучен град. Древните градове станаха твърде шумни и пренаселени за моя вкус. Ето ме: висока жена, необичайно изправена за годините си, с искрящо бяла коса. Ръцете ми са запазили младостта си – няма го онова старческо изкривяване и възли по пръстите. Погледът ми е ясен, очите ми светят в синьо. Понякога виждам как жените се стъписват, щом се вторача в тях. Каквото и да си мислят за мен, ще е бледа сянка на самата истина.

Сядам на масата и паля свещта.

Настъпи времето да си тръгна оттук. Няма с кого да се сбогувам, освен с дървото отвън. Нямам нужда от прощален поглед – към портрет, медальон или свят предмет. Свещта се разгаря и виждам как моите спътници трептят в очакване около пламъка. Отдавам последния си дъх, с който ще се превърна във видение и ще отлетя там, където принадлежа.